НАХАЛНИЦИ КРАЙ ЧЕРВЕНИЯ КИЛИМ

От всяка гледна точка Станишев е голям нахалник. От която и камбанария да го погледнеш, все е така. Не му трябва Партията на европейските социалисти /ПЕС/, която иска да оглави  – ако има някаква Партия на Европейските Нахалници, той си е направо за там. Толкова шум се вдигна около глупашкото изхвърляне на неговия приближен Антон Кутев, който сравни БСП със СПИН – а Станишев нахално рече, че Бойко по този начин отклонявал вниманието. Наистина е талантлив нахалник – горкият Бойко няма нищо общо с тази арогантна реплика, но Станишев дудне това и ви се присмива зад очилцата.

    Станишев е толкова любвеовилен със СПИН-а, че сякаш смята тази мръсна болест за някаква специална  добродетел. Писах вече в „Преса“ за тази идиотска история, и не ми се занимава повече с нея. Но на политическото нахалство си струва да се отдели внимание. Преди да влязат в политиката, повечето от нашите „първенци“сякаш ги записват в някаква таен Орден на Нахалниците ,и сетне ги пускат по белия свят да баламосват простолюдието.
   

Станишев е прав да нахалства, понеже няма какво друго да прави – голямата политика все повече е в режим на празнодумство. Но и малкото ни изкуство също се препитава по подобен начин – главно като нахалства.
   

По някое време, беше в началото на седемдесетте години, някой беше подсказал на Живков тезата за „малката и голямата правда“. Не знам, дали не я бяха обяснили както трябва на Живков или той не беше я разбрал напълно, но тази теза си остана доста мътна през годините. Веднага се сещам за един разговор на западен журналист с Михаил Шолохов, след като той получи Нобеловата награда. Журналистът го питал, какво всъщност представлява социалистическият реализъм. Шолохов мълчал дълго, всмуквал за кураж от лулата си, и накрая изтърсил: „Тази тайна беше известна единствено на Фадеев /авторът на романа „Млада гвардия“/, но и той я отнесе в гроба си“.
    Долу-горе така стоеше и работата с „малката правда“. В общи линии, тази теза се изразяваше в следното – доколкото аз я схващаш, макар че никога не съм бил особено схватлив в партийните им работи: Ако критикуваш, например, Станишев /бащата имам предвид/, това е „малката правда“ за социалистическия живот – нямаш право да го правиш, марш в ъгъла и ще стоиш там, докато ти уври главата за истината за Станишев.
    Ако обаче пишеш, че Живков и социализмът са нещо забележително – е, това вече е Голямата правда, която, ако вярваш в нея стотина години и си послушен още стотина години, ще те извиси в Небесата.
    Сега е различно. Ако пишеш, че онзи, който уподобява БСП на СПИН е идиот – това е малката правда, и тя не интересува аристократа Станишев /син/, макар че Станишев /баща/ направо щеше да си наметне ямурлука и пак да излезе в Балкана да партизанства.
    Ако обаче ощипеш Бойко по какъвто и да е начин, това вече е голямата правда, според Станишев. Ясно е, всъщност, че голямата Правда е онова, което отърва на политиците. Проста работа.
   

Да се махаме от Станишев и неговия СПИН, да прави с него каквото си ще, ако иска и да си го гушне сладко-сладко. Във всеки случай, ако той продължава по този инфантилен начин да осмисля политиката, в скоро време няма да остане човек в неговата партия, който да не тъгува по Живков.
    

Да се преместим на чист въздух – при изкуството, най-общо казано.
    Когато навремето Левчев написа стихотворението си „Плач за разрязаните крачоли“, за партийната критика това беше образец на малката правда. И Левчев за подобни стихове го интернираха в село Баня – същият Левчев, който за някои тъпаци минава уж за „придвоворен“ поет. Обаче „Плач за разрязаните крачоли“ ще остане може би от малкото достойни свидетелства за едно от любимите варваства по време на ранния милиционерски рай.
    То ще остане – а не полюциите в наши дни на късните демократи, които дори не са преки свидетели на ония времена. Четеш „Плач за разрязаните крачоли“, и си казваш, че онова време наистина си е било диво в някои отношения. Ето това бе малката правда според Живков/и ония зад него/. Ами Голямата правда? О, тя беше ясна – например, романът „МТС“ /машинно тракторна станция/ на Ст.Ц.Даскалов, тя беше сигурен образец на Голямата правда. Или пък стиховете във вестник „Стършел“ за „сатрапа“ Тито на един виден български поет, който в наши дни минава за единствения български будител.
    Внезапно за малката правда престанаха да говорят – и това съвпадна, може би случайно, с данданиите около излизането на спомените на Брежнев – Леонид Илич, който смени Хрушчов, който пък беше наследил Сталин.  Спомените се казваха „Малая земля“ – „Малката земя“, и сега си мисля, че вероятно  не е било много прилично да се говори за малката правда, когато целият пролетарски и комунистически свят примира по „Малката земя“ на Брежнев. Спомените му го представяха като пълководец ХХХХL размер в сравнение със Суворов, Кутузов, Сталин и маршал Жуков взети заедно. Много патилите истински руски
военноначалници умираха от срам, че толкова на едро се украсява скромната биографийка на Брежнев – обаче трябваше да се правят, че фалшификатът „Малката земя“ е образец на голямата правда.
    По същия начин в наши дни умират от срам и се терзаят истинските страдалци от комунистическите крайности, когато снахи на членове на Политбюро или на Секретари на българската комунистическа партия опяват за страданията в ловешките лагери. Сврели се на завет в лукса на най-висшата комунистическа номенклатура – а пък комунизмът е много диво нещо, нали.
    Техните разкази пък какво са – Малката или Голямата правда? Те трябва специално да се изследват – те, а не дрънканиците на някой бивш апологет на комунистическите идеали, който отишъл в дълга командировка на Запад и седнал да мрънка оттам, колко противно нещо е комунизмът.
   

Как може баща ти да е пребиван и дори направо убит в концлагер, пък ти да се приютиш в дома на някой комунистически големец – самият той до лактите в кръв, как издържа психиката ти на това изпитание, как се примирява?
   

За това разкажи, а не колко лоши били комунягите. Значи, папкаш от храната, която идва от стола на хотел „Рила“, ползваш и останалите аванти – вярно, дребни в сравнение с днешните, обаче все пак аванти, а сега какво? Ще повярвам на някои каки-антикомунстки, само когато разкажат колко са се терзаели от лошата храна от стола на „Рила“. Тя, между другото, си беше боклук. Всички членове на ЦК, дори и витринните – тия от областта на културата и изкуството – също имаха право на тази храна, разнасяха я с тенджерки, нанизани една върху друга, забравил съм как ги наричаха. Опитвал съм я понякога при Богомил Райнов: по някое време от среднощните ни разговори ме черпеше с парче реване – беше отвратително, а и не беше никак евтино, поне не по-евтино от който и да е столичен ресторант.
    Тази пък котлова храна малката правда ли е за соца – или голямата?  Реването, все пак, изглежда като малката правда – в сравнение с построеното, примерно, в Девня или където и да е другаде. Човек, само като застане под някой от виадуктите край Витиня – и всяко реване обезателно ще му приседне. И след 22 години усилено крадене и изтърбушване, все още има предостатъчно знаци на съзидание от онова време. Съвсем достоверната история на социализма ще се появи след още 22 години, когато всичко окончателно ще бъде сринато – и тогава късните летописци съвсем ще оплетат циганите в лъжите си – циганите, понеже българи няма и да са останали. А пък и циганите са склонни да вярват на лъжи, понеже самите те са изкусни лъжци.
    Бяхме стигнали дотам, кой пише Голямата правда за близкото ни минало. Снахите на висшата комунистическа номенклатура са от най-вресливите кандидат-летописци. Но е време  да опишат и собствените си интимни терзания, породени от двойнствеността, в която са пребивавали и пребивават и досега.

Ето, да кажем, Кунева, която ще става премиер, а пък до преди три години се молеше Бойко да я остави еврокомисар. Баща й бил лагерник – хубаво, моите уважения, след 22 години тя ще говори само за това. Обаче свекърът й е бил комунистически комикс, ако използваме езика, с който тя се изразява за Бойко, и след 22 години този епизод изобщо няма да присъства в нейния комикс.

Предполага се, че царят е бил впечатлен от факта, че бащата на Кунева е лагерник. Но при неговата въртеливост може да е бил впечатлен и от свекъра й – и по-вероятно да е така, понеже онзи, все пак, е бил нещо като царски велможа, велможа на Живков – комунистически аристократ, а това на нашия аристократ от Врана по му отива.
    Искам да кажа, че не ми се слушат повече лъжи за произхода и демократичните нагласи на разни каки, хич не ми се слушат и пустословиците от тяхната голяма правда.
    Истинските страдалци никога не са били толкова устати – защото страданието, извън всичко друго, е и едно унижение за човешкото ти достойнство. И хвалбите с него те унизяват допълнително – за разлика от разни клявки от Голямата правда, които сладостно използват чуждото страдание.
    И пак да го кажа: умът ми не го побира – да са трепали бащите им по лагерите, а те да са яли белия хляб на палачите им! Как не ви засядаше този хляб, бре негодници?
    Не, не им е засядал, защото и досега го въртят из устите си.
   

Ами Станишев? Нека си е добре с неговия СПИН, нека си е щастлив – но кога поне ще се извини заради зулумите на баща си? Или баща му е бил някакъв светец от тайния щат на Живков за светци? Какво ми се прави на някакъв европеец социалистически, спинаджийски или какъвто и е да друго. Карат всякакви хора да се извиняват, а тия шаечни джентълмени си кротуват и хихикат в щата за светци.
   

Така си представям нещата, когато се ядосам: Станишев си навлича една съветска военна униформа, накипря се с нея, ако ще и фалшивата маршалска куртка на Брежнев да вземе назаем от някой музей и да си я сложи; сетне отива в някое телевизионно студио и плаща на трите национални телевизии едновременно да излъчат извинението му. И тогава вече да се прави на европейски социалист .
    Но никога няма да го направи. Нашите политически негодници са направени сякаш от специален гьон, устойчив на всичко. Миналото им е виновно – но не и бащите им, които са крояли с дюлгерския си метър същото това минало.
   

Миналото им е виновно и когато са яли хляба на някой големец от ЦК на БКП. А отгоре на всичко искат и да ги състрадаваме – колко е било лошо да си син на секретар на ЦК, или колко отвратително е било да си снаха на ЦК. Искат ние да ги състрадаваме, а те да пишат историята –  или да я диктуват на наивни драскачи, авторите на безкрайната им Голяма правда, която няма и няма край.
   

Живков сигурно доволно се върти в гроба си – колко летописци има в наши дни 
тази правда, колко усърдни писари, на които сякаш някое безподобно нахално божество им диктува в ухото.
    Ами заглавието – Нахалници край червения килим – какво стана с него? Бях  решил да пиша за други едни нахалници, които подсмърчат край червените килими на разни кинофестивали, щрак – снимчица за спомен, и ние бяхме в Монако, и ние вече сме нещо – както се изживява една разградска мома от БНТ, изживява се горката като Севда Брукхаймер на клетата ни държавна телевизия.
    Но тази гледка си е просто смешна и жалка. Обаче ония, дето се натискат край червения килим на Историята – те са истинските нахалници.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя”.
    А всеки вторник в „Стандарт” Кеворкян представя своите „Приказки за телевизията”.

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд

Колаж: Владимир Дойчинов