Най-проклетият ден за шарана е, когато се натъкне на въдицата на БМБ

Да си шаран в република България е дело тънко, трудно, та дори и невъзможно. Шаранът обитава разни водоеми, често се среща и в реките. Всичко живо – във и извън властта, преследва шарана. Захранва го, дебне го с дни и нощи, лови го с въдица, електрошок или шашка тротил.

Никой не се интересува дали е Ден на рибаря и моряка или е Ден на банкера. Шаранът се преследва денонощно и всесезонно. Хората обичат шарана. Без значение дали е люспест или е гол.
Най-големите гонения на шарана се организират по р. Дунав и останалите по-големи реки в България. Шаранът няма обществено съзнание, нито обществено мнение и не е в състояние да са самоорганизира, да се вдигне на бунт, на оръжие и да даде отпор на шараноцида, на който е подложен перманентно. Шаранът няма акъл дори си направи едно НПО в своя защита, да щипне някой лев оттук-оттам и да се скрие в някой дълбок и неизвестен за преследвачите му вир, гьол или подмол.
Шаранът е много честен вид риба – не умее да лъже, лесно се връзва на разни предизборни обещания, послушно посещава урните и покорно си пуска бюлетината. След изборите, шаранът дори не си задава въпроса защо продължават да го гонят, след като чинно и верноподанически е гласувал. Накарал е дори шаранката да гласува. по правилния начин. А шаранката дори е успяла и две-три таранки да проагитира и те да гласуват.
Най-проклетият ден за шарана е, когато се натъкне на въдицата на БМБ. Тогава шаранът с последни усилия успява за първи и последн път в живота си да промълви „Играта свърши!“. Толкова тихо, че дори и той не чува немощния си гласец.
Шаранката отива да мърсува с други шарани.
Живот.
Любо Кольовски