Манекенката от гипс

“На който иска, на него хвърля” – изврещя циганката (“По света и у нас”, 31.10., репортаж за местните избори).

Преведено на български: на когото искам, на него ще продам гласа си. Зад нея някакво човекоподобно същество нечленоразделно ръмжеше.

Историята говори чрез подобни кадри – 3 секунди, които пращат по дяволите всякакви празнословия. Нормалността не присъства в този свят, колкото и да си закриваме очите. Ако се намери някой да постави десетина скрити камери в циганско гето, най-после ще научим цената на истината. Но ние винаги сме заети с погрешните неща – с поредното фалшиво шоу, вместо с истинския живот, с поредния фаворит, вместо с човека, който живее без сърце.

Онази креслива циганка е лицето на прехода – а не натруфената красавица, която покорно придържат не знам какви си и не знам какви си, тлъстините й скрити от д-р емилови и опаковани в бандажи на долче и габана, краката й стегнати в менгеметата на фрателли росети – слушай, ма, станат ли ти краченцата от 40-и номер на 36, готова си. И, да, душата й пресована колкото една суха фурма – и хоп, преходът е завършил. Манекенката от гипс.

Бих срещнал циганката с лагерника, герой от поредицата на Би Ти Ви за 20-годишнината от падането на Стената. Извадих на светло истината за лагерите през март 1990 година в една непоносимо жестока серия на “Всяка неделя” и това беше много тежък удар за всички, не само за комунистите, понеже общото незнание също осакатява. Правя тази уговорка, за да не си помисли някой скот, че използвам преднамерени сравнения или се опитвам да оневинявам нещо си… Всъщност, защо ли са ми подобни уточнения, те са обидни за вас, извинявам ви се.

Срещнете циганката и лагерника, нека си поговорят – драма срещу драма, невинен срещу невинен.

И кой е в крайна сметка Газдов на сегашния преход – покорният и донейде сънлив изпълнител на убийците от върха на онзи Преход. Ние чувахме звука от трошенето на кости в лагерите край Ловеч с 28-годишно закъснение, това беше нещо ужасно. Но все с подобно закъснение ли ще се движим във времето. Кога ще чуем звуците на днешната агония. При закриването на лагерите в тях е имало няколко хиляди души. В днешните гета и около тях врещят, ломотят или ни се подиграват, и дори заплашват няколкостотин хиляди. По време на бунтовете в “Красна поляна” един от тях изрева “Смърт на българите!” Ще бъдем свършени, ако не държим задълго в съзнанието си този дрезгав вик.

Гледах 2- 3 епизода от поредицата за Стената, сториха ми се не особено дълбоки, но обективни, което прави чест на американската телевизия. Не е лесно да се издържи на натиска на всевъзможните мистификатори на прехода. На лекетата, които се изкачиха до сияйните му върхове, газейки по телата на достойни страдалци. Летописците – неподкупните, а не ония, които биха продали и историята за грошове, имат на разположение не повече от 5 години, за да съхранят истината за промяната на 10 ноември 1989 година и за несекващите сетне катастрофи на прехода. 5 години.

Това не е, разбира се, работа за кресливците в нашия занаят – те са просто едни банални попивателни, слухът им е напълно увреден, той е настроен единствено за скверното, на тях им се привижда истина там, където има само селяшка хитрост. Те не са за тази работа. Има обаче свестни репортери, които ще успеят да пренебрегнат преувеличенията на гномовете на прехода и да дадат предимство на достоверните свидетели, надявам се поне.

И кои са, все пак, газдовците на прехода. Да не ги забравите.

Все повече се убеждавам, че постъпих правилно, като издадох някои от дневниците си преди срещата с Главния счетоводител.

20 години след пожара на Партийния дом Малина Петрова, чийто талант ценя, представи филма си “Приключено по давност”. Преди време тя се оплака, и то с основание, че БНТ не иска да излъчи филма. Не знам какво се е случило по-късно. Но да се оплакваш от БНТ е напълно безсмислено занимание.

А в “24 часа” Малина каза, че понеже бившият главен прокурор Иван Татарчев не искал да разпита Петър Бояджиев, останала с “впечатления, че той крие нещо” (?!).

Татарчев почина преди няколко месеца и вече не може да се защити.

Веднъж, в късните новини на БНТ (3 март), царят каза нещо удивително несмислено, дори за неговото говорене: “Всеки може да говори каквото си иска, да не им се сърдим”… Има нещо наистина уродливо под повърхността на тази фраза – извън оправданието за собственото нищоговорене и собствената обтекаемост, тя ни внушава, че публичното говорене не се подчинява на никакви правила, че то може да бъде изоставено на произвола, кучета го яли и пр.

В нощта след европейските избори един социолог възкликна: “Когато престанаха да сатанизират царя, и НДСВ възкръсна!” Очевидно глупаво, но защо все пак го казва? Заради голф игрище, заради други далавери, защото е нает тайно? И никакъв свян не изпита този провидец, че 30 дни по-късно това се оказва напълно идиотска фраза.

Бойко е прав да пита и разпитва за Кунева. Какво всъщност направи тя за България като комисар по потреблението – за една страна, която е в дъното на каквото и да е потребление.

Преди време (“Календар”) Кунева говореше, по своему умно, за пазаруването онлайн – и, ох, колко жалко, едва 4% от населението пазарувало онлайн, и то главно коли, каруцарите пазарували онлайн мерцедеси. И нашата Барби готвела наредба за уеднаквяване правата на европейските потребители – която щяла да влезе в сила след 2 години.

Тя също е продукт, еманация на царските блъфове, на царското нищоговорене и нищоправене – извън територията на собствения джоб.

Тия хора нямат понятие от българския народ – и не искат да имат, те са кукли на конци в ръцете на европейски бюрократи-шушумиги, дребни хора, които стискат командировъчните и заплатите си, за да се изравнят с каруцарите някой ден.

На Кунева много й отиваше притворното бъбрене: “Моята задача е да разбера какво мислят българските избиратели”.

Б. Василев лесно може да й помогне. В последната си “Панорама” той излъчи фантастичен репортаж за хора, “забравени и от бога”, които стават все повече и повече. Един от тях каза приблизително следното: “Нека да дойде някой (като Кунева) да поживее при нас и на третия ден ще се обеси”.

Поразително впечатление ми прави езикът на тия хора, и в най-тягостните житейски условия той запазва своето достолепие, това е цяло чудо.

Запазва, разбира се, и тяхното лично достолепие. Другият език, притворният, царското мяукане заличава и последните остатъци от достойнство.

Репортажът от “Панорама” срива без остатъци грамадата от боклуци от телевизионния ширпотреб. Подобни репортажи са последните останки от великата епоха на истинската телевизия, за която от значение е единствено истинският човек.

Днес всички са се скупчили около септичната яма на живота, в която се гърчат някакви същества – а една шайка се опитва да анализира вонливата, отблъскваща картина, като при това широко вдъхва от миазмите – ах, да ви кажа, изглежда скверно, но то всъщност си е още по-скверно, обаче пък ми е интересно, понеже…

На Светла Петрова трудно мога да й кажа кой знае какво, понеже е напълно наясно с нашия занаят – освен да не се пъха в някакъв сандък.

Или май че беше пирамида – веднъж тя направи опит като великия илюзионист Худини – замъкнаха я в най-неподходящото предаване, овързаха я цялата, и все пак тя успя да се измъкне невредима. В “Сеизмограф” (24 октомври) тя представи един удивителен образец на чистата телевизия.

Беше поканила родителите на Кристияна, момиченцето, изядено от кучета в село Сушево. И нейният баща каза нещо невероятно на фона на общото екранно словоблудство. “Как живееш сега?” – попита Светла.

“Живея без сърце!” – беше отговорът.

Когато политиците, а и всички останали ефирни примадони и цветарки започнат да говорят по този начин, едва тогава ще им повярват.

Останалото в предаването на Светла веднага избледня. Някакви хора говореха колко по-важен е човекът от кучето и колкото повече говореха, толкова по-ясно ставаше, че кучешкият живот е по-ценен от човешкия, та дори е и по-добре защитен. Сякаш се намираме в страна, която отдавна живее без сърце.

Едно детенце бе изядено от зверове – и все едно че нищо не е било.

Дали няма еврокомисар по тези въпроси – макар че, както е тръгнало, на нас в скоро време ще ни потрябва комисар по въпросите на местния канибализъм.

Гледах външния министър Желева в едно интервю – тя се представи отлично в личен, интимен план, а това никак не е лесно, говори за вътрешна освободеност, повечето хора не могат или не искат да се дистанцират от себе си, за да се обгледат и преценят, на тях им по-лесно да говорят за някоя галактика, отколкото за себе си. Сега обаче чувам, че Желева щяла да участва в едно от танцувалните шоута – по този начин щяла да се бори с насилието в училищата, и тя.

Не мисля, че ще се хареса на героите на “Панорама”, нито на останалите герои в тази дописка (от циганката до лагерника). Може да се хареса на Кунева – понеже ще даде някакъв прираст в потреблението на политически захарен памук.

Човекът, който живее без сърце.

През май 2002 година в третата “Всяка неделя” включих рубриката “Малкият брат”.

Изобщо нямах представа за “Биг Брадър”, дори не знам дали по това време съществуваше. Моята идея беше да направя един малък телевизионен контрапункт на Оруел. Вкарвахме нашия гост в студиото и го оставяхме сам пред едно сандъче. Той го отваряше и намираше в него различни предмети – тесла, ножица, партийна книжка на БКП, флакон “Райд” и пр., всеки път различни неща. Прочутият строител бай Дамян Илиев веднага размаха теслата – срещу номенклатурните гниди, както той се изразяваше. Имаше много интересни истории. Всъщност обаче не това беше замисълът на “Малкият брат” – представях си го като малко помещение, с маса, стол, легло, и един гост, сам срещу нощната публика, разбира се, и един телефон, с който могат да се свързват с него. Дори си мислех, че Вежди Рашидов е най-подходящ за първи гост – понеже е монологичен и остроумен.

Сега, когато видях бащата, който живее без сърце, се сетих за “Малкият брат”.

Представяте ли са какво ще чуете от този човек, когато преодолее смущението си, и страха си, че все им се подиграваме – на него, и на такива като него.

Думите на тия хора на някои им се струват като бълнуване, като нещо чуто в лош сън, който отминава като всеки друг сън.

Само дето нито е сън, нито отминава.

Кеворк Кеворкян

В. „Труд”