Не тъпчете по костите на дедите ми. Скърцат много яко. Слухът ме боли.
От дълги години си мълча. Още от когато тръгнах на училище. Живеех във Варна на ул. „Антим” 1 и учех в едно от най-старите училища в града – „Гео Милев”. Сега вече съборено – от глупостта на управниците (намираше се на гърба на Пощата и до стария Куклен театър). Та излизам – изгладен, сресан и тръгвам на училище, а последните думи на мама бяха задължително: – „И мълчете!”. Да мълчим в час. Да не говорим. Да внимаваме. И още нещо. То се подразбираше.
Да мълчим, че в село ни викат – чокойчета или гагаузчета. Да мълчим за надписа на вратника от 1947 г., за който се говореше – „Тук живее кулак – народен враг”. Да мълчим за това, че дядо ни е гагауз. Ние – братя и братовчеди, мълчахме. Но знаехме. Знаехме за рода си от, кажи-речи, 200 години. Знаехме го от дядовците си. Както те са го знаели от техните дядовци. Кратко, пестеливо. Но безпощадно ясно.
Защото когато знаеш много – или си объркан вече, или си горд. И макар и в себе си – растях много, много горд. И това не е фолклор, а памет. И това не е етнофолклор, а памет. Родова памет.
А иначе в къщите на дядовците ми (иначе комшии) се говореше гагаузки, румънски, руски и, разбира се, български. А че гагаузкият е по-различен от турския, лесно се разбираше. Но това беше вкъщи. Навън всички бяхме еднакви – по комунистически. С това минало накъде…? Но всички млади наследници растяхме горди, инатести, своенравни, корави. Абе, своего рода – войници. А има защо.
Коренът на рода ми, от страна на баща ми, е руски (от степите на Дон), а от страна на майка ми – гагаузки (от днешното село Кантарджиево). И после почва една мешавица…., която е типична за нашите географски ширини и исторически съдбини. Днес умирам от смях, когато чуя някой да говори за чиста раса, за чист народ, чист етнос, абе – чист националист. Чист българин, чист татарин, чист турчин. Хайде, холан…
Но това няма значение. Защото е важно да знаем произхода си и дедите си, но е много, много по-важно кой си и какъв си. Как живееш – по кои правила. Различаваш ли добро от зло?! Учиш ли децата си? Почиташ ли родителите си? Уважаваш ли мъртвите? Имаш ли страх от Всевишния?
Поводът за словесните ми излияния са наченките на истерия по въпроса за гагаузите и по-конкретно – Вторият световен конгрес на гагаузите, който се проведе от 18 до 20 август 2009 г. в гр. Комрат (столицата на автономна Гагаузия).
Виждам силен тласък отново да се обяснява на гагаузите кои са. Още от малък ми беше писнало да ми казват какъв съм. Какви са гагаузите. Вариант „А”: Гагаузите са предали езика си българи, а запазили вярата си. Вариант „Б”: Турци, запазили езика си, а предали вярата си. А не знам някой някъде, някога, гагауз да е предал някого. Не знам в рода ми някой някого да е предал. Но така или иначе разбрах, че е нещо като че ли лошо. Абе, втора категория хора.
Но вкъщи всички бяха спокойни. И се гордееха с произхода ни, с дедите ни, с радостта от живота ни (този същият – трудният). Но навън мълчахме. Поне за това което говорехме вкъщи. И говорехме само български – нито руски, нито гагаузки, нито румънски. Общо взето – скрити в големия град. Но си живеехме в хармония.
Отидоха си дедите ми. Август месец си отиде и мама…И сега вече мога и трябва да пиша. Хора! Аз съм Янко Станев. Православен християн. Потомък на руския атаман Степан Николаевич (около 1804 г.), потомък на гагаузкия род Железови (село Кантарджиево). Гражданин на България. Патриот на България. И към всички историци и философи – не ми казвайте какъв съм! Аз знам!
Не тъпчете по костите на дедите ми. Скърцат много яко. Слухът ме боли.
Времената вече са други. Псевдонационализмът се опитва да обяснява всичко на всички заблудени. Аз не съм заблуден. Дедите ми не са били предатели. Напротив. Пазели са езика си и вярата си. Били са горди и свободни хора. Корави мъже и жени. Децата ми ще бъдат същите.
И тъй като съм и гагауз, ще кажа – работа на всеки който се чувства гагауз, е да търси отговорите на въпросите, които го вълнуват. Дело на гагаузите е да съхраняват език, вяра, обичаи. Те ще се ровят и в миналото. Те – гагаузите, ще гледат и в бъдещето. И какво ще стане, и кога – ще реши само Господ.
Да, аз съм интегриран в обществото. Но не асимилиран. От гагаузката си жилка знам, че кръвта ни е прабългарска. Дали е огузка, узка или ойгурска, или от каквото и да едревно племе, няма значение за мен. Но има значение, че любимите песни на дядо ми се пеят, кажи-речи, навсякъде около Черно море. И с езика на дядо ми ще обиколиш Черно море и навсякъде ще се разбереш с хората.
Е, какво? Уважаеми „националисти”, гагаузите са самобитно цвете в букета на българската държава. Служат вярно на България. Каква е заплахата за вас от Втория конгрес на гагаузите? Може би обръщението, че има такъв народ? Че има такива хора?
Затова – не казвайте на гагаузите какви са. Не ги определяйте. Дали са турци, дали са българи, дали са тюрки, огузи…Защото няма по-добро нещо от това да се самоопределяш. И то – публично, а не вкъщи. Ако искаш, разбира се. Това е новият свят – промененият свят. Светът на правата на човека. И нека да се гордеем с това, че гагаузите произхождат от територията на Древна България. А някой ден – сигурен съм, разказите на дядо ми ще станат научни факти. Но те ще имат значение, само ако този красив и корав народ ги е приел – говорещите на гагаузки ортодоксални християни. С много, много смесени гени (поради малочисленост и смесени бракове). Но пазещи себе си. От всички които не говорят това, което са разказвали дедите. И гордеещи се със себе си.
Д–р Янко Станев