НЕ МОЖЕШ ДА СЕ НАУЧИШ ДА ЛЕТИШ КАТО ЛЕТИШ
Някога големият германски философ Фридрих Ницше бе казал, че: „Човек не може да се научи да лети, като лети. Първо трябва да се научиш да ходиш, да бягаш, да се катериш, да танцуваш… След това идва летенето.” Използвам тази мисъл, като начало за една тема, която ме вълнува от много години и която непрекъснато повдигам по един или друг повод.
Докладите на ЕК за България за напредъкът на страната ни в областта на правосъдието и вътрешните работи всеки път разтърсват като земетресение политическата система в страната за известно време, след което системата отново се утаява („твърдата утайка” в нея) и така до следващия доклад.
Каквито и подобрения да се извършват в домашната ни система на правосъдие, вътрешен ред и сигурност, те не намаляват, а даже увеличават чувството и оценката, че българската конституция, закони и правов порядък, както и тяхното прилагане – не уважават всепризнатият принцип на разделението на властите, а това все повече и повече застрашава цялостното функциониране, стабилизиране и развитие на крехката демокрация у нас. Доказателствата за това са много и аз няма да се спирам на това.
Нека да излезе официално поредният Доклад на ЕК, за да имаме възможността да го коментираме свободно.
Пиша и споделям тези редове с Вас, мои приятели от Фейсбук, заради нещо не по-малко важно, свързано както с правосъдната система, така и с характерът и природата на демокрацията у нас, както и със самооценката, честта и достойнството на всеки един български гражданин.
Няма съмнение, че между многото виновни за състоянието на нещата в системата на българското правосъдие отговорност ще трябва да носи и министърът на правосъдието Диана Ковачева. Министерството на правосъдието е основният методологично и координационно насочващ орган в цялостната система от министерства, държавни органи, агенции и организации, които формират българската правосъдна система. Диана Ковачева, която я познавам, бе номинирана за министър на правосъдието през ноември 2011 г. на мястото на избраната за вицепрезидент бивш министър Маргарита Попова.
Характерът, структурата на правителството, качествата и опита на членовете на кабинета, тяхната мотивация, принципи и цели – е тема, която живо ме интересува от много години и затова си позволявам да я коментирам.
Подходът на премиерът при избора на Диана Ковачева веднъж вече бе приложен с достатъчно неуспех – при избора на бившия министър на здравеопазването. Тогава г-н Борисов покани човек от другата страна на барикадата на държавното управление. Защо той се съгласи – е нещо, което лично аз не знам, както обаче и повече не си спомням какво беше неговото име. Бил министър – минал и заминал, като много други в двадесет и три годишният български политически преход. Какво оставил – никой не знае и няма никога да узнае.
Диана Ковачева идва от българския клон на междуродната неправителствена организация Прозрачност без граници (Transparency International), където от 2002 г. е неин изпълнителен директор. Тя е доктор на науките по право и много добре, вероятно и прецизно познава ситуацията, болестите в българската правосъдна система, както и трудностите по тяхното лекуване.
Не случайно, в своя Национален Доклад изготвен в края на 2011 г. „Оценка на Наионалната Система за Почтеност на България”, авторският колектив от Прозрачност без граници заявява на страница 10: „…българският казус очертава още един парадокс при прилагането на антикорупционни инициативи: продължаващите реформи в тази сфера не възвръщат общественото доверие в институциите….В българското обществено пространство корупцията се е превърнала в един обобщаващ термин, включващ в себе си широк кръг от проблеми: от конкретни незаконни сделки с взаимна облага до общи проблеми на институционална неефективност, липса на добро управление и дори социална несправедливост..”
Защо тогава, знаейки всичко това, Диана Ковачева се съгласява да стане министър на правосъдието – е нещо, което аз не мога да проумея. Как се е надявала, че нещо може да промени в едно правителство, чиято степен на ефективност в областта на различните реформи е твърде ниска?
Защо човек, в България, бидейки от едната страна на „барикадата”, защитавайки едни принипи – се „продава” и се съгласява толкова бързо да „прескочи” на другата страна?
Защо човек, притежавайки знания, научни степени, доказани умения – не преценява, че като самотна платноходка – нищичко няма да успее да реализира в едно неуравновесено откъм принципни личности, експертиза, мотивация и цели правителство?
Защо човек жертва името си, честта си, достойнството си, за да се превърне в една „бурма” на нечии неясни политически цели?
Защо една Диана Ковачева, стоейки на страната на демократичните промени, сега я гледаме с хриптящ от ярост глас да защитава неистово един фашистки закон като Законът за Конфискацията?
Да, тя далеч не е единственият пример. Но, тя е е твърде „оголен” пример, който си заслужава да бъде сериозно дискутиран.
Защо в България хората са толкова гладни и жадни да станат министри на всяка цена, даже и в правителство съставено от несъвместими по характер и експертиза хора?
И коя е „цената” на всичко това?
Защо хората не преценяват обективните „стъпала” на собственото си развитие?
Нейчо Неев и Диана Ковачева – са различни величини, но в уравнението за това как се управлява в България те са просто едни и същи елементарни ингредиенти на един и същ жалък и неефективен за страната ни резултат.
Проф. Димитър Иванов
Лондон,
17 юли 2012