Омразата се превърна в национална кауза

Ако преди време Тодор Колев бе предусетил как точно ще ги стигнем американците, вероятно никога не би създал прословутата си песен. Защото в последните години ние действително успяхме да догоним янките в това отношение – и у нас вече се стреля по път и над път.

Цялата омраза, омерзение и усещане за собствено безсилие, събрани у българина, сякаш ескалираха заедно с кризата. И изтрещяхме. Преди дни американец изби невинно семейство, защото жена му объркала нещо при приготвянето на яйцата на очи. В същия ден старозагорец застреля домочадието си, защото нещо се е объркало в цялата наша действителност и точно в този миг се е стоварило върху му. Да изтрещиш у нас – независимо дали от омразата към околните, от житейските несполуки или от собственото безсилие, вече е нещо обичайно. Дотолкова, че дори и психиатрите спряха да го отчитат като някаква нова тенденция.

Да мразиш е кауза – достатъчно е човек само да надникне в нета, за да види колко нерви, емоции и клавиатури се трошат в битката с околните, които по един или друг начин са си навлекли нашата ненавист. По правило и в информационните сайтове коментарите валят един след друг като дъжд, само когато в дадена новина има подходящ за окалване и ненавиждане обект. Ако го няма, си го измисляме. Важното е силно да мразим, както Ботев беше препоръчал навремето. Само че сме пропуснали първата част на фразата – силно да любим. В този смисъл интернет си е направо филтър, който обира негативите от изтрещяването ни.

Ще повярвате ли, че кротката девойка, отворила лаптопа си в кафенето, в същия момент пише в чата skapanа krava на събеседничката си, докато мило се усмихва на келнерката. За съжаление нетът обаче не може да обере цялото недоволство, което носим в себе си. Те са ни криви, защото не сме успели, защото бележим провал, защото… абе защото са живи. В този смисъл отчаяният упрек на убиеца Наско към семейството му, че то го е докарало дотам да трепе хора, е еманация на цялостната ни нагласа като нация – да упрекваме близките си за всичко, което сме или не сме.

Ние сваляме вината от себе си и сме целите в бяло – дори и когато извадим пистолета да гърмим по невинни хора. А фактът, че с пистолет е вече убийствено лесно да се сдобиеш, само налива масло в огъня на вендетата. Ситуации, които преди 20 години бяха немислими у нас, вече се превръщат в ежедневие и едва ли точно кризата е крива за това.
Според психолози, по принцип кризисните ситуации действат дори мобилизиращо – хората се сближават, за да оцелеят и преодолеят тежките моменти. Така поне е било в предишните национални катастрофи, когато страната ни е изпълзявала от дъното с общите усилия на нацията.

Днес обаче за единение не може да става и дума – ние живеем в екстаза на разединението и разрухата, които се превръщат в по-мощен допинг от всяка дрога. Ликуваме, когато успеем да нараним или обидим, и страдаме, когато не сме успели да поставим някого "на мястото му". Все едно е къде е то. Някои биха казали, че е българска черта, която кризата е извадила на бял свят. Само че омразата в епохата на глобализацията също става глобална. Зареденото оръжие, подобно на пушката в Чехова пиеса, задължително трябва да гръмне преди края на последно действие. Дали обаче след това ще има аплодисменти?

Стела Стоянова
в. Стандарт