Не се крийте като мишки, застанете зад гърба на журналистите!

Бясна съм.

Защото стигнаха до чуковете.

Съзнавам, че това, което пиша е недопустимо гневно и емоционално за криворазбраната, измислена от мастити издатели, “журналистическа етика”.

Ножът обаче опря до кокъла!

Чета с ужас купищата идиотски коментари в интернет, които плюят българската журналистика с такова упоение, с каквото не са ругали никога властта.

Да, българските журналисти са наведени. В голямата си част, те преживяват заради дописката и хонораропотока. Но има и такива, които влизат в огъня на свободата на словото и търсят истината без да задействат и на йота инстинкта си за самосъхранение.

Има и такива, на които звъните денонощно, всички вие, които плюете и псувате кой журналист какъв е, и в чий сайт работи, когато ви засърби някъде и когато никоя от институциите не ви е обърнала внимание.

Всички вие, ченгета, кравари, служители, политици, властници, стругари и българи, си чупите краката да викате журналисти, когато е засегнато личното ви пространство и имате какъвто и да е дерт, и криейки се като мишки шептите: Всичко е истина, ама ако може да не ми пишете името. Тогава журналистът си слага главата в торбата заради вас! И не спи, и в непрекъснат стрес, и живее като в най-зловещия трилър, само и само за да се добере до корупцията и мафията. Само и само да знаете вие каквото точно се случва в държавата ни.

Знам много по-добре от всички, неизкушени от професията журналистика, какви недоразумения има в нея, но е отвратително, когато журналисти са заплашвани, бити, пребивани и поставени под денонощно напрежение дали утре няма да е последният ден от живота им, всички вие, вечно анонимно громящи и крещяши да ги дозакопавате в гроба.

В България няма гражданско общество.

Защото тази вечер, докато журналистът Огнян Стефанов бере душа, докато някои други журналисти са на ръба на нервите си от сипещи се към тях заплахи, вие си пиете ракията и цъкате с език – леле, кво стана.

Застане зад гърба ни!

Ние, гадни, свине, шматки, купени, некупени, каквито и да сме във вашите очи – правим единственото, което можем – търсим истината. Отсейте плявата от зърното! Не вярвайте на онези, които ви говорят само новините от пресцентровете и изобщо не си правят труда да влязат в риска, наречен журналистическо разследване.

Но, по дяволите, застанете зад гърба на всички онези журналисти, които са си сложили живота на карта.

Ако ви стиска. Ако имате поне малко мъжко сърце и достойноство.

Ако не сте анономни мишки, сврени в ъгъла.

Ако сте пичове.

Сега е времето да отстояваме истината. Сега е времето да имаме вашата подкрепа.

Журналистиката е нещо, което е повече от любов. Тя е призвание. Тя е такава всеотдайност, че когато си тръгнал да ровиш в лайната, нямаш никакво време да помислиш дали ще оцелееш.

Страхът е забранен.

И сега, преди да напишете каквато и гнусотия за българските журналисти, спрете, погледнете се в огледалото и се попитайте – вие, “смели сърца”, готовите ли сте да направите поне една частичка от всичко онова, което правят всички онези журналисти, които ги пребиха и които продължават да ги заплашват. Чак когато излезете из под юрганите с вдигнати чела и сте готови и на милиметър от смелостта им, можете да съдите.

Никой досега не е убил истината.

Не могат всички ни да пребият. Не могат всички ни да смажат с чукове.

Но какъв е смисъла от цялата ни мисия, когато народът е глух и сляп.

И вместо да мълчи гузно от собствената си страхливост, същият този народ мачка не онези, които трябва, а журналистите.

Веселина Томова