Надежда Захариева: В.”Шоу” пишат толкова грозно, колкото човек не може да си представи

Специално за в. „Марица” Надежда Захариева дава ексклузивно интервю:

– Г-жо Захариева, с какво се занимавате след като напуснахте поста зам.министър на културата?

– Гледам отвреме-навреме малката си внучка, пиша и чувам колко глупости се носят по мой адрес. Но няма от какво да се притеснявам.

– Глупости? Извинете, но вие сте една от най-големите български поетеси?

– Колко е голям никой не знае. Както казваше Дамян, 50 години след смъртта ни – като починат всичките ни приятели и врагове – се разбира били ли сме поети или не. Ако ни чете и тогава някой, били сме. А сега пиша, имам читатели, а колко съм голяма няма значение.

–Каква е оценката Ви за новия екип в министерство на културата?

– Не познавам новия екип. Не си разрешавам да давам оценки. Министър Вежди Рашидов е един от най-известните творци. Мисля, че има амбиции в добра посока, надявам се да ги постигне. Не съм имала допирни точки с новите зам.министри. Ако се опрат на професионализма на експертите в Министерството на културата, няма да сгрешат. Там има много добри експерти, които нашият екип завари и запази заради качествата им. И сам воинът е воин може би само в шпионажа. В останалите области на живота се постига успех само в екип. С добър лидер, разбира се. Но в момента сме в криза и тя се отразява зле и на културата.

– А вие как в личен план усещате световната икономическата криза?

– Усещането за криза в личен план се определя от това какво човек иска от живота. На мен ми трябват малко неща. Някога писах, че искам да имам пари за храна и книги. В библиотеката ми чакат доста непрочетени книги – нямах време за четене в последните четири години. Затова купувам само неща, които искам непременно да притежавам. Знам, че една книга трябва да бъде прочетена, а не непременно притежавана, но… се изкушавам да притежавам определени заглавия. Искам също да мога да си плащам сметките за ток, вода, парно, телефон. Съобразявам се с възможностите си, така че още не съм усетила жестоко кризата. Опасявам се обаче, че скоро ще започна да я усещам. Затова си търся място под слънцето, където да печеля някой лев над пенсията си. Вярвам, че ще намеря какво да правя. Да, отношението ни към кризата зависи от това което искаме да притежаваме. Аз живея с малкия си син Явор. Знаете, че големият ми син почина. Жилището което имам ми стига, не искам палати. За това и не се оплаквам. И не само затова. По принцип не обичам да хленча. Напоследък обаче чувам глупости по мой адрес, които нямат нищо общо с истината. Нека си говорят хората. Модерно е в момента да се съмняват във всеки. Аз нямам основания да не спя спокойно. Това което ме натъжава, е раната смърт на сина ми – нищо друго. Понякога, въпреки че това противоречи на моята същност, изпитвам тиха погнуса от човешката низост.

– За смъртта на големият Ви син се тиражираха много версии в пресата. Защо той си отиде толкова рано, толкова млад?

– Бил е сам когато е починал. Според документа, който получихме от съдебна медицина, той е имал тромб в лява входна артерия на сърцето. Казано накратко – инфаркт. Неспасяемо. Той беше на 41 години. Чувам, че дори и по-млади си отиват от болести, характерни за хора от една по-късна вразраст. Явно животът е прекалено напрегнат.Винаги съм казвала, че не ни убиват нещата от живота, а начина по които ги възприемаме. Колкото по-голям е диапазонът на толерантността ни към човешката злоба, толкова по-малко неща ни действат зле на душата. Така спасявам моята. Всеки отговаря сам за себе си. Всеки сам избира какъв да бъде. Избира дали ще мрази, дали ще подозира, дали ще обича. Аз избрах да приемам хората такива, каквито са. Майка ми беше голяма християнка. В автобиографичната си книга “Смет за сливи” писах, че, колкото и невероятнода изглежда за някои, Този на когото се молех да ми даде неговата толерантност и неговата любов към човека е Исус Христос. Мисля, че ми ги даде. Иначе сега нямаше да правите това интервю с мен.

– Господ наказва тези които обича, Вашето дете си е отишло на 41 години. Не се ли чувствате обидена на съдбата?

– Не, не съм обидена. Трудно постигам смирение със смъртта на сина ми, но във всяко друго отношение съм благодарна на съдбата. Едно време се мъчех да убедя Дамян да не слиза ниско, когато някой говори лоши неща за него. Заглавието във. в. “Шоу”, което наскоро видях “ Надежда Захариева пребиваше Дамян Дамянов” е толкова грозно, колкото човек не може да си представи. Но като знам кой го пише, вдигам рамене. Същия ден една приятелка ми се обади и ми каза – знаете, че като пием кафе в заведения получаваме хартийки с късметчета – та приятеката каза, че й се паднало късметче с мои стихове: – “… не трудното, а лесното погубва човешкото в човешкото душа и тя не би разкрила свойта хубост без шмиргела на грозните неща. Този човек -Станко Михайлов е поредният зъб от този шмиргел. Сигурно няма да е последният. За миг душата ми се раздруса, после написах две стихотворения и ми мина. Ако искате, отпечатайте поне едното.

Х Х Х

Дори не се гнуся от теб,

макар че никак не е мъжко

да впиваш като гладна въшка

във чужд живот хобот свиреп.

Смучи. На този божи свят,

ако за нещо ми се плаче,

е, че злотворството е начин

човек да не умре от глад.

Х Х Х

Съмняваш ли се в моето свирение?

Не вярваш ли на моята любов?

Защо ли със такова настървение

ме караш да се чувствам като Йов?

Не ми спести ласкателства, предателства

и позволи на разни подлеци

честта ми да петнят със наплевателства

и във лъжа да ме винят лъжци.

Недей ме изкушава, Боже Госходи,

да заприличам някой ден на тях,

не давай на мъстта да вдига мостове

между душата ми и този грях.

– Аз не познавам този човек Станко М., но от изказванията му прави впечатление, че познава българския интелекуален елит. Той изобщо не крие, че с някой от изявените ни творци не е в блестящи отношения?

– Отдавна не знам нищо за него. Да е жив и здрав. Навремето беше асистент –режисьор. Около Дамян имаше хора, които се възползваха от неговата доверчивост. В “Смет за сливи” казвам, че благодаря на Бога за смелостта да напиша тази книга. Там съм описала и случая с въпросния човек. Във втора част от 642 страница нататък съм разказала накратко какви „козове” държи той в ръцете си срещу мен. За съжаление вина за това имат компрексите за малоценност, които нямаше как да не притежава Дамян. С него много лесно можеше да се злоупотребява. Голяма отговорност беше да бъдеш непрекънато до него и да не злоупотребиш. Не злоупотребих. Знам колко невероятно звучи това. Но философията на човек, които има възможност да прави нещо, но не желае, ще си остане неразбираема за всички, които желаят, но нямат възможнодст. Затова не търся признание от никого. Самият Дамян не можеше да повярва, че съм такава, каквато съм. Но това беше негов проблем. Не мой. В Евангелието има стих: помислиш ли в сърцето си, вече си съгрешил. Това е мояга лична житейска философия. Да се пазя и от мисълта да причиня умишлено зло някому. Как да обясниш на всеки, и по-специално на лицето Станко Михойлов, да ми прости Господ – и на Дамян, че се срещат и такива “недоразумения” като мен. Все повече се питам дали наистина не съм някакво “недоразумение” в човешки образ. Щом е толкова трудно да се повярва, че съществуват и честни човеци… Тъжничко е, че някои допускат, че съм правила неща, за които аз не съм и помисляла, но още по-тъжното е, че с тези подозрения тези хора си правят автопортрет. На мое място по всяка вероятност биха били такива. Защото те чисто и просто проектират самите себе си върху представите си за мен. Преди време заглавието на мое интервю беше: „За светците съм светица, за мръсниците – мръсница”. Така стоят нещата с човеците. Затова отминавам кротко „мръсниците” и благодаря на тези, които ми казват, че им давам духовни сили и ми благодарят, че ме има.

– Според Вас в обществото ни не битува ли една тотална ненаказуемост. Всеки говори срещу всеки каквото си поиска и по-толерантните мълчат…

– Казах вече – въпрос на лична житейска философия. Мисля, че когато човек тръгне да опровергава нещо, той по някакв начин като че ли иска да се оправдава. За какво да се оправдавам? Обичам източните мъдрости. Една от тях гласи: „Най-добре се говори с мълчание.” Нека им е простено на всички, които злотворстват и злодумстват по мой адрес. От душа и сърце им пожелавам да са живи, здрави и щастливи.Съжалявам, че говорим за този човек.\Станко\. Не за първи път той злоупотребява с паметта на Дамян. Но след като неговата съвест позволява – нека продължи да го прави. Аз се надявам, че рано или късно във всеки от нас съвестта се пробужда. Ако казвам, че прощавам, то е защото твърдо вярвам, че прошката лекува този, който прощава, а не – на когото прощават. Прощавайки и приемайки хората каквито са, спасяваме от излишни емоции самите себе си. Това може би е също вид егоизъм… Има една мисъл на Ницше, че като отговаряме на злото с добро, вършим всъщност зло – накърняваме самочувствието на злодееца… Трябвало да му направим макар и мъничко зло, за да не го сринем в собствените му очи. Надявам се да остана до края на живота си такава „злодейка” – отвръщаща на злото с добро. Така си осигурявам имунитета против отровата на техните жила. Да са живи и здрави! Да им се случат най-хубавите неща на света!

– Известни хора в такива случаи ми казват така – използват името ми, за да си правят имидж и биография? Възможно ли е на Ваш гръб да се трупат девиденти?

– В случая мисля, че е просто беден човек и вероятно е трябвало да вземе някой лев. Ако такъв хляб му е сладък, да го яде. Това е неговият избор. Той посяга към този хляб, не аз. На 3 ноември ще навърша 65 години. Ще повторя – през моя съзнателен живот не помня някому да съм направила умишлено зло, някому да съм му казала крива дума. Кагато съм могла да помагам – поматам. Понякога не се е получавало, но не защото не съм искала, а защото не е зависело само от мен и от моето желание.

– Защо определени хора ровят безобразно в исторята на вашето семейство, защо желаят да ви ударат, да ви ужилят?

– Защото сега е момента, в който най-лесно можат да се правят подобни неща, нали съм член на ДПС, била съм в правителството и е лесно да бъда очернена от всимки гледни точки. В това има логика. Така, че Мария, пак трябва да ви кажа, за да преглътна обидите и да приема човеците такива кавито са, трябваше да прочета тонове \ а не томове\ литература от древността до наши дни. Хората не са направени по мой образ и подобие, длъжна съм да приема, че те са други. Понятието другост ми е любимо. Другостта на другите ми позволява и аз да съм друг човек за тях. Разликата е, че мнозина не са съгласни с моята другост.

– Важното е че Вас кризата не ви засяга?!

– Говорихме вече. Амбициите ми са много малки – да си плащам сметките. Аз съм на 65 години, съобразявам се със здравето, с възрастта си, не пуша, не пия. Не съм въздържателка, но алкохол пия само в лечебни дози. Това което ми трябва, за да съм жива, е малко. Имам още една година да обслужвам кредит и затова си търся работа на хонорар. В момента съм взела две книги за редакция – това също е доход. Едната е превод от руски, другата от френски. Редактирам. Надявам се книгата,която пиша да излезе до Нова година и да се купува… Мисля че ще се справя. Господ е добър. След като във времената 10 ноември 1989 година, когато едва не умряхме от глад, намерих начин да спася семейството, защото Дамян беше много болен, значи и сега ще се справя. Не искам много. Имам едно стихотворение: „Молитва”, в което се моля: „ Господи, който все още си в мене, дай ми кураж да остана неотмъстителна, неозлобена, както съм рана до рана. И свободата последния залък с гладен на две да разчупя. Само душата, щастрива от малко, никой не може да купи.”…Моята душа наистина е щастлива не заради материалната страна на живота.

– Съжалявате ли, че станахте член на ДПС? Те сега са в опозиция, вие вече не сте зам.министър, търсите си работа…

– Ще ви отговоря със съждението на един психоаналитик, според когото човекът е общия сбор от собствените си избори. Съжалението е най-глупавото нещо, което човек трябва да допуска. Всеки избор има своите активи и своите пасиви. Бях зам.министър на културата, не защото съм молела за това. Беше голямо предизвикателство. Обичам за казвам, че влязох със страх в правителството. Знаех колко не знам. Но който знае какво не знае, той много знае. Защото се стреми да научи това , което не знае. Като зам.министър направих неща, които никой друг преди мен не се беше помъчил да направи. Затова понякога се ядосвам на глупостите, които се разправят.

– За какво говорите, моля дайте пример?

– Например – пита ме близка юристка – вярно ли че си присвоила четири милиона… Какви милиони, питам. Ами за книгите… Били изчезнали… Обясних, че съм осигурявала пари за попълване на фондовете на библиотеките, а не съм ги присвоявала. За съжаление, парите, които бяха предвидени като целеви средства, тази година не бяха предоставени от правителството на библиотеките. Жалко. Как да обясня на всеки механизма, по който се разпределя целева субсидия, за да се разбере, че тези средства изобщо не могат да бъдат присвоявани! Не знам. Две години библиотеките се радвах на финансов комфорт, колкото и скромен на фона на техните нужди да беше той. Тази година уж бяха предвидени повече средства. Нормално беше да искаме това да се случи по време на нашето управление. Затова обявихме сесия за набиране на проекти преди изборите. Получиха се проекти за около шест милиона лева. Но… Министерство на финансите не отпусна парите. Аз не съм финансист. Давам си сметка, че кризата е чуала на вратите ни и са били нужни икономии. Но ако някой ме попита, бих казала, че икономиите не трябва да започват с лишаване на библиотеките от средства за нови информационни източници… По една проста причина. Говорим за креативност. Признаваме, че в основата на креативността стои културата. В основата на културата стои образованието. Така че уважаващата себе си държава не бива да пести от инвестиции в областта на културата и образованието. Знам, че и любовта на народа минава през стомаха, но печелейки тази „любов” не си даваме сметка какво губим. Може би ще прозвучи наивно, но си позволявам да кажа, че един жест от Правителството на господин Бойко Борисов към библиотеките в навечерието на Деня на Будителите би бил приет с овации не само от работещите в тях. Защото искащите да знаят не могат да си позволят да си купят книгите на знанието. Ако тези книги ги няма и в библиотеките не мога да си отговоря какво ни очаква. Не ме е срам да повторя – имам заслуга в рамките на предишните две години в българските библиотеки да влязат нови книги. И посиках средствата за това да бъдат във вид на целева субсидия, за да не може да се използват зая нищо друго. Най-малкото – за присвояване от Надежда Захариева…Изненадва ме лекотата, с която се сипят присъди… Пак трябва да прибегна до цитат от библията. Една от любимите ми книги е „Книга на Иисуса, син Сирахов”. Та в нея е казано: „Преди да изследваш, не хули. Първо узнай, после укорявай.” Затожва бих посъветвала всеки да се обръща направо към мен – витаги съм казвала, че няма въпрос, на който да не мога да отговоря. И то – с чистата истина. Защото няма такава, от която да се срамувам. Знам, че ще продължат да се тиражират неистини, но какво да се прави… На този свят всичко е нормално. Нелеката ми съдба ме научи да съм спокойна. Хорските съмнения към мен започнаха още в първия миг в който се омъжих за Дамян. Благодаря им. Да, благодаря на тези гадни човешки съмнения, защото те са ми посочвали какво в никакъв случай не бива правя и каква да не бъда. Те са пътните знаци по моята житейска пътека. Предупреждават ме: не прави това или онова, не ставай такава или онакава… Дочаках една възрастна жена да ми се извини, че се е съмнявала в моята почтеност. Ама нали любимият поет бил болен, допускала, че здравата му съпруга го мами… Казах на жената да не се притеснява, тя просто не може да си представи да е на моето място и затова си е мислила колко невъзможно е човек да не сгреши. Всичко е възможно, когато поискаш. Та да кажа още веднъж може наистина пък да съм някакво „недозарзумение”…

– Не се ли чувствате уязвима в момента, в който партията Ви е извън борда на властта?

– Не. Защо уязвима. За да е уязвим човек трябва да е направил нещо нередно. А партията, в която членуваш, да не е на власт, може да се окаже и много полезно нещо.

– Но сте член на ДПС и мнозина българи, а и не само, могат да ви укорят в това?

– Не само могат. Укоряват ме. Макар че не мога да си обясня този укор. Аз съм свободен човек в демократична, вярвам, държава и моят избор е мой личен проблем. Освен това не е редно хората, в това число и членовете на която и да е партия, да се слагат под общ знаменател. Човеците са добри или лоши, праведни или грешници, невинни или престъпници, не защото са членове на тази или онази партия. Няма нито обща вина, нито обща заслуга. Човек е такъв или инакъв не поради членството си в определена партия, а поради личната си човешка природа. Във всички партии има и чисти , и нечисти личности В момента най-удобно е общественото мнение да бъде манипулирано главно за сметка на ДПС. Разбира се, далече съм от мисълта, че не сме допускали грешки, но и да се използва езика на омразата за постигане на политически цели не е добър показател. По простата причина, че злото е бумеранг, който се връща върху самите нас. Да, в трудни времена всеки гледа да насочи гнева на хората встрани от себе си, но рано или късно нещата идват на мястото си.Държа да кажа още веднъж – да си член на ДПС не е престъпление. Може би сравнението, кжоето ще направя, за някои да не е уместно, но въпреки това ще го направя. Навремето мъжът ми каза: ако остане един комунист в България, това ще бъда аз. А комунист беше станала много мръсна дума. Никой не се интересуваше, че комунист в дамяновия смисъл на тази дума означава безукорно честен идеалист. И аз имам себе си за безукорно честен идеалист. Природата ми е миролюбива, толерантна. Дамян казваше в едно стихотворение „Ще си умра с отворени очи… Минаха толкова години оттогава, а обстановката у нас е все такава, та и написах:

Х Х Х

С отворени очи ще си умра и аз –

за свят, във който няма да се мразим

и няма през душите си да газим

в галопа за богатства и за власт.

С отворени очи ще си умра, уви,

но сигурна, че даже и погрешка

прегазена от мен душа човешка

не е кървяла и не ще кърви.

Помните ли оня стих, в който големият ни поет Никола Вапцаоров мечтае за свят, в който …”… ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя.” Това е моят личен идеал. За мен няма значение дали човек е българин, турчин, евреин, арменец, ром, каракачанин, влах… Всички сме български граждани, вярвам, че всички обичаме Родината си, която е една, и трябва да работим за нея..

– Как Ви мотивираха да станете член на ДПС, с какво ви привлякоха?

– Как да разбирам това. Никой не ме е мотивирал, никой не ме е привличал. Сама реших. Ще разкажа, ако е рекъл Господ, някой ден как стана това. Е, внсяка крушка си има опашка, но за тази крушка и нейната опашка ще стане дума по-нататък. Никой не ме е манипулирал, никой не ме е притискал. Влязох в ДПС с ясното съзнание, че искам да има мир и любов между хората. От приятели разбирам, че в пространството се носят какви ли не глупости – например, че едва ли не съм готова да откъсна част от България и да я подаря на друга държава… Смехории. Но сигурна се намират хжора, които да им вярват. Какво да направя? Когато хората не искат да мислят със собствените си глави, вярват лесно и на такива неща.

– Вие работихте в културното ни министерство от квотата на движението за права и свободи. Не поискахте ли нещо от тях?

– Какво да искам? Казвали са ми – името ти струва пари… За да ми кажат такова нещо, значи не ме познават. Единственото нещо което поисках от ДПС беше спонсорството на двете части на „Смет за сливи” в едно книжно тяло. Това беше преди пет години, когато навърших 60. Пише в книгата, че е излязла със съдействието на ЦС на ДПС с лидер Ахмед Доган. Издателят каза, че изданието ще струва десет хиляди лева. И книгата излезе в три хиляди тираж. Това е, с което съм се облагодетелствала от членството си в ДПС. За което много благодаря. Не са искали нищо в замяна. Единственото, което правех и правя, е да съм вярна на себе си и с поведението си да не компрометирам нито себе си, нито ДПС.

– Как Ахмед Доган Ви избра за зам.министър на културата? Защо той се спря на вас?

– Не знам. И мен ме озадачи този избор. Поласка ме, радзбира се, но не съм очаквала. Не бяхме се срещали, не бяхме разговаряли на тази тема. С него сме имали само един по-дълъг разговор преди шест години в Девин. Говорихме на философски теми. Бяхме на една маса, с нас имаше и много други хора. Бях чувала легенди за неговите знания. С много малко хора съм могла да водя подобен разговор. Благодаря на съдбата, че когато бях 34 години промених интересите си и се насочих главно към философски и езотерични четива. Този разговор остана в паметта ми, като един от най-интересните в моя живот. Сега мисля че малко злоупотребих с отзивчивостта на моя събеседник , защото обсебих изцяло вниманието му и останалите трябваше да мълчат. Не впечатленията, които тогава съм оставила у него, са причина да ме предложи за поста зам.министър културата. Знам всички упреци по мой адрес. Няма значение. Казала съм си отдавна, че ще се интереувам само от това, което аз знам за себе си.Знам и това, че човек винаги може да изкара пари с честен труд. Не съм израсла в саксия. Ш си мисля, че всички хули по мой адрес са всъщност вид признание. Опитите да бъда отречена, опетнена, окаляна са доказателство, че струвам нещо.

– Била сте зам.министър от ДПС. –Може ли да се каже, че познавате добре Ахмед Доган?

– За да кажеш, че познаваш някого, трябва да си изял една торба сол с него. Мисля, че дори двама съпрузи не могат да изядат цял торба сол и остават почти непознати един за друг, така че не мога да имам претенции, че познавам добре г-н Доган. По принцип ние боравим с представи и с илюзии, а не – с истини. И задачата ни в този живот трябва да бъде древното „Познай себе си”, а не – този или онзи. Колкото повече опознаваме себе си, вероятно толкова повече се доближаваме и до истините за себе си. И ми се иска, Мария, да ви кажа нещо, което чух от възрастен турчин. Веднъж съм го видяла, не му знам името, не знам защо той ми каза:” Госпожо, много сте ми симпатична, искам да ви кажа нещо. Хората са три вида. Едните са като хляба. Трябват ни за всеки ден. Другите са като лекарството. Трябват ни в тежки времена. А третите са като микробите. По-добре да не ги срещаме.” Пожелавам ви да срещнете повече хора от първия и втория вид, и нито един – от третия.

Мария Друмева

В. “Марица”