На една ръка разстояние от куршума

На 20 януари 1997 година, час и половина преди Бацата да усети вкуса на куршума, дописвах нещо в редакцията. По телефона ми се обади Антонио:

– Асенов, иска да те види спешно.

Направих опит да се измъкна, въпреки че интуицията ми подсказваше, че Асенов не ме вика случайно. На следващата сутрин трябваше да се гледа поредното съдебно заседание по процеса срещу антимафиот №1 на морската столица Стамов. Ровех от началото в тази помия, сътворена от военния прокурор Николай Колев и чорбаджиите му, и всяка информация в повече бе златна.

Този път обаче хич не ми бе до Бацата и до това, което искаше и да ми каже. В друг случай бих литнала, защото знаех, че тези хора са безценни източници на информация, но сега сърцето ми тупкаше на други обороти.

Бях безпаметно влюбена. И то така, че дори бях обещала да приключа с мръсната си професия, с мутрите, ченгетата, корумпираните типове и дори, о, боже, това наистина не беше за вярване – и с предложението да бъде първата журналистка, на която бе предложен коридор в Чечня за първите демократични избори там.

– Никога няма да те пусна да заминеш за Чечня. Ти луда ли си? Ще те убият някъде. Не мога да допусна да те загубя. Избирай! – гласът на мъжът, в очите на когото гледах като изгубено дете, беше станал железен.

И за първи път, без дори да съжаля, без дори да се натъжа взех решението моментално – никаква Чечня. И направих избора си – да се нося на крилете на любовта.

Антонио звънна за втори път:

– Аре бе, Асенов каза, че има нещо страшно важно да ти каже. Идвай в „Кристал”.

Имах уговорка с прятелката ми Илияна да ме вземе от работа. През това време трябваше да ме потърси мъжът на живота ми и нищо друго нямаше значение. Асенов – също.

Само че онзи ловен инстинкт, онова чувство да си бърз като стрела и да не изтървеш удара, онази неистовост да водиш играта в журналистиката надделя и заедно с Илияна се понесох към „Кристал”.

На малката кръгла масичка, до прозореца вдясно, се вихреше забележителна компания. Бацата седеше непосредствено до огромното стъкло – витрина на „Кристал”, до него бяха Антонио и Иво Гела. Точно срещу него, пак до стъклото седеше Александър Багаев – човекът, който бе свидетелствал срещу Стамов, че му е искал 2000 долара подкуп, а впоследствие цъфнаха и двама бопаджии. Компания – златная.

Бацата беше с видим загар, токущо прибрал се от Тайланд и демонстрираше страхотно настроение.

– Ето го, тоя олигофрен Багаев. Утре, да знаеш и аз ще дойда на делото на Стамов и ще свиделествам. Това е мръсна гавра и долна поръчка.

Нервничах, защото бързах да не изпусна гаджето си. А на Бацата му се забавляваше.

От цялата среща всъщност разбрах, че Асенов иска да дойде на утрешното дело със Стамов, и че Багаев – жертва на притискането от страна прокурора Николай Колев и цяла плеяда мръсници от варненската полиция и прокуратура, щял да даде интервю, в което да каже истината. И че е готов да каже истината и пред съда.

Ставайки, протегнах ръката си към Бацата и тя срещна неговата. Почти си допряхме главите.

– Ей, влюбената, и утре да не се успиш за делото! – усмихна се широко Асенов.

-Няма да се успя. Ама и ти гледай да не дойдеш…

– Ако не ме качат в някой асансьор, ще съм там – бяха последните думи, които чух от Бацата.

Качиха го.

Две минути след като станах от масата. С гърба си усетих, излизайки на тротоара, че нещо става.

Всъщност, нямаше даже звук, нито някакви викове.

Докато вървях към колата на Илияна, усещах с фибрите си, че нещо не е наред.

Някой бе стрелял през стъклото на „Кристал”, право в главата на Бацата. Само дебелото стъкло и още по-дебелата глава на Асенов го спаси.

Месеци по-късно, докато се подвизаваше в Шведския хотел с бинтована глава, в типичния си стил, Асенов не пропусна да ме пореже:

– Ей, ти ми ги прати стрелците. Стана от масата и ме стреляха!

Малко по-късно само за няколко дни онези, които дърпаха конците на главния ми редактор, постигнаха своето и ме разкараха от вестника…

Прокурор Тодоров не ме арестува. Шефът на РДВР – Варна полк. Любо Димитров не действаше остро срещу мен, но ми намериха цаката. И докато цялата редакция на вестника преподписваше трудовите си договори за новата година, единствената, която се оказа без договор, бях аз. Дори и не ми казваха. Бачках, а главният ми редактор изобщо не ме уведоми, че всъщност вече не съм на работа и пиша за тоя, дето духа. Единствена Жулиета ме погледна в очите и ми каза: „Веси, май само ти нямаш договор!”. Слязох при Петър и той като червей, свит зад бюрото, успя да измрънка само, че така се налагало и че нямали нужда от мен….

Мъжът на живота ми, както ми се кълнеше във вечна любов, ме заряза без никакво обяснение.

И избяга като плъх.

Минути преди да изтрещи изстрела в главата на Бацата, Багаев пред мен звънна на Стамов в дома му: „Гаспадин Стамов, аз… нали знаете как станаха нещата с мен, работите как се получиха…. утре ще дойда в съда да кажа истината….”.

Никой не чува звук от куршум. Виждат как само Бацата клюмва на масата и кръвта, течаща от тила му. Настава паника, а бопаджиите на масата буквално припадат под нея. Двама обаче действат светкавично – Багаев и Антонио. Взимат го на ръце и го качват в мерцедеса на Багаев. „Антонио беше с него на задната седалка, аз карах бясно, сега като се сетя, не знам как въобще не съм катастрафирал по пътя за болницата. Беше тъмно, Бацата лежеше неподвижно, не дишаше. Мислех, че е умрял… По едно време изхърка. Викам си: щом изхърка, ще живее….”, разказва на следващия ден Александър Багаев.

Същата вечер Христо Асенов е трябвало да се появи в ресторант „Кораба” в курорта „Свети Константин и Елена”. За 21 часа Бацата е имал насрочена среща там. Ченгета коментираха, че на това място също е „чакалено”, ако бъде пропуснат преди това.

Веселина Томова

Из книгата „Бандитска Варна”