Маани-маани. Когато отивате при шарлатани

Днес читателите говорят много по-ясно от журналистите. Полемиката около дописката ми “Бербатов и маниаците” в сайта на “Труд” ме убеждава в това. Отношението към Бербатов е напълно толерантно, не прокапаха почти никакви обиди и грозотии. Много странно – не бе проявено никакво отношение към бившата снаха на Живков, Маруся. Оказва се, че самозванците са безинтересни за публиката.

Един ме наругал, че зле карам влака на дописките си, а Боян му отговаря така: “Като гледам, 6171 пътници са се качили на тоя влак.” Сега, в момента, са вече 8699 читатели. Като изключим един-два дрезгави гласа, останалите много интересно спорят помежду си. Но трябва да повторя, че за мен проблемът не е в неприемането или в поругаването на Бербатов, то е ясно – ние сме малка страна, изпълнена с огромна завист. Който го е казал за Ирландия, понеже не е познавал България. Проблемът е в маймунджулуците на местните маниаци самоналагането им извън всякакво приличие, злоупотребите им с общественото внимание. Най-наглите измежду тях не знаят, че струват толкова, колкото дават за тях – а то е нищо.

Струваш толкова, колкото дават за теб – фразата е на Костов и се отнася за “Кремиковци”.

Преди време той прецени, че комбинатът струва един долар. А се оказа, че някои хора по джапанки са направили милиард покрай този долар, научихме това от един филм на Сашо Диков по “Канал 3”. Стилистиката на Сашо може да се определи като тик “маани – маани”. С едно протяжно “а”. Той така живее, запълва с това “маани” паузите в един разговор – на улицата, по телефона и изобщо. Това изразява неговия скептицизъм – ако бъда любезен към него, но понякога и неговата несъобразителност, симпатично е като цяло, маани – маани. Това е основен елемент от формата на неговите предавания, от които лъха на нещо съзнателно, недонаправено. Той не се интересува, а може би и не е в състояние да поднесе един сюжет с по-ясен, по-подреден гладък език. За красив език да не говоря, за да не се обиди.

Стилистиката “маани-маани” обаче е толерантна към неточностите и невнимателна към важните подробности, същностните детайли остават нейде между “маани” и “маани”. Заради това Сашо не попита, когато милиардерът Дамбовеца каза, че Митал ще съди България – за кой Митал става дума, за временния квартирант на “Кремиковци” или за брат му, който е един истински могъщ индустриалец, и за какво точно. Или друго – на съсредоточения зрител щеше да му бъде интересен въпросът, каква е връзката между охраняването на комбината и обработването на “лунния пейзаж” от безценните табани на “Кремиковци”, каква е причината веднъж охраната да струва 700 000 лева на месец, а по-късно само малко над 100 000. Коментарът на милиардера би бил много любопитен.

Не знам доколко този език е привлекателен за публиката на Сашо.

Вярно е, че той успява да се навре там, където други не биха посмели, доста е арогантен, може да замеря с “маани-маани” и президента.

Това “маани” е неговото спасение, често означава, че не ти вярва, че не е съгласен с теб, че ти си един лъжец. Но понякога се дължи и на това, че няма под ръка подходящ въпрос, не може да го извади навреме, а и не си прави труда да го намери, и се прикрива по този начин. Но когато си из пустинята “Кремиковци”, това “маани” не е достатъчно – особено когато ти е паднал милиардер по джапанки.

Сашо беше гост на Дамбовеца, който непрекъснато бе обявяван за милиардер, но избягваха да показват краката му. Сашо предпочиташе да показва имотите му, запорирани от комисията “Кушлев” – мизерията на една мрачна картина, с един милиардер в нея. Сетне го последвахме в кабинета му, където Сашо каза, че има много желязо, пък милиардерът се поправи, че това е “минимализъм”. Само че претенциите към него никак не са минималистични. Той, милиардерът, изглеждаше като мутра – но не е – това са негови думи. Трябва ли човек да се страхува от тези хора?

Едно отклонение. Две момичета от Би Ти Ви направиха преди време някакъв нов вид репортаж – искаш да кажеш нещо, но не смееш и побутваш зрителя сам да се досети. Чудех се дали пък не са им платили и накрая взех, че се обадих на едното момиче. Оказа се, че наистина са искали да внушат по-тънко отношението си към по-малкия брат на милиардера, малкия Дамбовец. И това е разбираемо, понеже разговорът с него се водеше край клетката за тигрите му.

Край тия мили животинки журналистиката е в правото си да внушава – а не да казва ясно и почтено. Това бе един сюрреалистичен репортаж за тигри, за любов към конете, за живот покрай едно малко магазинче в “Кремиковци”, и прочие.

В пространния си филм Сашо търсеше някаква яснота за героя си – обаче ефектът беше същият. Така и не стана ясно защо преследват милиардера с джапанките. Това се случи ден преди отново да обискират офисите му в “Кремиковци” – по някакво странно съвпадение, или пак бе изтекла информация от службите, понеже те са като пробита каца. Тия съвпадения ми напомнят известната история на Х, който искал да се самоубие. Решил да го направи в петък в 12 ч – готово хвърля се от балкона, пада върху жена си, която се прибира вкъщи и я убива на място, пък той оцелява.

Към два часа Сашо се мота – и ние заедно с него – по някакви табани, гледахме някакво хале с най-модерна техника за преработване на отпадъци, която я настройвали по сателит, и пак нищо не стана ясно. Понеже липсваха важните въпроси излезе, че атаките срещу милиардера са заради този завод. Сашо не го попита кой точно е заинтересуван да съсипе бизнеса му- кой, кой, кой. Има нещо съмнително в този подход – разкарват ни по табаните – а ние трябва да се досещаме, че онзи, който обича тигри, не е лош човек. Вярно е, стига да не ги обича повече от хората. Както казваше Станислав Стратиев: “Кучето наистина е най-добрият приятел на човека, но не бива да е единственият му приятел.” Този нов жанр на недоизказаното може да се дължи на някакъв страх, но и на някаква преднамереност. Между другото в двучасовото ни мотане из лунния пейзаж Сашо не намери време да пита за Александър Томов – какво мисли милиардерът за него или за някои от останалите директори на “Кремиковци”. Липсваха конкретни въпроси – и се безпокоя, че този жанр на недомлъвките ще доразсипе занаята ни.

Живеем във времето на неясния език. И всъщност дори когато някой иска да обласкае примерно Херкулес /Б. Б. и тогава ласкателствата са комично неясни. Неясен е отгоре на всичко понякога и езикът на Херкулес – понеже мутира, сутрин едно, вечер – друго. Опасявам се, че скоро този неясен език ще бъде единственото сечиво на телевизията.

***

Научихте ли – имало вече киноневрология. Оставят зрители – доброволци в магнитно резонансни апарати и специалисти отчитат по мозъчните им реакции в реално време какъв ще е успехът на новия филм или на новата телевизионна продукция. Зрителите на повечето днешни наши телевизионни предавания изобщо няма да реагират при подобен експеримент.

***

Прословутото интервю на Симеон пред Би Ти Ви няма да направи щастливи ония, които все още го помнят.

На въпроса дали ще се кандидатира за президент, изглежда, водещите са искали да чуят как ще отговори той на глупав въпрос, но последвалото вероятно е надхвърлило очакванията им. Той рече: “Започнах като цар и държавен глава и идеята да завърша като държавен глава не ме мотивира.” И ония го гледаха кротко и нямаше кой да го поглади по ревера и да му каже, че говори нелепости. Ако Симеон не е знаел каква е разликата между държавен глава и премиер – тогава какъв човек всъщност е управлявал страната. Това вече е някакво състояние, което не е прилично да се обсъжда. По-добре да говорим за мумиите.

Между другото Виктор Николаев беше доста рязък на моменти с царя – и понякога така се постъпва, когато искаш да измъкнеш някоя голяма глупост или лъжа. Не съм го гледал никога досега в “Тази сутрин”, но трябва да го сторя. Той има предостатъчно качества и няма да се изненадам, ако се справя добре.

Един от законите на К. К. гласи: “Подгответе се добре, когато отивате при шарлатани лечители, понеже иначе някак ще ви залъжат.” В интервюто стана дума и за храброто твърдение на Симеон от 02.1990 г. пред мен, че няма материални претенции към България. И той отговори пак храбро с лъжа. Трябва да цитираш точно, за да хванеш човека отсреща натясно, иначе ще си останеш в ролята на камериер, заблеян в паяжините на “Врана”.

***

Да не забравяме и този път Бойко, че ще се обиди. Какво се оказа- цялата патърдия около БАН приключи с плаката “Игнатов при мумиите”, а пък поуката беше, че когато в държавата някой има нещо да решава, няма защо да обръща внимание на министрите, а да търси направо Големия Арбитър. Ако не сте разбрали това, значи не живеете тук. Няма нужда да участвате в излишни представления и да се дерете излишно – търсете направо Него. Който не се съобразява с Арбитъра, бързо ще се превърне в мумия.

Статистите около Бойко трябва да знаят, че той дори тенис на двойки играе сам.

Кеворк Кеворкян

В. Труд