Математика на провала
Съюзът на демократичните сили избира свой председател. За първи път това се случва в пряк вот на членската маса на организацията. Процедурата е демократична и открита. Амбицията е по този начин синята партия да покаже отвореност и нов модел на политическо поведение.
Пълномощията на новия лидер биха били доста стабилни в сравнение с тези, които имаха предишните председатели на СДС. На теория всичко това е така. Каква е обаче практическата картина? Според официални данни във вота са имали право да участват 9820 избиратели. Това означава, че СДС изчислява членската си маса на толкова – 9820.
Ако преведем на футболен език тази цифра и я пренесем на националния стадион „В. Левски”, това ще рече, че е гласувал само сектор А или сектор В и може би малка част от страничните Б или Г. С други думи, един по-скоро празен стадион, чийто капацитет е иначе от 40 000 души. Още по-смущаващо е, че от тези 9820 реално във вота са взели участие около 70%.
Това прави по груби изчисления около 7000 души. 7000 души са горе-долу колкото зала № 1 на НДК. Някога на националните си конференции СДС наистина събираше такъв брой участници и изпълваше с ентусиазъм конгресните си зали. Някога – особено в началото на 90-те години СДС беше в състояние да събира стотици хиляди хора по улиците на София.
Митингът от 7 юли 1990 г. който се беше ширнал по "Цариградско шосе", беше изчисляван на близо милион и половина сини симпатизанти. Сравнението се набива от само себе си. Най-мощната демократична партия, която печелешe избори с милиони гласове, днес избира свой лидер, като във вота са участвали една шепа симпатизанти.
Шепа, сравнявано с образа на партията на голямата надежда отпреди 19 години. Да отидем още по-нататък – трима кандидати за лидер са си разпределили тези 7000 гласа. Всъщност кандидатите за поста бяха много повече, но тримата са събрали най-много гласове. Никак не е случайно, че СДС не съобщава кой с какъв брой гласове отива на балотаж или трилотаж.
Не е случайно, защото ако този резултат би бил съобщен, може да се окаже, че тримата, които ще се борят за лидерския пост, са спечелили за себе си по около 1000 гласа. А какво означава да станеш лидер на партия с претенции за национална с 1000 гласа? Ако това се беше случило на партийна конференция, тогава щеше да има някакво обяснение.
Човек би си казал, че на конференцията присъства избрано представителство на партията, зад което стои много по-голям обществен интерес. Сега излиза, че целият обществен интерес зад СДС, олицетворен чрез прекия вот, възлиза на по 1000 гласа за кандидат. Това е тотално бламиране на синята кауза.
Ако нещо обезсмисля идеята за пряко гласуване, то не следва да се търси нито в процедури, нито в някакви други машинации. Прекият вот се оказва най-силно компрометиран заради електоралната истина на СДС. Сините са вече доказана маргинална партия. Този извод сам по себе си не се произнася за първи път.
И по-рано – когато СДС бележеше загуба след загуба на най-различни национални избори, предложението за маргинилизацията му вече беше част от обществената полемика. Днес обаче синият кораб удари дъното. И това не е най-лошото. Много по-страшно е за СДС какви ще са последиците.
Част от тях със сигурност ще се изразят в разбягване към други десни партии на онези сини членове и симпатизанти, за които не е никак престижно да стоят на палубата на потънал кораб. Друга част ще се демотивират още повече. Парализата на синята кауза ще скове още по-силно дясното политическо пространство.
СДС ще заприлича на предприятие, обявено в ликвидация. Образно казано, неговите нови лидери просто ще играят ролата на синдик и на служебно управление, което да финализира и да узакони края на партията. Оттам насетне, каквито и идеи да има за коалиция или партньорство вдясно, те ще изглеждат по-скоро смешни, отколкото обнадеждаващи.
Няма никакво значение дали бъдещият лидер ще подари емблемата СДС на ГЕРБ, на ДСБ или на който и да било. Истината е, че с такава електорална основа СДС по никакъв начин няма шансове да са бори на избори самостоятелно. Пророчеството на някогашния президент Петър Стоянов за „разбитите авари”, което навремето изглеждаше като политически цинизъм, днес не просто се сбъдна.
То се преизпълни – и то по начина, по който се изпълняваха някога петилетните планове. Петилетен план имаше и за СДС, защото тенденцията към провала започна най-отчетливо тъкмо преди около 5 години. Днес резултатът е налице. Той идва да покаже, че в политическото дясно пространство в България наистина се случва сериозно преразпределение на влияние.
Ако към него се погледне с критериите на пазарните отношения и принципи, СДС фалира за сметка на някой друг, който ще наследи десните надежди и очаквания на избирателите. Времето, което идва обаче, не е време за нови надежди. То е време на непознат политически прагматизъм, който опира до друг тип политическа конкретика, спазарявания, договаряне под масата и опит да се стъпи върху инерцията на бъдеща власт с цел печалба.
Една стара синя емблема в повече няма да бъде излишна на новите олицетворители на дясното. Но тази стара синя емблема на СДС ще има същата стойност, каквато имат значките на Ким Ир Сен по реверите на севернокорейците или значките на Мао Дзедун по реверите на старите китайци – т.е. символична.
На този фон няма никакво значение как ще се казва бъдещият лидер на СДС. Политик, който оглавява партия след пряк вот, събрал около две-три хиляди гласа, е банкрутирал политик на фалирала партия. А първите преки избори за председател на СДС – ако имат изобщо някаква стойност, то тя е само една – математика на провала.
Георги Коритаров
В. “Новинар”