НА КРИЛЕТЕ НА СЪРЦЕТО СИ, ВМЕСТО НА ДЖИПА НА ЕГО-ТО СИ
Пиша ти, щото това хич няма да го кажа на глас.
Пиша, щото това го умея, аз не умея така красиво да говоря.
Пиша ти, щото искам да го запратя тоя тежък камък нанякъде, и аз не знам накъде, с цялата си сила да го изтръгна от душата си и да го метна в безкрая, къде ще падне – не знам, може и на мойта глава да се стовари като бумеранг…
Пиша ти, щото ми е някак спокойно, че може и да не ме чуеш, може и да не ме прочетеш, може да се изгуби това писмо в безкрая, но това няма никакво значение, защото енергията вече е изпратена, пък да става каквото ще.
Пиша ти, щото ми липсваш толкова свирепо, че ме докара дотам, че да ти пиша.
Гордост ли беше това, а? Горделивост ли? Или срамежливост, която маскира нещо недовършено още от детството ни?
Защо не си казахме с теб най-важното, тогава когато се гледахме в очите? Защо уж си го казвахме, ама нищо не ставаше, защото не половината, почти цялото го преглътвахме и после се гневяхме, защо нито единият от нас двамата не е разбрал какво всъщност истински мисли другия… И се вбесявахме, че другият е тъпак, защото не може да разбере какво другият е премълчал.
Искахме един от друг да се провидим, като че сме пророци, и не разбирахме най-простото – че нито ти си аз, нито аз съм ти, за да знаем, какво къртят и таят душите ни.
От какво се страхувахме?
Че ще се отхвърлим един друг? Че ще получим отказ? Че ще се срути като барака приятелството ни, върху сърцата ни ще се срути и няма да има измъкване? Че после няма къде си денем очите, че после няма къде да си заврем ръцете, че после няма къде да избягаме от безпомощността си да се намерим?
Какво се бе счупило някъде, някога у мен, че се бях срастнала с бронята зад която клокочех? Какво се бе скършило в теб някъде, някога, че се бе срастнал с железните доспехи, които опасваха сърцето ти, зад които сълзеше? Какво не успяхме да надборим, за да сме простички, спонтанни – ти като Хъкълбери Фин, аз като Пипи Дългото чорапче – а не да се надиграваме като сложни хипотези с невъзможно решение?
В кого се бях превърнала, че не те погледнах в очите и не ти казах, че те обичам и няма да те пусна? В кого се бе превърнал ти, че не потъна в очите ми и не ми каза, че ме обичаш и няма да ме изтървеш?
На чие бойно поле дрънкахме брони и ризници, опасали свенливата си невъзможност, наречена Страх?
Нали бяхме неустрашими, бе, нали бяхме смели до лудост?
Пиша ти, щото трябва да го знаеш. И аз трябва да го знам. Нищо, че е късно.
Някой, някъде, някога ни е заключил думите, зазидал ни е емоциите, сложил е белезници на спонтанността ни. Тогава може и да не сме мислили, че толкова здраво ни е заковал, но с времето, с годините все по-ясно сме разбирали какви доживотни затворници сме били на наистовия страх от това да бъдем истинското си име – спонтанноста.
Аз почти съм пред вратата и.
Ти? Не знам къде си.
Аз съм почти преди мига, в който даже няма да почукам, а ще я разбия тая врата.
Ти? Вероятно вече си я разбил там, където си. И вероятно по първи от мен си разбрал, че нищо друго няма значение, освен мига, който може да преобърне и теб самия, и времето, и живота ти.
Апостол казва, че мисия било това. Ама аз съм и бясна на тая мисия.
Апостол казва, че много ме обичаш. И ми го казваш. Ама аз съм вбесена на това, че не мога да чуя гласът ти.
Още по гневна съм, че не мога да чуя собствения си глас – да ти го каже.
Апостол казва, че всичко, което се случва е за мое добро. Ама аз все чакам позвъняването ти. Защото продължавам да си въобразявам, че то ми е писано като най-добро.
Вървиш, вървиш, живееш, живееш, за пред всички уж вървял, вървял най-добре, живял си, живял си от успешно по-успешно, имаш уж всичко, създал си най-висшата своя зона на комфорт, обаче ти е толкова самотно и празно отвътре, че все някога разбираш, че нищо от това не е било важно, и че цялата ти матрица е сбъркана, създадена театрално, за да убедиш себе си колко щастлив си и колко си важен.
И всичко това е било единствено заради Страха, да си отвориш сърцето за онова, от което си се страхувал.
Пиша ти, не за да знаеш ти, а за да узная аз – че няма никакво време, че времето е абсолютна илюзия, но все пак няма никакво време, и че трябва днес, веднага, сега, да ти кажа онова, което никога не успях да отроня.
И че никога не е късно да строшиш с юмрук цялата тая матрица.
Някой ден, някога, някъде – ще го направя! И ще го кажа на глас. Ще се превъзмогна и ще го направя.
Ще ти кажа, че винаги съм те обичала. Даже и тогава, когато изобщо те е нямало още и съм те предчувствала. Ще ти кажа, че мога да те последвам навсякъде, дори и когато знам, че пътя ти е грешен. Ще ти кажа, че няма да пусна ръката ти, дори и когато решиш сам да се откъснеш от нея. Но не за да се вкопча в теб, а за да те спася…
Е, казах ти го.
Всъщност, пак не успях да ти го кажа на глас, но поне го написах. Все е победа над оня страх, който бълбука в нас, да се понесем на крилете на сърцето си, вместо на джипа на его-то си.
Сега дръпни малко от цигарата…
От кога не си пушил?
От моята цигара дръпни дълбоко…
Все едно си ме целунал.
…
Захарула сгъна листа на осем, погали го, разрови пръстта и го напъха навътре, навътре, навътре в гроба му.
Надигна се, запали цигара, всмукна дълбоко и я заби в рохкавата пръст.
Постоя малко, взряна в извиващия се дим нагоре към небето, без да плаче.
Съблече със замах бронята.
Вдигна глава и бързо запристъпя по пустата алея.
Веселина Томова