Отвличане
Изречено беше нещо много неприятно.
Но никой не му обърна внимание.
Може би защото се отнася до нещо наистина страшно. В такива случаи обществото отмята главата си в друга посока, подлага слуха си на други крясъци, опитва се да се приспи, да отмие чутото. Все едно че е било празен звук, нещо случайно изтървано, нещо незначително, казано от Бъбривата уста.
Само дето случаят не е такъв, поне според мен.
След тези думи нашата и без друго дива политическа действителност навлиза в нова фаза – тази на физическото насилие и саморазправата.
Сега те карат да подпишеш предварително депутатската си оставка или запис на заповед за солидна сума, което изглежда донейде разбираемо, като се има предвид какъв боклук се навърта край парламента.
Бъбривата уста обаче изрече, че предстоят политически отвличания.
Досега той печелеше популярност, като си съчиняваше конспирации за корупция – навираш юмрука си в мордата на наивния зрител от подарения ти билборд;
или мишкуваш из коридорите на ДАНС – подхвърлят му нещо и го оставят да си съчинява; само за секс не беше говорил – това не е неговата тема, тя го кара да се чувства, изглежда, самотен.
Той беше удобният избор – димката, която хвърли навремето на някакво седесарско сборище в Пловдив, завинаги го превърна в най-подходящия човек, в човека-димка.
Самата димка се превърна в най-точната метафора на прехода, Бог да благослови Бъбривата уста, че ни я даде наготово.
Помислете си само: има ли нещо, над което да не се стеле пушекът от тази димка, за всичките двадесет години, през които с насълзени очи тълпите се провират през всевъзможни препятствия и всеки търси място по-напред в спрялото време.
И той самият, ах, ти, миличък пушек сладникав тича от място на място, непрекъснато подхвърля нещо забавно, а по-често и невнятно, сетне някой му подсвирне – и той заподскача в друга посока. Игра на пумпал сред прашна провинциална уличка – свистят детските камшичета, усилието е чий пумпал най-дълго ще се задържи във вихъра на въртенето.
Между другото, нито една по-късна игра не е толкова красива – при нахалното изобилие от електронни предизвикателства – колкото тази надпревара с пумпали.
Обаче за пумпалите няма религия/Господ.
За супермаркетните политици – също.
Когато Марио Тагарински реши да пусне групата на РЗС в парламентарната супа Бъбривата уста изтърва нещо, заради което сигурно вече съжалява.
Навлизаме в нова фаза на политическите отношения – тези на отвличанията, фактически, брутални, с прилагане на сила.
В генезиса на клонинга Бъбривата у
ста и на неговата РЗС е заложено и насилието.
От мрака зад тях наднича груба сила, тя само чака някой да отпусне нашийника й, за да се нахвърли върху политическия противник.
Тя знае прочутата фраза на Наполеон, че съществуват само две сили в света – сабята и разумът, и във вековната надпревара сабята винаги е била побеждавана от разума. Вятър, казват от мрака, те не вярват в силата на разума, в силата на думите, за тях думите не са нещо като знаме на честта.
И защо не, когато например в последните парламентарни избори има случай на истинско политическо отвличане. Бъбривата уста вероятно добре познава този случай.
Най-голямото поражение, което нанесе на занаята ни един друг телевизионен бъбривец – Бюреков, който все едно че изобщо не е бил, е използването на димките на празнословието. На подмяната на сериозното с несериозното. Занаятът се превърна в изпридане на кукувича прежда от слухове и недомислия. В подобен маниер нищо не се доизносва докрай – и то има смисъл колкото дрезгавите кукуригания заран на някакъв селски петел.
Този стил се превърна в синдром на недоизричането, мяу-мяу, бау-бау. Има не повече от десетина души, които могат да се вкопчат в някаква фраза, да провидят далеч зад нея. Да я чуят дори по-добре от онзи, който я изтървава – в умората на политическото бъбрене, или внезапно решил да си има отношения с дамата, наречена Чест.
Румен Овчаров например не трябваше да бъде оставен на мира, докато не обясни чие е авторството на политическия инженеринг на бригадата на Бъбривата уста.
Днес Овчаров все още, и дори по-основателно, дължи това обяснение – понеже вече се говори за политически отвличания.
Впрочем, нали не сте толкова наивни да смятате, че под “политическо отвличане” някои смятат единствено възможността Тагарински да наклони с телесата си парламентарната зала в друга посока?
Повечето български политици така и не схващат, че трябва да живеят умно поне от време на време.
Сега обаче ще им се наложи да живеят опасно непрекъснато.
Предупреждението бе изтървано. Опасността ги дебне зад ъгъла.
Очаквам някой да прочете от парламентарната трибуна призива “Не на насилието/ Не се качвайте в чужди коли”. Могат да раздадат на депутатите и наръчници как да пътуват в багажници на джипове сравнително удобно, как да дишат през вентила на резервната гума и пр.
В българската политика на прехода всичко тепърва ще се случва.
***
Г-н Бъбривата уста, явно е бил доста шокиран, та дори призова да се устрои хайка за Тагарински. Общодържавно издирване, с други думи, понеже Т. не се обаждал.
След време гражданите на цяла България ще трябва да бъдат издирвани, понеже никой от тях няма да има желание да се обажда на Бъбривеца.
Ще бъде донейде тъжно. Ще останем без една съществена част от провинциалното си битово говорене, което минава за политическо и което понякога се харесва на хората.
Но все ще се намери кой да поеме димката.
***
Преди 7 реда използвах една неправилна дума. Бъбривецът не би могъл да бъде шокиран.
Ветераните от ЦРУ обичат да казват, че когато си имаш работа с Агенцията, винаги нещо липсва – и най-често то се нарича истина.
Така е и в българската политика.
При това хора като Бъбривеца обаче изобщо не са заплашени от каквото и да е – те са усвоили умението тънко да се придвижват между различните пороци, най-питателната среда на политиката, да подхранват различни изкушения, без видимо да си изцапат ръцете и пр. Подозренията не се броят, политикът не може да съществува без ореола на подозренията, всеки си има своя Марешки от Варна, нали.
***
Сега си представете, че Тагарински се връща обратно при Бъбривеца, че дори вече го е направил, докато пиша дописката си.
Нищо от нея няма да загуби смисъла си.
***
Време е да мина към нещо съвършено различно, при чистия въздух, ох.
Да отида при Стефан. В сравнение с него доста от супермаркетните ни политици са като бръмбари, обърнати на гръб нищо не разбират от това, което се случва – май че Ерофеев беше се изразил така, все едно.
Тия дни той организира юбилейния си концерт, затова гостува от предаване в предаване – нещо, което никак не обича, но няма как, зала 1 на НДК го очаква, тази ламя, оглушала от дивите крясъци на различни фолк създания, сега трябва да приюти възможно най-светлите звуци от нашата поп култура. Стефан и поначало рядко говори, гледа те подозрително, обаче неизменно тънко усмихнат, и когато ти рече: “Кажи ми сега, братле”, няма как да го излъжеш. На неговата човешка прозорливост и обичливост се дължи и гигантският успех на песните му през всичките тия десетилетия, така смятам.
Той не крие своята обичливост, малцина са хората, които като него могат да ти кажат, че те обичат, и ти да им повярваш.
Времето от 70-те години на миналия век и чак досега се държи на няколко десетки души, и Стефан със сигурност е един от тях.
Миналата седмица се чухме, отиваше пак на някакво интервю, реших да го гледам, сетне се отказах. За какво ми е, той е чудесен композитор, какво би могъл да изрази от себе си за двайсетина минути. И тогава ми каза, че се тревожи, понеже все още не всички билети са продадени. Е, до петък всичко ще е наред, това е сигурно, понеже ще ви отвлече на онова, хубавото място, където властват истинските звуци. И той пак ще стопли живота ви, като изтика настрани политическите брътвежи.
Онази вечер, в един лъскав пиано бар, където избягахме от една димка, някакъв ентусиазиран аматьор реши да изпее “Сбогом, моя любов”. И тогава си казах за сетен път, че дори най-кръвожадният вампир да пее песен на Стефан, не може да прекърши душата й. Това е жилавостта на истинския талант, сякаш Бог бди наоколо в тия моменти.
***
Споменах, че избягахме от една димка – не е тази, която разнасят от години Бъбривеца и хора като него. Случи се в безспорно най-добрия ресторант на столицата, с възможно най-добрите мениджъри, премиери, дипломати и едри кокали от бизнеса се натискат да бъдат там гости, и с основание. И изведнъж, в началото на нощта, на съседната маса шумно се разкашляха, сетне започнаха да кашлят и по съседните маси, ние също се включихме с насълзени очи в дрезгавия хор. Някои се смееха, че може би сме жертва на внезапна атака на онзи грип, и продължаваха да кашлят.
Нашата компания тръгна да си ходи, почти избягахме, а един сервитьор – там са виждали всичко, обаче човекът се беше смаял наистина, ми прошепна – някаква компания празнувала рожден ден, та един решил да се пошегува и строшил ампула за изкуствена кашлица.
***
В България димките ще изчезнат последни.
Кеворк Кеворкян
В. „Труд”