Мъжете, които раздават картите не за пари или респект, а заради свещената геометрия на късмета…

Ако не беше пиарно, щеше да е разплакващо.

Премиерът Бойко Борисов от 20 години стъпва за първи път в дома на сестра си, съпровождан от камерата на bTV и Миролюба Бенатова. Тя пита с лека нега в гласа – а има ли някой извън властта, с който да се посъветвате, да чуете някоя истина… Той е нахлузил маската и процежда – не!

Кой е мъжът и жената в партията ГЕРБ, пита тя. Аз съм мъжът, изкрещява в душата на премиера онова хлапе, което винаги иска да е пичът и мъжкарят. А омачканият мъж тъжно добавя, че не обича вицовете за себе си.

Станал съм много мнителен… Пак Борисов, по ТВ7.

И лъсва абсолютното капсулиране, което води до…: съветвам се единствено с… Барозу.

Не е истина. Всяка истинска жена с вътрешното си зрение за нещата, моментално ще разпознае ужасяващата ранимост на министър – председателя.

Мъжкарското процеждане на кратки фрази, е просто маска.

Роля, както обича да казва „Опонента”.

Някога, преди много години, имаше един брилянтен Челентано и „Серафино”, в който всичко бе казано простичко с една фраза: „мъж – момче, със сърце на дете”.

Ако приемеш мъжете на сериозно, си загубен/а/.

Завоеватели, ловци, мачовци, мутри, агенти под прикритие, бандити, тирани, владетели – те са просто хлапаци, които просят своето признание.

Гледат лошо.

Лошо стъпват.

Лошо бъркат стъпките на танца, когато трябва да подадат ръка.

Никога не се извиняват.

С едно изключение – ако го наложи интереса на политиката.

Стискат устни, скърцат със зъби, а душите им вият от вселенска тъга.

Очите обаче – сухи.

Сухо и гърлото.

Като одрано от някогашните бонбони „детска радост”.

Премиерът ни обаче се е зазидал. И с никого не говори за истината. С никого отвън, там, откъдето ще чуе онова, което би могло да го смаже.

Удобно сврян в собствената си самодостатъчност, той търси отговорите – „в кочинката, която всички сме си заслужвали”. Да ви напомня на обидения Костов, който не проговори една година?

Оказа се, че Борисов дори си няма и един шут. Достатъчно луд, за да му казва всичко онова, което никой от онези около него, няма да посмее.

Какво се случва с мъжете, които изкачат Хълма на Властта?

Къде остава онова вълшебство, за което пее Стинг – да раздаваш картите не заради парите и респекта, а само за да уловиш свешената геометрия на късмета…

Какво се случва с непокорството и защо то яде като бъдеща страшна болест, заключено в сърцето с триста вериги, само и само да не направиш лошо обществено впечатление?

Къде, по дяволите, се дява свободата, заради която един мъж, трябва да плюе на първия мръсник, изпречил се срещу него и да забие едно кроше на първия предател, ограбил каузата му? Или да скъса въжето на фалшивия си досегаиен живот и да започне отначало?

Как един министър – председател се превръща във Франкенщайн, изолирайки се да бъде САМ на себе си съветник, да бъде САМ на себе си достатъчен, и да застреля доверието с един откос?

Знам, че е непосилен товара да носиш една държава на гърба си. Но си бъдещ всякакъв труп, не само ако носиш държава, а дори и ангелско перце, ако позволиш да си повярваш толкова, че да не допуснещ дори един, дори един, който да ти казва истината.

Страшното обаче е, че не само премиерът е в клетката на собствената си духовна катастрофа, с която иска да ни умили.

Същата драма тресе т.нар. „опоненти” и „опозиция”.

Станишев – огледален.

Алексей Петров – огледален.

Някакъв странен комплекс – да смяташ, че заобикаляйки се с верни слуги, ратаи и типове, които държиш за топките, ще успееш да убедиш останалите колко си супер готин.

Някаква болезнена болка – да не можеш да отвориш сърцето си, да го играеш непосредствен, естествен, народняк, но да го играеш, а не да си, и да искаш някой да ти вярва, и да не те псува, и да не те освирква.

Някаква мазохистична железобетонност – да показваш всичко онова, което не си, да си играеш с някаква роля, която мислиш, че ти е удобна и ти носи рейтинг, а всъщност да е толкова просто – откриваш се, излизаш, разкъсваш ризата си и просто изкрещяващ – това съм!

Няма нито народ, нито жена, която да не признае мъж, който умее да плаче истински!

Ужасно е изкусяващо наистина да раздаваш картите единствено заради пари и респект.

Но, когато се отпуснеш и си такъв, какъвто си, и играеш само заради свещената геометрия на късмета и знаците на душата, Онзи, ще те изведе до върха и Голготата ще си заслужава.

Бойко Борисов не чува истината от никого извън себе си.

Алексей Петров – също.

Сергей Станишев – също, като изключим някоя си моника.

България, гъмжаща от мъже, които я управляват, и такива, които са се запътили натам – подвластни на комплексите си за Владетели, които от Гладиатори се превръщат в тирани.

Първото нещо, когато си наранен е да се свиеш. И да се обградиш от идиоти, които ще ти обясняват колко си прав, колко си велик, колко си пич, но само докато държиш юздата.

Първото нещо, когато си на стремето обаче е да слушаш сърцето си, но и да чуеш онези, на които то вярва.

Ако ги няма, ако си се докарал дотам, че сам на себе си да изнясаш речи, си изгубен.

Бойко Борисов вече е на път конят да го отхвърли.

Но и онези, които идват са в същата позиция.

Тогава?

Мъж-момче, със сърце на дете. Пътят е един – връщане към онзи, който си. И когото криеш зад маската.

Въпреки този. И онзи.

Въпреки всички.

Срути стената!

И направи всичко неподозирано, което ше втрещи слугите ти!

Никога не е късно един мъж да приласкае хлапака в себе си.

Само той ще го спаси.

Министър – председателят и „опонента” са станиоли, които сдъвкани, все някога отиват в кошчето под бюрото.

Картите обаче са раздадени отдавна.

И няма нито един мъж, о, колко е страшно, да изиграе картите не заради парите и респекта, а просто заради свободата на духа.

Защото и държавата, и душата се лекуват само когато си се отворил, естествен си, излязъл си от роля и обичаш, а не бягаш от себе си.

Като ранено куче.

Веселина Томова

П.П. Тези Коледни дни един мъж реши да ми прати послание. Мъж, с който пътищата ни криволичат до свирепост. Дори и лицемерие, дори и някава изгода да бе връщането на хлапака, всяко отместване на маската е страхотен знак. Лично е, но го казвам, защото господин премиер то е същото като с държавата – един път поне покажи сълзите си, един път поне бъди не копи-пейст на Тодор Живков, няма време, по дяволите, животът си отива, държавата загина, бъди мъж! А мъжът е най-голям в искренната си слабост, а не във фалшивата си комплексарска сила.