Мемоарите, тъпнята и Батето
Напротив преобладаващото чувство сред тая пасмина, като се почне от доносниците, мине се през милиционерите, та се стигне до тия дето бяха съвсем по върховете е гордостта. Гордост от нещата, които са вършели, крепейки един човеконенавистен режим.
И в мемоарите на Батето покаяние няма да намерите. Освен дебелашки хумор, на който зависещите от него в миналото се спукваха от смях, книгата ни показва, колко далеч може да стигне един облечен във власт човек по пътя си към пълната подмяна на основните човешки ценности. Подмяна, която подобен тип хора се опитват да пробутат на цялото ни общество, придружена с очакване за овации и похвали.
Именно този опит за ампутиране на способността ни да отличаваме добрите от лошите неща е скандалния тук, защото вместо да стоят засрамени нейде из периферията, тези хора продължават да бъдат в центъра на скапания ни „елит” и ни обясняват катадневно от телевизионния екран, колко се хубави, колко са модерни, колко са добри. Компенсаторно поведение, което измива, като с белина, оцапаната им съвест и ги показва пред нас, като титани на морала и справедливостта.
Зетят на Живков също не навлиза между подобни морални Сцила и Харибда, където да рискува душевното си равновесие и още след първите няколко страници остава впечатление у читателя, за едно безкрайно самодоволство ненапуснало го и до днес. Там някъде спрях и аз с четенето. Притесних се да не се заразя с тъпня 🙂