Повечето журналисти задават на политиците любовни въпроси
Българите са нещо като актьори в живота, шегобийци и чешити, казва приказливият професор Вучков в разговор с Исак Гозес.
– Проф. Вучков, промениха ли се "Времената и нравите" на българина през последните 2О години?
– Нещата не са мръднали. Всичко в политиката, а и останалата част на обществения живот, протича в същия дух. Да не кажа, че нещата стават още по-лоши. Те се задълбочават, изострят и това удвоява и утроява тревогата ми.
– А народът промени ли се?
– Да. За съжаление към лошо. Избухнаха много брутални варварски страсти. До 1989 година хората бяха наблюдавани, подозирани, следени, затворени в себе си и прикриваха лошите си чувства. След 10 ноември настъпи едно освобождаване и хората дадоха пълна воля на това, което са затаявали, прикривали. В същото време имало е справедливи граждански протести.
Мечта за една нова система, но с тези мечти за по-добро бъдеще се лееше и много словесна помия. За съжаление злобата на нацията не стихва и съществува до ден днешен. Живеем в едно много грубо, брутално общество. Това ме изумява, защото все пак аз не съм от хората, които подценяват качествата на българския народ. Той, сравнен с големите национални общности в Европа, е не по-малко буден, не по-малко любознателен, той е духовен, много живописен, пъстър. Българите са нещо като актьори в живота, шегобийци, чешити.
– Доста сте критичен, да не кажа черноглед…
– Аз съм безмилостен реалист. Не харесвам черногледците. Това е крайност, която нищо добро не носи. Искам да вярвам в доброто. Не вярвам в политическата върхушка, която е вече на 20 години, но все още не съм загубил вяра в народа.
– Критикувате, но от разстояние. В политиката може би ще бъдете по-полезен?
– Моята любов е телевизията. Имам успехи в нея и нямам никакви основания да я напущам. Медиите също са голяма власт. Това, че у нас не е така, е друг въпрос. Според мен печатът е на по-добро равнище от телевизиите, което не значи, че малкият екран е по-маловажен.
– Ядосват ли ви малцината ваши зрители, които непрестанно ви обиждат? Какво бихте им казали?
– Че телевизията не е тоалетна и имат пълно право да не се съгласяват с мен. Всичко могат да ми кажат, стига да го направят възпитано и обосновано. Моята огромна аудитория много се дразни от тези простаци. Питат ме: Има ли начин да ги изключвате, защото отклоняват вниманието от умните неща, които казвате вие и казват зрителите. Те разсейват, развалят удоволствието.
– Явно няма безразлични. Търсят ви. Искат да ви чуят.
– Винаги има човек на открития телефон. Това е стълпотворение. Въртят и след като свърши предаването. И почитателите, и простаците ме гледат отначало докрай.
– Кои са гостите, които ще поканите през следващите седмици.
– Ще започна с проф. Младен Григоров, може би най-големея кардиолог на България, Стоянка Мутафова, велика актриса, доц. Иван Гаврилов – най-голямото светило в областта на туморните образувания на гърдата. После доц. Крум Кацаров, капацитет в областта на гастроентерологията и патологията.
– Не каните политици. Защо?
– Защото във всички останали предавания непрестанно канят главно политици. Слушаме ги и в парламента. На хората до гуша им е дошло от тях. А и те няма да искат да дойдат при мен. Според мен Светла Петрова и Милен Цветков са най-успешните водещи
Те не оставят на мира събеседниците си. Притискат и атакуват гостите. Другите колеги се нагаждат към политиците и не им развалят спокойствието. Задават любовни въпроси.
– "Мемоари. Горещи страници от историята на България." Така се нарича вторият ви автобиографичен том. Той засяга последните 20 години, т.нар. период на демокрация. Но вие сте живели и преди това. В чия полза е съпоставката между социализма и другите строеве?
– Добри моменти има и преди девети септември 1944 година, и след това. Например и в двата периода България е имала много добро образование. Не приемам безкритично и социалистическия период. Ужасявам се, когато чувам какво е ставало на народния съд. Това е една от най-черните страници в историята. Вярно е, имало е фашисти. Това не може да се отрича. Има убити хора: Вапцаров, Гео Милев, Йосиф Хербс. Но народният съд осъди и много невинни хора.
– За кого разказвате в книгата си?
– Има силни портрети за Никола Вапцаров, Христо Ботев, Николай Хайтов, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Искра Радева. Обикновено пиша за хора, които познавам добре. С някои даже съм бил приятел.
– След 10 ноември 1989 година имаше хора, които искаха омаловажат и очернят Вапцаров. И като творец, и като човек.
– Вапцаров е най-великият български поет. Той е по-човешки и общоевропейски и от Христо Ботев, и от Иван Вазов. Те двамата са безусловни гении, но твърде национални. Те са самобитни и по-трудно разбираеми за чуждите нации. И тези, които смятат, че Вапцаров е само червен в поезията си, просто не са прочели стиховете му. Доброто, злото, бедните и богатите. Това е вечна тема на всички. Не на някоя партия.
– Ще споменете ли други имена, намерили място във вашите мемоари?
– Напълно обосновано присъства една много силна фигура в областта на философията и естетиката като Исак Паси. Един човек много надарен, културен, силен. Преподавател, автор и личност, много морална. Възпитан, циливизован, разделихме се за съжаление с него. Споменавам и съпругата му д-р Лили Паси, която беше отличен негов събеседник. Безупречен духовен партньор и в същото време много грижовна жена. Възхищавам се и на Леон Даниел, който е школа по режисьорско майсторство.
Исак Гозес
в. Стандарт