Од(ит)а на радостта

Юбилеят беше бойкотиран от държавния глава Първанов, който при разразилия се скандал между него и законодателите през март даде да се разбере, че смята неговата си институция за по-важна от НС. Нямало да дава обяснения пред парламента за действията си около публикуването на стенограмата за капана, който заложи тогава на вицепремиера Дянков, за да го изложи.

Въпросът се бил изяснявал при него, заяви той. Припомням и ехидното му подмятане, че самият Дянков оценил случая на излизане от президентството ( кояго не предполагаше, че ще бъде омаскарен от самия президент) , като „конструктивен разговор“.

В конституцията, в името на която бе свикано Седмото ВНС, йерархията на властите е определена ясно – България е парламентарна република, а не президентска. Друг е въпросът, че на управляващите някак им убягва сериозната аргументация в споровете с Първанов и оставят впечатлението, че сами си налагат ограничения.

Тази картина символизира фалша на нещата в българската политика – такива, каквито не са.

Едва ли някой се учудва, че одитът на изминалия период от 20 години показва обратното на „радостта“. В изследване на нагласите сред гражданите на 21 европейски страни учени обявиха, че българите сме най-нещастните, омърлушените, недоволните от живота европейци. И при това най-малко сме склонни да се променяме, установило изследването. Което логично означава, че искаме да си останем нещастни и кисели.

Следващите избори ще ни предоставят поредната възможност да затвърдим тази традиция чрез утвърждаването на съответното политическо представителство на омърлушеното ни усещане за собственото нещастие, което не желаем да променяме.

Иво Инджев
www.ivo.bg