ОГРОМЕН /- – -/ СЕ ЗАДАВА

На 2 април се навършват 85 години от рождението на поета Константин Павлов /2.04.1933 – 28.09.2008/

– Защо днес не се раждат такива поети като Константин Павлов?

Румен Леонидов: Защото не ги заслужаваме. Коста е рожба на мирозданието, той е секретар на Бога, изпреварил времето си, ужасен ученик, който не признава никой от учителите си, защото знае и може повече от тях. Той не прилича на никого във вселенската поезия, той е друг вид поезия, която ние, тук, неговите едно и етно езичници, не успяхме и не успяваме да осезаем.

Коста Павлов не е чист поет, той не е базата, а надстройката на изящната мисъл. Казват, че е повече философ, а не толкова лирик. Глупости, той с мисълта си създава емоции, а не разчита на емоциите да предизвикат други емоции. Той е от Шестата раса, зъл срещу порочността, благородник за праведността. Без да е светец, Константин Павлов заслужава място вдясно от трона на Господа Бог. И го има, защото беше негов невъздържан секретар, а не шушумига, която го подмени с идола на комунизма.

….

ЧУЖДИ СА МИ

Хей, Ти, Общият ни Създател –

дай ми сили

да Ги почувствам братя…

БОГ ОБИЧА СВОЯ СЕКРЕТАР

Все по-често започвам да мисля на глас –

а мислите, уви, не са нови, –

Чувствам се като магнетофон,

който половин век е записвал мълчаливо,

а сега Бог е натиснал копчето,

за да чуе дали съм готов

/дали съм си свършил мисловната работа/.

Ако – не:

ще ми отпусне последната ролка,

която е слепена от изрезките

/паузи, мълчания, запрети/

на подарената ми от Всевишния

стотина земни обиколки лента.

ОГРОМЕН /- – -/ СЕ ЗАДАВА

Ако целият този Огромен /_ _ _/,

който ни предсти…

Искам да кажа –

ако този Огромен /_ _ _/,

успея да го разчленя на отделни буквички…

Може би…

Може би ще успеем да се спасим.

А?

Ами след като разчленя на отделни

буквички –

/_ _ _/, имам предвид –

ако всяка отделна буквичка

от Огромния /_ _ _/,

изведнъж…

А?

Някои думи не изговарям нарочно –

убивам ги чрез премълчаване.

Или въобще не ги раждам.

Най-много да ги обознача с тирета.

Ето така: /_ _ _/.

Страх ме е, че ако бъдат произнесени,

може да се материализират в /_ _ _/.

Затова често ме обвиняват в неяснота.

Не знаят, че го правя за тяхно добро.

Имам предвид доброто на обвинителите ми.

И всички нас имам предвид.

Нещо като магия срещу /_ _ _/.

Защото, ако оживеят някои думички

като, например, /_ _ _/…

Край.

СЪВЕТ

Погреби го достойно.

Постави мраморен знак.

Превърни в празник датата.

Всяка панахида е тържество –

нова свещ в тортата

за рождения ден на смъртта.

Твоята ежегодна почит

ще умножава (повтаря) смъртта му.

Омразата е неграмотно опрощение.

Забравата възпроизвежда злото.

СПОМЕН ЗА СТРАХА

I. Спомен от детството

Детският страх е невинен.

Детският страх има име.

За да дам очилата на баба ми,

тя ме плашеше с мечките.

Аз се плашех от мечките.

Страх ме беше от мечките.

Но наскоро край селото

спря катун черни цигани

и под звуците на дайретата

заигра кротко тромав звяр –

моят страх дотогавашен

с две вериги на бърните

и прокапала козина.

Бях и радостен,

и нерадостен.

С отмъстителна веселост

шепа косми отскубнах аз,

без да видят мечкарите…

Детският страх е невинен.

Детският страх има име.

Аз растях непослушен

и безстрашен,

и радостен.

Много хора ме плашеха

по-коварно от баба ми,

но поучен от мечката,

унизявах страха.

(Самият сатана дори

направи опит да се пошегува.

Но аз

откъснах четвърт от опашката му

и си направих дяволско камшиче.)

И растях непослушен

и безстрашен,

и радостен!

Като птица –

но ястреб!

С крила на ястреб

и очи на ястреб.

Плашилата градински ме само разсмиваха –

от сламените им глави

гнезда за кукувици правех.

Тогава

дребните стопани

изтръпнаха от правилно предчувствие –

ако разкъсам всички чучула,

одързостените врабци

ще накълват

закръглените зелки.

Бях обявен за вредна птица.

А аз

детински иронично заявих,

че смелостта,

най-мъжката от всички добродетели,

през някои сезони

се превръща

в национално бедствие.

2. Бутилката с Безименния страх

Аз израснах безстрашен,

непокорен

и радостен!

В деня,

когато станах пълнолетен,

дойдоха моите приятели.

Най-смелите,

най-честните.

И ядохме,

и пихме

до среднощ…

Среднощ.

В минутата,

която отбеляза

началото на мъжките ми дни,

една човешка сянка влезе в стаята.

– Наздраве! – каза тя

и ми подаде

бутилка с непознато питие.

Надигнах я с пиянско умиление

и ужасèн се строполих на пода.

Усетих как в кръвта ми се промъква

като олово тежък,

като гущер гаден,

смразяващ жилите ми страх.

А сянката, надвесена над мен,

изрече странно заклинание:

– О, Безименний,

скрий се в кръвта му,

скрий се в устните, дето целува,

скрий се в сянката, дето го следва,

в хляба, който яде,

във водата

и в мечтите му,

и в съня му,

в радостта му,

и в мъката.

О, Безименний,

скрий се…

Не помня повече.

……………………………………

Махнете този хляб!

Страхувам се.

Водата е отровна!

Пийте вие.

Моята сянка ме шпионира –

след мене винаги върви.

Но аз ще я прищипна на вратата.

Или не –

ще я изтрия с гумичка.

Луната искаше да се стовари по главата ми.

Не ме умери

и цамбурна в локвата.

Няма да я вадя.

Там да си стои.

3. Разказ на мой приятел за мене, след като съм изпил бутилката с Безименния страх

Страхът обезличи душата му.

Пред всяка вдигната ръка

главата си за удари подлагаше.

Фрази, кухи като змийски зъби,

тровеха с безсмислие кръвта му.

Намрази хората.

И себе си намрази.

Страхлив и озлобен

забягна в планината.

При мечките.

Живееше при тях

и почна да им подражава.

Човешките си очертания изгуби.

От отчаяние и страх

Извършваше безсмислени жестокости.

Легенди се понесоха за него…

Тогава друга истина научихме –

че не безстрашните,

а истински страхливите

внушават истинския страх у другите.

… В дъждовна утрин

черни цигани

запъплиха към планината.

Три дена го преследваха от връх на връх.

Той спеше върху клоните на гъстите дървета.

Стипчиви ябълки

и недозрели круши

в гримаси изкривяваха лицето му.

А черните беснееха отдолу,

защото мислеха, че той им се надсмива.

От глад и преумора бе заспал.

Когато се събуди,

той усети

на бърните си две халки студени.

С дайрета го подкараха надолу.

Събра се любопитно множество.

Разглеждаха го,

както се разглежда мечка.

Изгубил бе човешките си очертания.

Наоколо –

детински същества,

с глави, безформено големи

на гении

и идиоти,

протягаха несигурно ръце

и скубеха фъндъци от косите му.

Обезумял от болки,

той играеше,

разсмиваше ги с глупаво ръмжене.

Край.

Afera.bg