Писмо до работника Алексей Петров

Госпожа „Само да добавя” в логореята си няма как да намери място, за да обясни най-същественото – каква „работничка” е била, е и ще бъде. Госпожа „Само да добавя” е такова недоразумение в политиката, както впрочем и в професионалната и сфера, че не бива да се губи време със завяхващата и особа.

Алексей Петров обаче е друго нещо.

Работникът Алексей Петров обеща дълбока оран на есен. „Гарантирам!”

Удивителна аналогия с онова – „Гарантирано от ГЕРБ”, ако си спомняте изобщо. Догонването при лексиката на Борисов и Петров се е стаило в дъното на драматично неизяснените им и за тях самите комплицирани отношения.

Сър Алекс, имаше един стих: „Навън вали… Значи време е да ти пиша”.

В нашият случай навън не вали.

А и да вали на работниците гумените им ботуши – все пробити.

Шистовият газ бил в сферата на националната сигурност, казваш. Положението с „Лукойл” също било от значение за националната сигурност и призоваваш Валентин Златев и Бойко Борисов някак да се разберат. И докато прекрасно знаеш какво точно се случва на фронта с руските мужици и кой кого е хванал за пеша, пишеш някаква гражданска харта, от която вероятно само ти и госпожа „Само да добавя” си разбирате нещо.

Тези дни, сър Алекс, гледах един руски филм.

„Синдикат”.

Нищо общо няма с българската боза „Под прикритие”.

Изтегли си го от Интернет, сър Алекс!

Профи – работа, ама толкова профи, че ще се хванеш за главата от срам какъв точно офицер под прикритие си бил като видиш как са делата при братушките.

Та там, в „Синдикат” има един култов момент, работнико, сър Алекс.

Единият от агентите на прикритие, останал жив по чудо и разбрал как са го прецакали, се втурва да спасява втория агент на прикритие, пуснат от т.нар. Куратор. Разбирай по нашему, „водещият офицер”.

„Ако се беше случило по друг начин, така и нямаше да разбера, че по нищо не се различавате от тези, които считате за врагове. Болни сте от една и съща болест – считате всички за слаби карти, а себе си за жокери. Рецептата за лечение е стара като света – на подобното с подобно. Палачът трябва да влезе в кожата на жертвата. В този случай – в моята. Всички трябва да изпитате поне малка част от това, което изпитах аз.”, казва оживелият, иначе разстрелян агент под прикритие на „своя” Куратор.

И продължава:

„Все исках да те питам, но не смеех – всички ли във вашата професия карат такива красиви коли?

– Не – отвръща Кураторът.

– А Вие защо?

– Защото ми харесваше. – леко се усмихва Кураторът”.

И тогава агентът под прикритие го застрелва.

Точно в главата.

Все исках да те питам, сър Алекс, но не смеех – Защо се разболяхте от една и съща болест – да считате всички за слаби карти, а себе си за жокери?

Ако беше стрелял – с думи, в българският случай, опазил ме Господ от друго – щях да повярвам и призная, че си онзи агент под прикритие – яростен, вероятно луд, но служещ на сърцето и честта си.

Сега обаче си само работник.

С една селска плевачка на нивата, страдаща от логорея.

Вероятно наистина си мислиш, че всички ние сме слабите карти.

А вие сте жокерите.

Жокерите обаче винаги са карти и нищо повече, макар и крити в ръкава.

И вадени задължително от Някой.

Оранта е хубаво нещо. Плодотворно е.

Но, защо ли ми е скършено, сър Алекс, че по нищо не се различавате от тези, които считате за врагове.

Веселина Томова