Накъде ни води “водещата” журналистика?
Темата за пропагандата в нашата малка Родина е необятна като сибирските простори в истинската Родина на съвременната българска цензура. Не е нещо, което се побира в статия „като една човешка длан”. Така че, да се спрем над един отделен феномен, който е част от проблема: т.н. водеща журналистика, която тези дни даде примери, лабораторно изчистени от примеси на вредната за управляващите истина.
Няма да ги изброявам – да припомня само още веднъж безспорния победител в седмичната класация по пропаганда, защото той обобщава пълната загуба на срам сред медийните крепители на властта: внушенията за това, че президентът Първанов отивал в Москва едва ли не, за да се бори с Путин и Медведев за компенсиране на България след руския януарски газов ритник, който получихме.
Опитвайки се да ни водят за носа, водещите ни списуватели дори заявиха, че Първанов щял да притиска Кремъл по въпроса – виц на годината ( на България в Русия), още преди тя да е нагазила в същинската си пропагандна мисия.
В изтъканата ни от провинциални комплекси страна, която си изпроси презрението на Европа ( чрез траурната наметка върху отреденото ни място в провокативната карта на континента, сглобена от чешки скулптор в центъра на Брюксел), симптоматичен за маргиналното мислене е самият термин „водеща журналистика”. Водеща в какво? Или някой я води като Иван Сусанин, който се жертвал и завел руските врагове в тресавището, спасявайки Родината?
Щеше да бъде много добре, ако „водещата” ни журналистиката „ни се води, ни се кара” – ако се държеше толкова дръпнато спрямо властта, колкото се полага на регулатор на обществените отношения, какъвто би трябвало да бъде четвъртата власт. Тя обаче се води от интереси ( лични, групови, партийни) и най – вече от основополагащия мотив на оцеляването. Води се от какви ли не „съображения”, само не и от принципите, които иначе лицемерно обича да декларира като свои.
„Водещата” журналистика води кампании. Когато й свирнат, танцува в зададения ритъм. Щом „центърът” е решил тази седмица да се води пропагандна стрелба по внезапно открития чужд враг, който ни трови с некачествен внос на храни и хранителни добавки, настава яростен пропаганден лай. Да се чуди човек на това откривателство на топлата вода, на нахалството на властите, които са длъжни да осъществяват контрола над качеството на храните ( носейки вина за това, че не са го направили) и на хъса на „водещата” журналистика, с който участва в тази пропагандна маневра.
Много им е вкусна тази борба срещу „вноса”, захранвана с кокала на омразата срещу чуждия (неизвестен, както всеки опасен престъпник у нас) извършител. Прилича на борба за нашия животец от страна на едни смели патриоти. Обратно, чужденците отново стават модна мишена за отвличане на вниманието от вината на управляващите за провалите на властта. А и кой „консуматор” ( т.е. всеки един от нас, лапачите на пропагандни мухи, за каквито ни взимат), не се заслушва, когато му кажат, че враговете ни тровят със сурогати- егати!
„Водещата” журналистика тук има много лица, общото между които е безличието. За да повтаряш указанията на началството до втръсване не се иска никаква друга физиономия, освен послушната и сгърчена от гняв ( срещу чуждите врагове), или изобразяващата съчувствие и разбиране към мъките на управляващите. Те, както излиза, самоотвержено се сетиха да ни защитават от току – що открития ( от тях, не от „водещата журналистика”) проблем с масовото отровителство на нацията ни от злодеи, които не правят това с любов към България (както би казал Г. Първанов, ако съдим по аналогични негови реакции).
Водеща, наистина авторитетна международна организация като „Репортери без” граница” , отново удари камбаната миналата седмица ( почти като на опело) за растящия натиск върху българската журналистика. И какъв беше отговорът? От страна на водещата ни журналистика – никакъв.Тя явно е съгласна ( в смисъл не се дърпа, не възразява да я натискат). Съгласна излиза както с констатацията, така и с положението – такова, какво си е. И защо да се противи на натиска – нали е „водеща”, не е като да е изоставаща , каквато е журналистиката на съпротивяващите се на статуквото медии и журналисти.
Тя е водеща по тиражи, рейтинги, „звездна слава”( вероятно и по възнаграждения – но това е държавна тайна, за да не завидят бедните роднини в социално опитомения свят на медиите, че тогава може и да се надигне гневът на мравките). А спрямо нея властта е возеща. Вози водещата ни журналистика по света, но не толкова да я показва. Тя не става за това( тя си е за домашна консумация), колкото да я държи доволна, сита и под око да не би да кривне от правия път от обида, че е пренебрегната в обръча от приближени, с които нашите управници по султански обичат да се обграждат.
Правилно отбеляза веднъж една госпожа с дълга памет: в царска България властта ухажваше военните, защото се боеше от тях. Днес това се прави с журналистиката. И се прави успешно, като наблюдаваме любовта, с която й отвръща „водещата” журналистика, да добавя аз.
Водещият ни управник Станишев, човекът натоварен с най – много реална власт по конституция, сметна за нужно да хвърли пропагандна ръкавица на водещи световни телевизии, сред които Си Ен Ен, заради репортажи от и за България, които не му харесват. Скара им се, както впрочем вече го е правил ( солидарно с водещия ни по пропагандно обгрижване президент ) по адрес на Би Би Си.
Нещо подобно правят често и водещи съветници на властта, предрешени като социолози и политолози, защитаващи от чужди медийни критики своите другари във властта. Водени от чувство за благодарност към щедрите ( лично към тях и техния „бизнес”) управници, те с ентусиазъм налитат срещу доказано водещи величини в световната преса като „Интернешънъл Хералд Трибюн” , „Ню Йорк таймс” и лондонския „Таймс”.
Но хайде да не разводнявам повече и да не наливам вода в мелницата на „водещата” ни журналистика, която не заслужава такова пространно теоретизиране по неин адрес. С или без такива забележки, като тази, тя си мели безспирно на принципа – евтини на брашното, скъпи на триците. Да, твърде евтино е да „продаваш” внушения в защита на скъпите си началници, с което всъщност продаваш водещия принцип на самата журналистика: да работиш за обществения интерес, а не за силните на деня.
Изобщо, хванати под ръка, властта и „водещата” журналистика шляпат заедно през морето от информация, но забравят, че като ни дозират „правилните” новини и коментари, на принципа „вода газим, жадни ходим”, може и да се удавят в „народната любов”. Стига да се пробуди. Което ( не?) е друга тема.
Иво Инджев