Между надеждата и безвремието – 20 години по- късно

Днес подобни амбиции се възприемат еднозначно, но тогава не бе така.

Именно в началото на мандата на Филип Димитров, започнал на 8 ноември 1991 г. – на 25 декември престана на съществува СССР, три дни след прочутото атомно шоу на „Куку”, разтърсило държавата, а що се отнася до съпротивата на голяма част от свалената номенклатура, особено след приемането ни за член на Съвета на Европа на 7 май 1992 г., тя не престана до падането на Филип Димитров и до замяната му от  безличния и болен Любен Беров  ( иронично наричан от опонентите си „байпас Бероу”) на 30 декември 1992 г.

За да осъществи своите цели СДС трябваше да спечели парламентарните избори за 36 ОНС , проведени на 13 октомври 1991 г.( за първи път по системата две  в едно – парламентарни и местни).

За съжаление, още преди приемането на демократичната конституция от 12 юли 1991 г., започна процес на разпад в синята коалиция  от 19 май 1991 г.

Изборите бяха спечелени „с малко , но завинаги” – Национално движение за демокрация СДС получи 110 мандата, БСП – 106, а ДПС – 24, поради което се наложи – без предварително подписано споразумение – правителството на Филип Димитров да стане заложник на ДПС.

Докато Луджев бе  министърна отбраната в кабинета – 20 май 1992 г. ( осем дни преди това се чакаше кацане на извънземни в изкопаната от военните на 135 метра  дълбочина легендарна дупка в Царичина!) нещата вървяха.

България призна Македония на 16 януари 1992 г., три дни  по – късно д – р Желю Желев спечели президентските избори.

Не съм забравил изборната нощ с легендарната  реплика на Иво Беров, отправена към „сърдит” Велко Вълканов, иронизираща го заради презрителното му отношение към действащия президент – „Абе Жельо, и да не си случайно папуас без брада, бе!”, както и култовия диалог между Жорж Ганчев и Петър Берон:

„Изплашиха се, Бероне!

Изплашиха се, ама сме извън играта!”

На 5 февруари пловдивската следователка Христина Вангелова за първи път обискира дома на цар Киро Рашков, който , въпреки изненадата, успява да пласира три куфарчета с пари малко преди идването й „по предназначение”.

На 7 май станахме член на Съвета на Европа, три дни след като изпратихме своя военна част с мироопазваща мисия в Камбоджа.

Гласуваха се основните и жизненоважни закони – за реституцията  на одържавени недвижими имоти от 21 февруари 1992 г., за реституцията и възстановяването на собствеността върху земеделските земи от 9 април 1992 г., върнал на  стопаните за четири години 12 млн.декара земя,  за приватизацията – на 23 април 1992 г.(На 24 декември бе обнародван и лустрационният „Закон Панев”, целящ временно отстраняване на бившите членове на БКП като преподаватели във висшите учебни заведения).

След приемането на всеки от тях председателят на парламентарната група на СДС Александър Йорданов произнасяше знаменитата фраза : „Днес е един хубав ден за българската демокрация!”

На 25 май 1992 г. с акт № 92 Дирекцията по вероизповедания към МС обяви за „нелегитимен и незаконен досега действащия състав на Светия синод като ръководен орган на БПЦ” и назначи временен синод с наместник – председател неврокопският митрополит Пимен.

Когато правителството беше в оставка, Филип Димитров не се поколеба да стартира процеса по отваряне на досиетата със своя заповед от 13 декември 1992 г.

Кабинетът на Димитров ( негов говорител бе младата и много красива Надежда Михайлова – новият  символ на демокрацията ) се ползваше с подкрепата на западните държави, но работеше в сложна и тежка обстановка.

Крехкото единство с ДПС се крепеше с цената на тежки компромиси като оневиняването на Ахмед Доган, предал „оня списък” с действащите наши задгранични офицери в турското посолство на 4 февруари 1992 г., изготвен от Живко Попов и Стоян Ганев, срещу което очакваше финансова помощ от Анкара до 10 млн. лева…

Въпреки Варненската декларация на „Групата на 39 – те” от 15 февруари 1992 г., настояваща за разкриване на аферата, Доган по същество бе спасен.

Веднага след това се раздуха скандала с аферата „Сапио” – фондацията на бившия „син” депутат Ясен Златков, която на 24 март 1992 г.получи разрешение от финансовя министър Иван Костов една седмица да осъществява безмитен внос на стоки.Опозиционната преса нададе вой затова, че разрешението е издадено в нарушение на въведения два месеца преди това данъчен режим на фондации, та се наложи Главна прокуратура да прави проверка по случая, приключила на 10 февруари 1993 г.със становище, че Костов не е нарушил законите на страната.

На медийния фронт у нас господарят на Пресгрупата Негово Превъзходителство Петьо Блъсков се гавреше с главния редактор на официоза „Демокрация”, видният литературен критик и историк Енчо Мутафов, наричайки го презрително Енчо Му от Пакистан и органът Му, докато в захлас и потрес четяхме в „Литературен форум” разследването на Марин Георгиев за трагичната съдба на Вапцаров, озаглавено предизвикателно „Третият разстрел”, станало възможно след обещаното съдействие на вътрешния министър Йордан Соколов на 17 юни 1992 г. и скандалните нави на Иван Методиев,печатани в „Литературен вестник”.

На 26 юли излезе брой 1 на „Стандарт”, пропадналият кандидат – президент Христо Бойчев се разправи с опонента си Жорж Ганчев в „Приключенията на Жорж Ганчев”, а на екран на 18 септември се появи филмът на Иван Андонов „Вампири, таласъми”, обявен за родоначалник на демократическия реализъм.

Правителството нямаше нужното парламентарно мнозинство (много преди воплите на Бойко Борисов) и постоянно бе на ръба на оцеляването – вкл. и след първия вот на недоверие, поискан от БСП  и неуспял на 24 юли 1992 г.

Същевременно след връщането на Димитър Луджев в парламента започна ерозия и на парламентарната група с появата на „сините мравки”.

От друга страна бе въпрос на време ДПС да спре подкрепата си за кабинета, а вечно мнителните „синдикалисти” от „Подкрепа” да манипулират поредния протест на миньори (11 април),  трамвайни работници (18 юли) или оръжейници (13 октомври 1992 г .)

Неизбежен бе и челният сблъсък, особено зрелищно осъществен на 13 юни 1992 г., когато баретите по заповед на вътрешния министър Йордан Соколов изгониха хората на Константин Тренчев от окупираната от тях резиденция „Бистрица”.

Лично аз смятах, че след проваления първи вот на 24 юли ,  правителството ще бъде оставено да работи на спокойствие поне до 24 януари 1993 г., когато идваше ред на следващия, в съответствие с програмната реч на премиера от 6 януари 1992 г.

Нищо подобно!

На 30 август като гръм от ясно небе идва атаката на президента на Боянските ливади.

Д – р Желев удря фронтално правителствената политика, „загрижен” за подкрепата на СДС, за общественото мнение  и за необходимостта от продължаване на реформите…

Последва срамната „македонска оръжейна афера”, инспирирана от прословутия генерал Бриго Аспарухов на 18 септември 1992 г.

Същият ден започва скандалното политическо съвещание на СДС, проточило се три дни,  на което на 18 септември президентът д – р Желев е освиркан и принуден да напусне,на 20 – ти   –  ДГИ – прословутата формация на синия „щурмовак” Любомир Собаджиев е „замразена”, Йордан Василев – лидер на ФКД емоционално заявява, че „завинаги се отказва от политиката”, а на 19 септември  по телевизията втрещени узнаваме за отвореното писмо на съпругата му – вицепрезидентът Блага Димитрова до привържениците на демокрацията.

В добавка Стоян Ганев, лидерът на ОХДЦ, външен министър, вицепремиер и човекът на ДПС във властта,  деликатно е елиминиран, като е изпратен от правителството на Филип Димитров с решене № 343 от 31 август 1992 г. за ръководител на българската делегация в ООН, на чиято 47 сесия той става председател на 21 септември.

На 23 септемри идва часът на Ахмед Доган.

Излизайки от среща с президента, той заявява, че снема доверието си от Димитров, че ДПС завива наляво и че  правителството може да си отиде с депесарски шут.

На 24 септември пада председателят на парламента Стефан Савов, доайен на ДП и СДС.

Лицемерно  ДПС подкрепя избора на Алаксандър Йорданов за негов приемник и СДС привидно запазва ръководната си парламентарна позиция при избора на 5 октомври.

На 25 септември  Димитър Луджев и одиозният Асен Мичковски от АСП се обявяват за оставката на Асен Агов – направил впоследствие дълга парламентарна кариера , от поста шеф на БНТ.

На 1 октомври двамата вицепремиери Николай и Никола Василеви стават бунтари, обявявайки се против следваната правителствена политика.

На 5 октомври е обявена обща учителска стачка, а президентът Желев иска промени в кабинета.

На 8 октомври Филип Димитров настоява за обсъждане действията на шефа на разузнаването Бриго Аспарухов в парламента.

На 9 октомври след среща при президента Желев Аспарухов поднася публичните си извинения, мънкайки че няма правителствена намеса в т.н.македонска афера, но още на следващия ден в тв предаването „Панорама”президентът обявява , че с действията на премиера трябва да се занимава  главният прокурор Иван Татарчев.

На 13 октомври започва стачка във военните заводи, като работниците от „Арсенал” пристигат в София на следващия ден.

На 15 октомври парламентът отхвърля искането на премиера да обсъжда действията на ръководителя на българското разузнаване, а на 16 октомври по искане на депутати от БСП и ДПС допуска обсъждане на  действията на министър – председателя.

Проведеното на 20 октомври закрито заседание излиза с йезуитското решение, че премиерът може и да не , но с действията си би могъл да застраши националните интереси.

На 21 октомври след като получава одобрение от Министерския съвет и единодушно съгласие на НКС на СДС Филип Димитров внася в парламента искането на вот на доверие.

Драмата протича на 26 октомври.

Още помня проточилите се до след среднощ дебати, знаковото отсъствие на д – р Желев и прочутата реч на парламентарния шеф Йорданов за това, че влакът на демокрацията уверено върви на Запад и няма да бъде спрян от пищовчетата на кръвожадните червени диваци на Жан Виденов.

С гласовете на ДПС, БСП, АСП ( хората на Димитър Луджев гласуват за последно „за” правителството), кабинетът пада от власт.

На 29 октомври Филип Димитров предлага нова спасителна формула – запазване на основните министри при оттегляне на премиера.

Целта  е пределно ясна – чрез министърпредседателската саможертва да оцелее следваната политика.

Инициативата  не се приема, като не се счита за особено реалистична.

Така тласкането на страната към предсрочни парламентарни избори, които неминуемо ще  се спечелят от СДС, е спряно.

На 4 ноември Филип Димитров е предложен отново за премиер на правителство на СДС.

Преговорите с ДПС продължават  – почти  всекидневно в прочутия ресторант „Крим”, като пред тв камерите вицепремиерът Илко Ескенази оживено обсъжда с експерта на ДПС Евгени Матинчев ( бъдещ вицепремиер и министър на труда и социалните грижи в кабинета „Беров” ) новата правителствена стратегия.

На 20 ноември 1992 г. проектокабинетът на Филип Димитров е отхвърлен.

Според Филип Димитров „това вече нямаше нищо общо с така нареченото сдаване на властта.Както стана ясно много по – късно , още в края на октомври , проф.Беров беше договорен като бъдещ премиер.Това беше причината, поради която преговорите с ДПС не вървяха, исканията се променяха при всяка среща, а по – късно, когато уж се обсъждаше възможността за общ кабинет на СДС и ДПС с мандата на ДПС, нито една от предложените кандидатури за премиер не беше одобрена.”

Следва водевилния кандидат на БСП Петър Бояджиев, който получава проучвателен мандат на 2 декември 1992 г., но пропада заради двойното си гражданство – българско и френско,за да дойде мандатът на ДПС на 15 декември и изборът на Беров – икономически съветник на президента Желев, като част от сделката е ваденето от следствения изолатор още на 30 декември 1992 г. на намиращия се там от 9 юли бивш премиер Андрей Луканов.

На същият ден „сините” провеждат митинг.Присъства и председателят на парламента – Александър Йорданов.

Неговото „двойно счетоводство” ( правителството на Беров като „резервен отбор на демокрацията”) e разкрито неволно от ръководещия дебатите зам. – председател на парламента от квотата на ДПС Кадир Кадир, който пред микрофона чистосърдечно си признава : „Председателят отиде на митинг, но нареди да продължим гласуването на правителството.”(!)

Свалянето на Филип Димитров от власт има  болезнени последици за привържениците на демокрацията у нас.

Те стават свидетели на образуването на нова формация в парламента – Център за нова политика на Димитър Луджев, регистриран на 22 април 1994 г., за която никой не е гласувал.

Правителството на Беров провежда  методична чистка на сините кадри, започвайки от най – представителните жертви – Петър Стоянов – зам.- министър на правосъдието (  с него поддържах делови връзки, покрай едно мое дело и останах поразен от оптимизма му дори в мрачните и безнадеждни декемврийски дни на 1992 ), Стефан Софиянски – председател на Комитета за пощи и далекосъобщения.,  Александър Божков – шеф на Агенцията по приватизация, уволнен неколкократно от Беров и възстановен от съда, докато накрая се захване с частен бизнес, както и шефовете на БНТ Асен Агов и БТА Иво Инджев, който дори се бе барикадирал в своя кабинет в знак на протест срещу политическото си уволнение…

Стопиран е процесът на приватизацията, реформите са забравени.

Икономическите трусове се чустват още през юли 1993 г.

Беров се оказва заложник на големите олигарси, начело с Илия Павлов и прочутата някога групировка „Мултигруп”.

В страната плъзват  и вилнеят необезпокоявани мутри и бандюги, започват гангстерските войни, новите герои на деня се оказват дебеловратите убийци на Карамански, Джамов и братя Илиеви.

Г – 13 взема под аренда България и я подлага на пладнешки грабеж, докато недоразумения като вицепремиера Нейчо Неев чистосърдечно си признават : „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер!”

Ние, преките участници в демократичните преобразования, преживяхме жесток трус и първата сериозна травма по дългия път на промените.

Мнозина от нас бяха уволнени, някои се оттеглиха от активната политика, други с цинична безпомощност наблюдаваха как системно и методично наемниците на Беров унижожават вярата ни, че България ще стане нормална държава, с прогресираща средна класа и върховенство на закона.

Имаше и такива, които потънаха в летаргия.

Така минаха малко повече от четири години, докато революционният взрив не избухна на 10 януари 1997 г., когато пред парламента бе бит и експремиерът Филип Димитров.

Но това е вече друга история, не така възвишена и романтична, в която  имаше и съмнения за нагласени и съгласувани с БСП действия, за купуване на демонстранти и за нови приоритети на сините активисти, които съвсем открито ми разясни един участник на барикадите – „Да знаеш, мой човек, като вземем властта назначенията ще стават отгоре надолу, а парите ще текат в обратна посока – отдолу нагоре!”

P.S.Този текст е не само възкресяване спомена на последното некорумпирано родно правителство, първо поставило си за цел да насочи България по пътя към Европа, но и едно напомняне към днешните властници – да знаят, че и преди тях се е градила демокрация, полагали са се усилия, давали са се жертви, имало е и драми, но като цяло държавата е била умело управлявана, независимо от допусканите гафове и слабости.

Борислав Гърдев