НКВ. Аванти, манджаре

В края на краищата някой гледал ли е филма на Драгомира Бонева, иначе наричана Мишел Бонев? Светският й живот може да е и прелюбопитен – винаги съм подозирал, че не е лесно да се живее със старци, макар и меценати. Но откога е по-нужно да знаем дали двама или трима италиански министри са се навъртали на премиерата на филма й и дали самият Силвио – О, Кавалере! – е пратил поздрави. Това ли е по-важното днес, а не качествата на самия филм, доколкото съществуват?

Извинявам се, ако съм разсеян малко тази сутрин, обаче не се сещам за хората, които могат да ни помогнат вече в подобен случай. Навремето Тони Андрейков щеше да бъде саркастично директен, Иван Стоянович също, а пък Яко Молхов много любезно и кротко щеше да разплаче с едва доловимия си глас всеки, който не си е свършил работата както трябва. Тъй или иначе ние щяхме да научим истината. Обаче днес разполагаме предимно с трейлър критици, повърхностни осведомители, които са на нивото на рекламните клипове към всеки филм – онези фантастично сглобени колажи, които казват всичко за една продукция, освен дали изобщо струва нещо.

На хора като нас, надявам се никак да не сме малко, не са ни достатъчни, а и изобщо не са ни нужни, куртоазните пируети на Силвио.

Той е известен с ласкателствата си, които често адресира на случаен принцип.

Отгоре на всичко не е ясно дали изобщо си е спомнил за Асен Пейков, големия български скулптор, чийто паметник на Леонардо да Винчи посреща хиляди хора всеки ден на римското летище, а и един от площадите на Вечния град носи неговото име, когато патетично-задъхано откриваше паметника на Гарибалди в София.

Румен Михайлов осигури през 2002 година участието на прочутата Илона Сталер във “Всяка неделя”. Чичолина, която беше може би най-известната европейска проститутка, а после стана и депутат – на мен тази връзка ми се вижда напълно естествена, беше удивителен събеседник, в думите й имаше изключителна чистота. А пък Румен накрая й подари бурканче с конфитюр от рози, ефектът от който е добре известен. Сега е подарил един голям буркан от същия конфитюр и на въпросната Мишел/Драгомира в съботния “Телеграф”. След всички подробности за проститутки, липсващи бикини, ревниви меценати и пр. няма как да не обикнеш Мишел. Но филма й?

Всъщност цялата дандания е заради наградата “Действие в полза на жените”.

Мисля да учредя наградата “Действие в полза на просяците” – получава я всеки, който даде повече от 2 лева на уличните деца в София. Ще бъде внушителен жест.

Видях една снимка, на която Мишел наднича зад гърба на Катрин Деньов – о, сигурно се е получило много проникновено бъбрене с голямата актриса. Тази снимка обиколи доста телевизии и издания. Това сме ние – да надничаме зад гърба на някого, да се присламчваме към някоя знаменитост. Иначе внушителният монумент на Пейков ще ни избоде очите, но ние не се сещаме за него. Днес дребното е по-важно, истинският успех тормози и отблъсква мнозина, медиите са готови да превърнат лилипутите в гиганти, в кривото им огледало те изглеждат точно такива. Слуховете погубват истината.

Сякаш мнозина са болни от една болест, с която се занимават психиатрите – т.нар. “Нарушена концентрация на вниманието” (ATTENTION DEFICIT DISORDER) – Н К В.

Можеш да интервюираш поредния носител на поредната награда “Действие в полза на собствения ми невзрачен успех” в подножието на монумента на Пейков – и пак да не се сетиш за него. На Илия Бешков приписват фразата, казвал ми го е Богомил Райнов – “Не се карай със сервитьора, защото ще ти плюе в манджата”. Новите репортери не вдигат погледа си по-високо от горното копче на човека насреща, за да не изпуснат “Аванти, манджаре” (“Хайде, хапвайте”). Хапвайте преувеличения и дори лъжи. Сериозното ги отегчава и дори плаши. Или филмовият фестивал във Венеция изглежда тази година е бил сензационно слаб, та писаха главно за филма на Мишел – или имаме поредния случай на НКВ.

Друг пример на НКВ. Руснаците претоплят историята на малки порции, те са майстори в това. Преди доста години излезе книгата “Записки на следователя” на Лев Шейнин, имаше голям успех и тук. После обаче се оказа, вече във времето на перестройката, че Шейнин е бил един от най-големите катили на НКВД по време на сталинския терор. Измежду най-запомнящите се случаи на “следователя Шейнин” е онзи, в който на някакъв прием в Кремъл, това е още в началото на 20-те години, открадват джобния часовник на английския (или френския) посланик. И тогава Шейнин прави чудо – събира шефовете на руските банди и те незабавно успяват да върнат плячката. И ето, казва си онзи посланик, държавата започва да работи.

Сетих се за Шейнин покрай един забележителен факт, изнесен от “24 часа” в поредната занимателна история на Слави Ангелов, той е майстор на подобни текстове. Някаква сръчна циганка успяла да открадне преди време служебната карта на висш български военен от генералния щаб, която му давала “допуск” до най-важните военни тайни. И това се случва, какви проклетници са циганите, в навечерието на приемането ни в НАТО, ужас. Нашите шейниновци обаче успели да върнат картата след два дни – всъщност намерили я на пазара в Димитровград, несъмнен подвиг.

Обаче интересно, какъв е този военен и къде си е държал пропуска, в предния или задния джоб на панталона, а не там, където трябва, и какво ще прави в НАТО, след като не е усетил пръстите на циганката, които са шарели по задника му. Обаче НКВ винаги предизвиква друг акцент, друга кулминация – важното е, че Симеон, който тогава бил премиер, си отдъхнал. Предполага се, че Соломон Паси си е отдъхнал 4 пъти. Междувпрочем, да ви припомня, че през януари 1999 г. Симеон съвсем не беше толкова голям апологет на НАТО, имам за това свидетелство в архивите си. Много скъпо щяло да ни излезе това, рече той тогава, и пр.

На един друг генерал му падна пистолетът от джоба пред камерата на БНТ, без наоколо да се навъртат циганки. На този пък му свиват картата.

Слави Ангелов е несъмнен майстор на разследванията, още много дълго в телевизиите няма да има автор като него. Книгата му “Взлом” е много добра. Този сюжет би могъл да го насочи, стига да му е интересно, към темата за големите обири в армията, най-драматичният от които е обирът на доблест.

В телевизиите НКВ властва почти навсякъде. След края на мача България – Черна гора треньорът Стоилов обявява намерението си да подаде оставка. А репортерът от БНТ го пита: “Какъв съвет ще дадете на своя предшественик?” Това минава и заминава, няма друга подобна телевизия, толкова ласкава към езиковите гафове, плод на НКВ. Дори в случая може би става дума изобщо за липсата на концентрация, можех да кажа – дори на телевизия, ако не бях толкова сантиментално привързан към БНТ.

Един от Националното сдружение на превозвачите си бъбреше с Богомил Грозев (7 септември) и накрая рече “Ще подкрепим колегите си от цялата страна с цялата истина – както са озаглавени и вашите новини”. “Цялата истина”, разбира се, е девизът на новините на друга телевизия – на Нова. Но Богомил, който е добър репортер, го преглътна спокойно и прибра девиза на Нова в джоба си. Отделен е въпросът какъв акъл трябва да имаш, за да сметнеш, че нещо – особено пък новините на една телевизия – може да ти предложи “цялата истина”. За това дори Господ все още не се е сетил и осмелил да го изрече. Казаното от един екстатичен превозвач, който е получил от случайността своите 15 минути слава, не бива да се преувеличава, но дали обикновените хора наистина не правят разлика между новините на една или друга телевизия? Но това е тема за друга приказка.

Тъй или иначе, обаче НКВ много често върви подръка с убеждението, че си се домогнал до цялата истина.

Не гледай в очите сервитьора, “Аванти, манджаре” – и казвай цялата “истина”.

НКВ кара мнозина репортери безпомощно да мигат пред всевъзможни езикови дърварщини. Сякаш цели фрагменти от даден разговор пропадат в съзнанието им. Например министър Томислав Дончев (1 септември, БНТ) казва, че законът за обществените поръчки “трябва да бъде по-интуитивен”. Е, само това ни трябва, законите да ги правят по интуиция. Може би според интуицията на някои адвокатски кантори – знаете ги всички, особено им се възхищават в ъндърграунда – за които престъпност няма в България.

Не бива да очакваме репортерът да е и нещо като даскал от килийно училище и да поправя грешката на всеки ентусиаст пред себе си. Но в случая неизбежно е да попита как точно си представя въпросният господин интуитивното законотворчество. Може и да е имал предвид нещо смислено, но да не е успял да го изрази. Питай го, по дяволите, питай, какво мигаш на парцали.

Кметът на Обзор казва “два вечера”, но репортерката на Би Ти Ви (16 август) учтиво го изслушва. Скоро и циганите ще започнат да говорят по-правилно български, ако репортерите не си сложат слуховите апарати. Една дама от Слънчев бряг пък използваше звука “касая” по невъзможен начин, и поне 3 пъти, но това изобщо не стигна да слуха на репортера. Някой водещ най-после трябва да се сети да удари плесник на онзи, който изнасилва езика ни. Тъкмо ще бъде запомнен с нещо.

НКВ, съзнателно или не, неведнъж е поощрявана от телевизиите. Не мога да си представя, при цялата претенциозност на някои водещи, на тях да се случи интервюто със следователя Петьо Петров (“24 часа”), който даде сигнала за подкупа на бившия военен министър Цонев. Ушите на телевизионните репортери са наострени и сякаш предварително програмирани, главно за адвокатските рахат локуми, а доста често и за абсолютните им лъжи. Колко стръвно се нахвърлиха те върху горкия Петров, как пригласяха на адвокатите, че той бил подслушван, спипан натясно и затова накиснал рушветчиите. “Аванти, манджаре” – и никой дори не се сеща, че самият следовател може да е дал доброволно съгласие да бъде подслушван, както и се оказа от въпросното интервю. Но подобно поведение е твърде идеалистично и затова далеч не е по вкуса на репортерите. Така те се превръщат в безпомощни приносители на адвокатски хитрувания. Същото се случи и с друг наивник – архитекта, който съобщи имената на едни други измамници, отдавна го забравиха, не им е приятен някак си, честният човек преобръща вътрешностите им, не могат да си позволят този ненужен дразнител. Впрочем, у нас подкупът е почти официално амнистиран, остава само да го сложат в някаква специална графа на данъчните декларации, тази идея скоро трябва да се разгледа в парламента.

Понякога НКВ издава и етична нечувствителност.

Някакъв бай Велин от Доброславци разказваше за фантазиите си покрай пистата за “Формула 1” пред репортера Асен Иванов (Би Ти Ви, 6 септември), който никак не е лишен от качества и не рядко успява да намира необичайни гледни точки към едно или друго събитие. Но в случая Асен спокойно спомена, че бай Велин бил кръстил магарето си Пенчо Кубадински. Не познавах лично Кубадински, нищо не ме е свързвало с подобни хора. Но той беше дълги години измежду видните държавни дейци от епохата на соца. Сигурното е, че беше голям патриот, и при това колкото и да е странно, противник на преименуването на турците. А освен това беше издирил и съхранил половината от дузината дневници/тетрадки на Панайот Хитов, които по-късно Хайтов обработи и издаде, и без които българската историография щеше да бъде сериозно накърнена.

Но героят на Асен – бай Велин, е стандартният говорител на типичната нашенска дързост. Навремето и той като съселяните си сглупил – уж го изнудили, нашенската глупост се оправдава все с изнудване, да продаде земята си срещу бонове, по 90 стотинки бона, та накрая взел 90 лева за декар, представяте ли си го какъв наивник трябва да е.

Но не нарича магарето си “Моят щастлив бон”, или “Глупакът Велин”. Не, той с удоволствие поругава един мъртвец.

И накрая. Всички знаете, че непрекъснато крадат опашките на лъвовете от Лъвов мост. Но НКВ ни пречи да проумеем, че това е истинската причина да искаме циганите да си стоят във Франция.

Кеворк Кеворкян

В.Труд