Неотложността на балерините от МВР
Пореден случай на полицейско насилие – този с неотложния обиск без разрешение на имот на музиканта от “Ку-Ку бенд” Илия Илиев, се превърна в поредния случай на невнятни обяснения от страна на всички управленски нива в МВР. Обясненията са такива, че вместо да смъкнат напрежението, създават впечатление за пълна липса на компетентност, както и на незнание или наглост на най-ниско оперативно ниво.
Идеята за акция, подкрепена от екип на 12 въоръжени полицаи, имаща за цел събирането на документи – доказателство или не, за престъпна дейност, е смешна.
Това може да стане чрез екип от един дознател и двама оперативни или униформени работници. Дано и тук постепенно броят на полицаите да не почне да намалява с времето, както при случая в Мировяне. Там самият премиер каза, че са били 25 въоръжени полицаи, а впоследствие различни полицейски вождове извършваха редукция, която стигна звездния си блясък – до 3-4 души, при това невъоръжени специално – в нарочно изготвено телевизионно предаване. С малко повече ищах щеше да се окаже, че обектите – притежатели на 5 кутии безакцизни цигари, са били тежко въоръжени и са репресирали разследващите. Теза, която в различни варианти често се използва за оправдание на полицейското насилие.
Този тип мислене и планиране демонстрира за пореден път, че в някои среди на МВР не се прави разлика между престъпници и заподозрени, между административни нарушения и престъпления, между доказани престъпници и обикновени граждани. Каквото планирането – такова и изпълнението: от разминаване с 2-3 номера при “посещение” на заподозрени в началото на 2009 година, по съвсем естествен начин се достигна до фазова разлика от междуградски мащаб: обирът става в Плевен, а реакцията в София.
Комични коментари предизвика интервю във връзка със случая на главния секретар на МВР, който обясни, че журналистите гледат много американски сериали и затова им се струва, че при обиск и изземване е необходимо специално разрешение.
Впрочем и преди 1989 година много от проблемите в държавата се обясняваха с нездраво влияние от САЩ, ЦРУ и врага като цяло. Явно този подход се е закрепил някъде много дълбоко, на подсъзнателно ниво, и продължава да си показва рогата. Оказа се, че служителите на МВР не са балерини (целта на това уточнение е да ни внуши, че това са мъжкари, барабар с тежащата “40 кила с мокри дрехи” дознателка), а влизането в помещението без съответно разрешение е резултат на неотложност. Кой преценява тази неотложност е ясно. Доста граждани съвсем естествено предположиха, че просто на служебните лица не им се е искало да отлагат акцията заради дребни процесуални глупости.
Много мъдра беше мисълта, че на гърба на картите на служителите пише, че гражданите са длъжни да изпълняват разпорежданията на служителите. Тази оправдаваща реплика е толкова не на място, че дава възможност (и това се случва в интернет-пространството) за всякакви забележки и подигравки, които водят единствено до заслужено презрение спрямо част от управленския състав на МВР. Отношение, което за съжаление се пренася и върху коректни и читави ръководители и компетентни редови изпълнители в МВР. Реплики като: “Ама тези служители гърба на картите ли са си показвали вместо разрешително за обиск?”, “Ако разпоредят да се скочи от Моста на въздишките пред НДК, трябва ли да се подчиним?” и пр. са подигравателни и неприятни, но заслужени.
Съвсем на място тук би бил въпросът за това, дали трябва да се изпълняват разпорежданията на орган на власт, когато те са явно противозаконни.
Знаем, че въпросните ръководители не са юристи, а по скоро са свързани с нарастването на мускулните влакна и филологията, но когато се наемаш да управляваш правоохранителна структура, е хубаво да отличаваш правото от кривото. Не е забранено четенето на законите самостоятелно, а неясните места могат да бъдат обяснявани от познати съдии, прокурори или просто юристи (за адвокати и дума да не става, защото министърът на вътрешните работи ясно изартикулира по телевизията, че те са защитници на престъпниците).
Случаят се коментираше емоционално-управленски от обидените вождове в стил: “Ти на мене вярваш ли ми?”, присъщ по-скоро на състояние на дружелюбност по време и след почерпка.
Не стана ясно, защо е търсен собственикът на помещението, след като разследващият и неговата дружина са знаели, че то е отдадено под наем на фирма. При подписан договор музикантът не е имал изобщо право да го отваря, защото се е владеело от други лица.
Не стана ясно защо е нямало представител на фирмата-наемател, нарочена в престъпна дейност, доколкото явно става дума за планирано претърсване на помещението, а не за инцидентно влизане на място, край което случайно са минавали полицаите, привлечени от нещо необичайно, престъпно и изискващо извънредни мерки.
Не стана ясно при това влизане имало ли е поемни лица, кои са те (дали не са свързани с МВР) и изготвени ли са протоколи за обиск и изземване.
Не стана ясно защо са били толкова много полицаите – какво, очаквала се е съпротива ли за изземването на документация? Или просто някой шеф е разпоредил да са една дузина, за да изпробва новонаучена думичка.
Стана ясно обаче, че това е поредната прибързана, неподготвена или зле подготвена полицейска акция, която отгоре на всичко бе проведена по такъв бездарно фрапантен начин, че да предизвика максимален интерес и внимание от страна на гражданите, станали особено чувствителни през последните месеци към полицейското насилие и дори към минимални наченки на такова.
Впрочем журналистите в няколко поредни дни се опитваха да зададат подобни въпроси, но обектите на интереса им – от най различен ранг и тертип , отговаряха като в известния анекдот на Мирча Кришан за краставицата.
Забавното беше, че част от интервюираните започваха отговорите си с едно и също клише: “Вие нали не мислите, че….”. Въпреки че на всички бе ясно, че не само задаващите въпроси, а и голяма част от хората си мислят точно това – че….
От гледна точка на имиджа на МВР, който е доста поразклатен, няма да е зле на много от ръководителите в министерството да им се препоръча да не се изказват или когато ги интервюират, да се ограничават с възможния минимум думи. За реализацията на подобен подход е добре да се ползва опитът на самият министър Цветанов, който на ред въпроси за законосъобразност на полицейските действия, отговори на журналистите много учтиво: “Благодаря!”
Лаконично, но вежливо!
Доцент д-р Николай Радулов