„НАШИТЕ БЪЛГАРИ ЖЕЛАЯТ СВОБОДАТА, НО ПРИЕМАТ Я, АКО ИМ СЕ ПОДНЕСЕ В КЪЩИТЕ НА ТЕПСИЯ“. ЛЕВСКИ ЗАПЛАКВА В ПРЕДСМЪРТНИЯ СИ ЧАС ЗА РОБСКИЯ ДУХ НА БЪЛГАРИЯ…

…Но сигурно много мъка, много душевни сили е струвало всичко това на Апостола, за да може пред самите аги, пред турския съд да отрони думите: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия“.

Този израз на сурово стаената мъка на Апостола в предсмъртния час е намерила простор в последната среща, която той има с българи — няколко дни преди бесилото.

Според един анонимен документ, на 27 януари 1873 г. в 10.30 часа по турско време, трима души, имената на които са неизвестни, посещават Левски в софийския затвор. Пред тях той със сълзи на очи заявява: „Ах Българийо, Бъларийо! Защо си толкова заспала! Събуди се, събуди се от дълбок сън! Стига вече, пет века близо! Аз сиромахът, уловен от ловчанец-предател, в село Къкрина на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мене си имах двама верни мои другари решителни и тий мене не оставиха. От потираджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно през нощта. Като ги прегазим и едного ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнаж на мене. Раних се от едната пушка на лявото ухо. Оттам ни закараха при каймакама в Ловеч и оттам без забава в Търново ни изпратиха при пашата, а той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати дотам с 20 души заптиета. Ах! — помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: «Елате, мои мили братя българи, решителни юнаци! Мене отървете от 20 заптии! По пътя няма никой и аз бях все в надежда.

Събуждайте се, събуждайте! На оръжие ставайте. Сега е време за революция. Турска сила вече пада. На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от вас да не се разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз вече отивам, богу дух ще предам.“

Този документ, дори и да е плод на народната фантазия, има огромна историческа стойност, защото безспорно отразява предсмъртните терзания на Апостола, неговото огорчение, че е предаден от българи, съден от българи, в присъствието на българи доносчици, че никой от тези, за които той беше заложил главата си, не е мръднал пръст да го освободи по пътя към бесилото.

И Левски заплаква в предсмъртния си час за робския дух на България, без да разкъса вярата си, че тя, България, неговата родина ще се сроди с революцията и в огъня на бунта ще изпепели своите вековни недостатъци.

Никой не е останал с добро име в историята на своя народ, ако е изрекъл тежки думи срещу него. Малцина са хората, на които историята е давала право да съдят своите народи. И между тези избраници безспорно е и Левски. Никой друг като В. Левски, поне в българската история, няма повече това право да съди онези, които се оказаха недостойни за великите исторически предначертания на неговия гений.

В. Левски респектира турския съд със силата на своята гордост и безстрашие. Турците, които традиционно уважават смелите и големи личности, а мачкат дребните и нещастни хорица, по време на целия процес са обладани от усещането, че се срещат с една необикновено велика историческа личност. И те се отнасят към Левски с голямо уважение.

Нито един път по време на разпитите съдиите не се осмеляват да нагрубят Апостола, да му кажат обидна дума, да се отнесат към него като към рая. Дори тогава, когато той иронизираше безпомощността им, те запазваха благоприличие. По време на цялото следствие както и в дните на процеса Левски не е докоснат с пръст. И това става в една страна, където от векове раите се избиваха без съд и присъда. И като че ли символично Левски се явява пред съда наметнат с войнишки шинел. Сякаш съдиите са искали да подчертаят, че ще съдят един воин, един рицар на духа и делото.

На кого принадлежи В. Левски, тази голяма и светла човешка личност?

Преди всичко на България и българите. Левски се ражда в България, израства под сянката на Балкана, живее от начало докрай сред своя народ, бори се за неговата свобода и бъдеще, умира за неговото щастие. Като никой друг Левски обладава най-добрите качества нa българското племе. В него трепти реформаторският замах на Бориса I, историческата решителност на Симеона Велики, себеотрицанието на богомилите, дръзновението на Ивайло, екзалтацията на Паисия, гордостта на Раковски. Тези качества на най-добрите българи, ковани в нашата продължителна и превратна историческа съдба, у Левски са вдъхновени и облагородени от хуманизма на Ренесанса, светлината на Просвещението и либералното свободомислие на XIX в.

Велик син на България, Левски е гениален творец на нейната най-голяма историческа епоха, на Българското възраждане, на българския XIX в. Без него, без мислите и делата на този неповторим гений, Българското възраждане би било многократно по-бедно по дух, по-ограничено по идеи, по-малко красиво, тъй като щяха да му липсват дръзновението и смелостта, присъщи на всяка голяма и целеустремена епоха.

Но Левски не само идва из дълбините на нашата история, не само украсява Българския ренесанс, той влиза властно и в новото време, за да присъствува реално цял един век след смъртта си в българското историческо битие.

Едва проговорили, едва казали „мама“, децата на нашата земя научават за Левски. Между приказките за горди царе и красиви пепеляшки, за чудни далечни земи, като една легенда в душите на младите българчета изниква образът на синеокия Апостол. Те виждат неговия лик в училищния коридор, с изпънати жили декламират Вазовите стихове, тръпнат, преживяват и се радват на всяка негова постъпка, той попива в душите им, прави ги по-добри и по-човечни.

И когато юношите възмъжават, възмъжава у тяхното съзнание и самият Апостол. Най-добрите от тях го правят свой идеал. Като него те искат да живеят за света и за България, като него те искат да умрат.

По-нататък Левски присъствува вече в обществените борби, в социалните търсения. Всяка българска партия е слагала неговия лик на знамената си. Никой, който се е борил за място в българския живот, в българската политика или е претендирал за българското бъдеще, не е можел да пренебрегне В. Левски. В. Левски живее навсякъде, където живее и страда българщината.

Левски не написа оди за България, той не каза като Раковски, че няма нищо по-свято за човека от отечеството, не се просълзи като Каравелова пред своето „отечество любезно“, не изпя вдъхновените песни на Ботева. Той просто и по човешки изрази синовната си обич към България, като се бори и умря за нейното бъдеще, за да остане в българската история като най-голям и завършен родолюбец.

Но Левски не принадлежи само на България и на българите. Неговите идеи за свободата и революцията, неговите реализации и преди всичко ненадминатата в историята на освободителните борби народна революционна организация, неговите прозрения в бъдещето, където той проектираше един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на цялото човечество.

С всичко това синеокият момък от Карлово стана един от големите граждани на света, нареди своето име до имената на най-големите мъже, които даде деветнадесетия век.

Из книгата на проф. Николай Генчев „Левски, революцията и бъдещият свят“