Неутрално – от първо лице
В неделя завърши 47-ият конгрес на БСП с категорично преизбиране на Сергей Станишев – 97 процента подкрепа от делегатите на форума. И все пак, ако нещо е ново като атмосфера за такива червени събития, това беше невъзможността на по-голямата част от кандидатите за членове на Висшия съвет да получат необходимата подкрепа от залата. За мнозина мощният вот за Станишев и липсата на ясно откроени фигури сред претендентите за ръководния орган на партията изглеждаше като рязко противопоставяне между триумф и бламиране. Всъщност интерпретацията би следвало да е малко по-различна. Бюлетините за Станишев и резултатите на останалите не са израз на противоречиви политически тенденции в БСП. Напротив – те взаимно се обясняват и очертават общия знаменател на един застрашителен, не само за социалистите, проблем.
Това е обезличностяването, чийто израз може да бъде намерен и в безалтернативността на Станишев за лидерския пост и в боричкането за всеки делегатски глас на останалите членове на ръководството. Ако потърсим някаква по-ексцентрична визуализация на персоналните резултати от конгреса на БСП, може би най-доброто сравнение ще бъде с портретите на Ким Ир Сен от рекламните списания на КНДР. Там, вече покойният севернокорейски вожд, биваше изобразяван в ръст, по-голям дори и от небостъргачите. Пропорцията между вота за Станишев и този за колегите му също прилича на вождизъм. Но в съвременни европейски условия за правене на политика това е колкото вождистки, толкова и партийно-бюрократичен сигнал. Той може да се тълкува и като отказ на БСП колективно да прави политика, и като стремеж с цялата отговорност за бъдещите парламентарни избори да бъде натоварен лидерът, а и просто като една много особена форма на послушание и безразличие.
Послушание от административен тип и безразличие от клиентелистки произход. Защо БСП стигна дотук? Има ли нещо, което прави тази партия несвободна? Какво ще прави личност като Георги Гергов във висшето ръководство на БСП? Все въпроси или с неясни, или премълчавани отговори. Моят отговор е – в БСП се страхуват. Страхуват се да не изпуснат постовете си. Страхуват се да не би да излязат от листите за следващия парламент. Страхуват се да си спомнят на какви традиции всъщност са продължители. А те би трябвало да се чувстват като продължители на традицията на съпротивата от 40-те години на миналия век. Те се страхуват да си помислят, че могат да бъдат и борбена, и мислеща партия. Състоянието, в което БСП се намира, може да бъде описано с една дума от седем букви – амнезия. В неделя се навършиха две години от убийството на Александър Литвиненко. Човек, с когото ме свързваше няколкогодишно телефонно приятелство. Литвиненко изигра впечатляваща роля в професионалната ми биография.
След две интервюта с него руското посолство в София развихри такъв скандал заради Путин, че на бърза ръка телевизионният ми „Блиц” слезе от екрана на бТВ. С Александър продължихме да поддържаме добри контакти. Върху него постепенно започна да се стоварва поредна порция от гнева на Кремъл срещу непокорните. Върху мен пък започна да се излива обърканият обществен преразказ за съпричастността ми към специалните служби на някогашната НРБ. В ход беше опит за сатанизацията на образи. Официалните власти в Москва и новата им идеология за възраждане на имперско величие искаха да превърнат Литвиненко в плашило срещу всякакви опити за инакомислие. Той трябваше да изглежда бандит, родоотстъпник, предател. В известен смисъл Литвиненко имаше странна биография. Странна не толкова заради бягството му в Лондон, а заради нещо друго. Като служител от ФСБ Литвиненко е участвал в операции срещу чеченците от времето на първата руско-чеченска война през периода 1994-1996 г.
Като емигрант във Великобритания един от неговите най-добри приятели стана Ахмед Закаев – говорителят в изгнание на президента на чеченската република Аслан Масхадов. Литвиненко – вече като свободен човек в Лондон, беше започнал още едно необичайно за спецофицер приятелство. Това бе дружбата му с журналистката Анна Политковска. Когато Политковска бе убита, Александър се бе опитал да подхване собствено разследване. Една от хипотезите за смъртта на Литвиненко е, че тя е причинена като отмъщение за разкрития около убийството на Политковска. Познавах и Политковска, и Закаев. Може би бях единственият журналист в България, който поддържаше контакти с хора от близкото обкръжение на Масхадов. Стремежът ми бе гледната точка на достойната чеченска съпротива да се чуе и в европейска страна като нашата. Имал съм и забавни епизоди. В медията, където работех в деня на убийството на Аслан Масхадов, успях да получа може би първото в света потвърждение за събитието от чеченска страна.
Даде ми го тогавашният първи заместник външен министър на чеченците в изгнание Усман Ферзаули. Редакторите на новините не го пуснаха в емисията като съобщение. Стори им се маловажно, а и ми беше трудно да обясня кой е Ферзаули. Българската медийна действителност не се интересува особено задълбочено от световните процеси. Не само събитията в Чечня, а дори и драмата на Косово в близкия ни регион не бяха сред предпочитаните теми за публицистика. Просто не носеха никакъв рейтинг. Стремежът към сериозна информация в България отдавна е убит, защото няма пазарна стойност.
Литвиненко често правеше сензации от голям мащаб и затова се появяваше и по страниците на някои български издания. Най-голямата сензация обаче той предизвика с гибелта си. И досега – две години по-късно, не е доказано кой го уби. Въпреки че са ясни и поръчителите, и интересите, които стоят зад посегателството. Ще се разкрие ли някога изцяло истината за смъртта на Литвиненко? Сигурно няма. Защо? Моят отговор е – защото всички се страхуват да говорят открито, че в света има сили, които безнаказано правят каквото искат и никой не може да им потърси сметка заради огромна финансова и икономическа зависимост. Тази сила се олицетворява от шест букви – Кремъл.
В неделя екипът на предаването „Здравей България” в Нова телевизия се е събрал на работна оперативка без мен. Причината е известна – вече не съм в ефир. В няколко интервюта, които ми бяха поискани от пресата, се извиних на германския журналист Юрген Рот. Поднесох извиненията си символично. След неговото гостуване при мен по повод представянето на книгата му „Новите български демони” се разрази истинска буря от обаждания и поздравления. Те бяха заради това, че съм го бил „разбил”. Дори бившият вътрешен министър Румен Петков, от когото през последните две години трепереше част от ръководството на телевизията и се чудеше как да ни сдобряват, се обади сам и ми благодари за патриотизма и професионализма. И когато като право на отговор след предаването с Рот беше поканена жена, за да говори като негов информатор, стана скандал.
Протестни писма, жълти публикации, облаци от всевъзможни внушения. При нито един – колкото и остър да е бил политически разговор, не е имало чак такива последици, въпреки че сигурно е имало намерения. При този обаче си излязох от телевизията. Фирмата гигант специално благодари на новото ръководство на медията, че се е разделило с мен. Никой и никъде не постави един от най-важните въпроси: Как се нарича общество, в което фирма уволнява журналист. Колегите ми от екипа на „Здравей България” продължават. Моята скъпа колежка и приятелка Лора Крумова достойно обясни какво се е случило. Ние се разделихме като колеги заради най-професионалните ни предавания. Екипът на „Здравей България” остава в Нова телевизия. Желая им успех! А как може да бъде описана ситуация като днешната в България? Моят отговор е с една дума от пет букви – мафия.
Георги Коритаров
В. “Новинар”