Откъде падна пистолетът

Миналата седмица написах дописката “Толстолоб” – и настъпи голямо оживление около рибарския магазин.

Рибарите изпаднаха във въодушевление.

Обаче продавачите заскимтяха и започнаха да се щурат напред-назад по хлъзгавия под на магазина. Може би не знаете, но в рибарския магазин имат открай време един и същ номер, много доходен – непрекъснато хвърлят кофи с вода във фризерите, където са клетите риби. А сетне продават на още по-клетите купувачи доста лед. Уж купуваш риба, хубава, тлъста, пък като я отнесеш у дома, тя се оказва доста по-мижава, когато ледът се стопи. Водата се оттича, в повечето случаи слузесто-червеникава, и те зяпва един нищо и никакъв рибок. Затова си отваряйте очите в този магазин.

А пък аз получих доста хвалби. Но за тях после, хвалбите да затворят вратата.

***

И тогава, покрай всичката суетня около рибарския магазин, падна пистолетът.

Президентът Първанов има първия си напълно основателен повод да награди български журналист за проявена храброст – и то на живо, в директно предаване на БНТ, и проявена не пред врага – например талибаните от Афганистан, а пред много по-опитен противник.

Всичко е подсказвало, че ще сме свидетели на подобен съспенс, но кой да се сети.

Драматичните обстоятелства бяха налице: мразовита нощ, рев на току-що кацнал от Афганистан самолет, военен министър и генерал, които храбро понасят обстоятелствата, война е все пак, нищо че не сме в Кандахар, а в занесена София. И нали си знаете старата лъжлива песничка – ако ние не отидем в Афганистан, Афганистан ще дойде при нас.

И – БАМ! – дойде

Тъкмо военният министър Младенов (все още) и генералът уточняваха колко случайни ракети падат месечно в базата ни в Кандахар. “По една месечно” – рече министърът.

“Да, да – съгласи се генералът. – 48 годишно.” Което си е същото.

И тогава пистолетът на генерала падна на пистата с оглушителен трясък.

“Как, бре? – ще питате, понеже сигурно по това време сте гледали шоуто на Слави, където Румънеца и Енчев пеели песничка за рибарския магазин, обаче няма да ги цитирам, понеже не съм чак толкова луд. – Как така ще му падне пистолетът на генерала? Откъде ще му изпадне?”

И аз това се питам от 26 януари насам. Дали не му е бил скъсан някой джоб? Напълно е възможно – когато купуваш корвети, не ти остава време за някакъв джоб.

Но защо пък да носи пистолета в джоб. Тогава откъде, по дяволите, се взе това проклето нещо, в края на краищата. Тряаас! – на пистата, в краката на генерала, министъра и на Григорий Недялков, който дори не трепна. Той, изглежда, е наясно какви изненади могат да се очакват от военните.

Генералът също не трепна, наведе се и спокойно прибра желязото, като през цялото време продължи да говори. Това беше истинска демонстрация на хладнокръвие –

нямаше нужда повече да се обяснява, че изобщо не ни дреме от комарджийските ракети на талибаните – пускаш я, пък където отиде, това бил принципът.

Всичко завърши щастливо, само любителите на по-драматичните хепиенди може да са останали разочаровани. Можеше например пистолетът да гръмне и да уцели Младенов между очите. И ето ти съдбата на Ботев – куршум в челото, в разгара на битката със злото. Не се случи, но и така си беше внушително.

Ако този репортаж бъде видян по света, ще има и още една последица – талибаните окончателно ще се уплашат от нас.

***

Имаше още една добра последица от изпадналия пистолет.

На другия ден Младенов каза (в обедните новини на Би Ти Ви), когато предаваше поста си на своя приемник във военното министерство: “Министър Анев, трябва да ви призная, че напускам Министерството на отбраната с огромно удоволствие!”

Това прозвуча като трясъка на онзи изпаднал сякаш от нищото пистолет.

Изглежда късните страхове са особено мъчителни. По принцип.

***

А Григори Недялков е типичен представител на новинарската школа на БНТ. При него, както и при повечето от останалите му колеги, премерената въздържаност е основно качество. Новините на БНТ много често са били по-добри от всички останали, но това не се схваща, неизвестно защо.

Може би причината е тъкмо тази въздържаност. Не е толкова лесно постижимо умението да правиш една новинарска емисия добре – а самият ти да останеш в сянка, да не се пъчиш предизвикателно, да не натрапваш образа си, да се глезиш или подскачаш около някоя вест, или да правиш грешка след грешка, сякаш си издание на “Господари на ефира”.

Новината е Господ за тези хора

Всички са добре школувани, гласовете им са почти без изключение великолепни, при тях не е мислимо да се правят гафовете, които са сякаш втората природа на останалите новинарски емисии. В БНТ не са атрактивни като визия, понякога дори интериорите им са скучновати. Писал съм вече как непрекъснато слагат и сетне измъкват столовете изпод задниците на водещите. Но това е нищо в сравнение с опитността, с която подреждат новините. Не са и грубо пристрастни, както се полага по начало на една държавна телевизия, поне не и натрапчиво. Новинарските им звезди не се подлагат, с редки изключения, по време на някои юбилеи, когато се държат като деца, на излишни изкушения. Новинарът в БНТ си е новинар , и толкова. Винаги ми се е искало да им бъде дадена възможността да се превърнат в пълноправни водещи, да вместват светкавично свои миникоментари – а те са в състояние да го правят. Но да се задоволим засега с това, което ни предлагат – и то никак не е малко.

Разсъждавах известно време какво трябваше да направи Григорий Недялков, когато генералът изпусна онова желязо на пистата. Ако не беше грамотен и обигран човек, вероятно щеше да вдигне врява до небето, а сетне да изтича до президентството, за да си поиска орден. Или какво друго? Можеше да вметне някой саркастичен коментар за боеготовността на армията ни. Но дали това щеше да е справедливо?

Докато разсъждавах, на другия ден Младенов каза ония думи на Анев. И всичко се намести.

***

А пък Григорий може просто и да не е чул онзи трясък. Чел съм някъде, че понякога свири на пиано в някакъв бар – и това ме изпълва с бяла завист. Свириш си нещо лежерно, светът минава покрай теб, никой не подозира, че ти си онзи, новинарят, можеш да си мислиш на воля, какво по-хубаво…

***

А в парламента доста често говорят така, сякаш имат наочници на очите. Пък и пиана липсват, за да се съсредоточиш.

Иван Костов например се разсърди в парламентарните прения, че Бойко не го е питал за Кристалина Георгиева.

Наочници ли има – ами не вижда ли, че една сутрин Бойко ще го назначи за финансов министър, дори без да го пита.

В подобни случаи парламентарните дебати опасно се приближават да фалшивата театралност, плод на която са всъщност много често.

***

“Нова” свали Милен Цветков от екран. Имаше някакви обяснения, сякаш дадени на пияна глава, колкото да разпалят слуховете и предположенията. Втори водещ си отива по подобен начин. Милен, за разлика от онзи, другия – с екстатичното говорене и цветарските жестове – поне не говори. И е прав.

Проблемът е, че свалянето му се случва непосредствено след една реплика на Б. Б. в шоуто на Росен. Може да сте я забравили, затова да ви я припомня. Бойко започна по стар навик да се оплаква от медиите и рече: “Какъв медиен комфорт – сутрин ме започва Милен, вечер ме довършва Слави.” Типично за него говорене, дори леко глезено, понякога сякаш го прави, за да се намира на работа, той си е такъв. Слави може и да го е подразнил с някои свои скрити амбиции, но Милен изобщо не е от тази категория и с такова влияние. Дори за него е чест да бъде благословен от Б. Б. Обаче как са зацъркали после мишоците – никой не може да каже.

Около всеки силен човек има силно мише църкане, как влияе то на Бойковия слух все още не е известно.

Във всеки случай, никак не е безобидно. Църкането е в онзи обхват на звуковите вълни, който си в състояние да уловиш от значително разстояние – така са конструирани сигналите на будилниците. Дългото слушане е разрушително за психиката.

Бойко разчита на друг будилник. Изключено е да поиска някой да бъде разкаран, той отлично помни какво му каза веднъж Живков.

Нелепо беше обаче Нова телевизия броени дни след тази реплика да отстранява Милен. Една сериозна телевизия не бива да си позволява, дори в нищожна степен, нейни решения да бъдат приемани спекулативно. Можеха да изтърпят ниския рейтинг на сутрешния си блок още десетина дни, нищо особено нямаше да се случи, нали търпят достатъчно други предавания, които не могат да преборят конкуренцията на Би Ти Ви. А и междувременно Бойко щеше да каже нещо друго за медиите – можеше дори да похвали Милен. Както и да е, Милен ще изглежда като дисидент следващите седем-осем години.

Да ви се похваля. “Нова” ми даде “право на отговор”, представяте ли си. За предишния чакам повече от година, дори се съдим с телевизията за това. А сега – веднага. Може би шведският рицар Якуб Андерсон не се доверява вече напълно на нечие църкане.

Вярно, че пак изхитруваха с отговора ми – но това си е природа, човек не може лесно да се отърве от нея, не могат да ти трансплантират нова.

***

Споменах ви в началото, че имаше доста въодушевление около дописката ми “Толстолб”. Но аз ще послушам стария Хорас, който казваше: “Слушай клюките, но не участвай в тях.” “Труд” е сериозен вестник, уважава правото на отговор, дори да е пълно с измислици и лъжи – какъвто е случаят с отговора на Кристина Патрашкова, новата Пепеляшка на жълтата преса. Пък и аз никога не съм се занимавал с цаците.

На Кристинчето мога да кажа да следи теглото си.

***

“Кеворкян е пример за висш пилотаж в професионализма…”

“Кеворкян предизвиква революции в телевизионната журналистика…”

“Талантът на Кеворкян да прави телевизия не се влияе от смяна на сезони, управници, стари и нови времена…”

“Всички трябва да целуват ръка на Кеворкян”, и пр. (Кристина Патрашкова, в. “24 часа”, 22 април 2002 година).

…

Отивам да си направя една палачинка.

Кеворк Кеворкян

В. „Труд”