Мълчаливият герой на едно поколение

45 г. след като издава за последен път, най-потайният и най-ексцентричният от значимите световни писатели – Джером Дейвид Селинджър, издъхна на 91 г. в гр. Корниш, Ню Хемпшър, където живееше в изолация през повече от половината от дългия си живот.

Вероятно е оставил обяснение за странното си решение да прекрати да публикува в "Ню Йоркър" и където и да било другаде след 1965 г. Вероятно – поне на това се надяват мнозина от страстните му почитатели, е оставил нещо ценно, скрити произведения, които е трупал системно по време на усамотението си през всички тези десетилетия и които ще бъдат издадени след смъртта му.

Всички тези теории предстои да се изяснят в близко бъдеще, но днес читателите в цял свят размишляват върху онова, което Селинджър им даде – един роман и няколко разказа, но така дълбоко вълнуващи, изпълнени с богати характери и герои, двусмислени въпроси и изненадващи обрати в повествованието.

През 1948 г., когато "Ню Йоркър" публикува разказа му "Идеален ден за лов на рибка-бананка", веднага става ясно, че се е появил нов писател, с нов глас. Героите му са чувствителни, с изтънчен чар и хумористичен изказ, но те имат склонност да правят странни избори, като например да се самоубиват, без на читателя да му става много ясно защо решават да сторят точно това. Дори в този първи станал известен разказ читателят се чуди да не би да не е разбрал нещо и дали не би трябвало да е по-чувствителен, за да вникне в смисъла.

През 1951 г. със "Спасителят в ръжта" Селинджър вече е възприеман като говорител на едно поколение. Героят му Холдън Колфийлд е объркан тийнейджър, изгонен от частен пансион, който се шляе из Ню Йорк. Описва много възрастни, като намира нещо нередно у всеки у тях, разсъждава върху неадекватността на родителите си. Той е ярък пример на отчуждения младеж, макар така и да не става докрай ясно какви мъки го обременяват. Постоянно подхвърля за опасностите от любовта и за необходимостта човек да пази чувствата дълбоко в себе си. "Не казвай никога нищо на никого", казва той. Всъщност май успява да установи емоционален контакт единствено с 10-годишната си сестричка.

Образът на Холдън е предчувствие за оплакванията на милиони млади хора, чието недоволство създава десетилетие по-късно т.нар. от северноамериканците

пропаст между поколенията

През 60-те години "Спасителят в ръжта" е книга, в която милиони хора съзират отражение на собственото си нещастие. Това е по-скоро симптом, отколкото роман, защото е съдбовен момент в опита на няколко поколения. "Спасителят в ръжта" често е сравняван с "Приключенията на Хъкълбери Фин", но при повече от един прочит установяваш, че й липсва моралната сила на великата книга на Марк Твен.

И двете книги притежават огромен чар и отличен усет за времето. Но Хък представя мъчителен морален проблем, конфликт между онова, на което го учи обществото (робите са частна собственост на притежателите си), и онова, в което вярва. Това е едновременно лична дилема и най-сериозната морална тема в американския живот през XIX век. Докато Холдън Колфийлд се тревожи за личната автентичност и изразява неприязънта си към фалша, на който се натъква. И двамата герои са младежи в беда, но тревогите на Хък са универсални, а тези на Холдън се отнасят само до част от американските юноши.

Джером Дейвид Селинджър, роден в Ню Йорк през 1919 г., син на търговец на сирене кашер, мечтае известно време в юношеството си да стане актьор, но започва да пише разкази, докато учи по настояване на баща си във Военната академия "Вали Фордж" в Пенсилвания.

По-късно следва в 3 университета, без да се дипломира никъде, и през 1942 г. влиза в армията. Служи в пехотата, стъпва на Юта Бийч по време на десанта в Нормандия и през зимата на 1944-1945 г. участва в битката за Булж. Дъщеря му Маргарет Селинджър, която през 2000 г. пише за него в книгата си "Спасителят на мечти – мемоари", казва, че е страдал от дълготраен посттравматичен стрес. Той й казвал:

"Не можеш да прогониш миризмата на изгоряла плът

от ноздрите си, без значение колко дълго живееш". Преди войната той публикува в списание "Стори", редактирано от Уит Бърнет, при когото взема и уроци по писане. Докато е в армията, продава разкази на "Ескуайър", "Колиърс" и "Сатърди ивнинг пост", но никога повече не ги преиздава.

В "Нюйоркър" той насочва вниманието си върху най-амбициозната си работа – портретирането на удивително комичното семейство Глас – група деца, които демонстрират години наред невероятните си познания и когато порастват, стават доста мистични личности и обясняват духовните си убеждения в красиви писма, които си разменят. Краят на тази сага настъпва, когато "Нюйоркър" посвещава по-голяма част от броя си от 19 юни 1965 г. на разказа за писмо на Сеймур Глас.

Отсъствието на Селинджър от света на книгите от 1965 г. насам дава храна на много забавни обяснения. Опитната авторка на "Нюйоркър" Рената Адлер в книгата си "Последните дни на Нюйоркър" дава доста ексцентрична версия. Според нея Селинджър спира да публикува, за да не притеснява близкия си приятел Уилям Шон, прочутия със свенливостта и скромността си редактор на "Нюйоркър", който се опитвал да държи деликатната тема за секса далеч от страниците на списанието. Адлер е убедена, че неиздадената проза на Селинджър се занимава със сексуални теми, които лесно биха разстроили чувствителни хора като Шон. Разбира се, Селинджър не би могъл да публикува другаде от лоялност. Затова и спрял да публикува.

Малко вероятно е да е спрял да пише, защото е блокирал. Талантът и техниката на писане никога не са били проблем за Селинджър и това може да го каже всеки негов читател. Още с първите си разкази той изпипва в детайли описанието на всекидневието в Манхатън, символичната стойност на най-обичайните събития. Това му се отдава до такава степен, че

буди адмирациите и на конкурентите му

"Джери Селинджър може да хлопне вратата на такси с повече автентичност от който и да било друг писател в Америка", ми каза веднъж Джон Чийвър.

Възможно е талантът и лекотата, с която твори, да са го стреснали. Може те да са го накарали да потъне в мълчание. Като човек с деликатно съзнание може да е решил, че няма какво повече да каже, така че да оправдае таланта, с който Бог, Природата или Съдбата са го дарили.

Може тъкмо това да е го е карало да търси значението на различни религиозни идеи, изразени от героите му – повечето от тях вариации на дзен будизма. В личния си живот (както научаваме от един от неговите близки) той изучава и хиндуизма, християнството и сциентологията. Твърди, че седял с часове в оргонна кутия, следвайки възгледите на психоаналитика Вилхелм Райх, ученик на Фройд, който е популярен сред американските интелектуалци преди 5 десетилетия. Възможно е влечението по мистицизма да го е убедило, че животът му трябва да протече в почти монашеско уединение. Той усвоява до изтънчен професионализъм изкуството да общува с публиката и тогава внезапно решава, че е дошъл краят на представлението.

И колкото по-дълго пази мълчание, толкова повече това му харесва. През 1974 г. в един от редките случаи, когато се съгласява да даде интервю, казва пред репортера на "Ню Йорк таймс": "Да не те издават е превъзходно спокойствие… Публикуването е ужасно нахлуване в личното ми пространство. Харесва ми да пиша. Обичам да пиша. Но пиша за себе си и за собствено удоволствие". Останалото е тишина.

Робърт Фулфорд, "Нешънъл поуст"

В. „Сега”