Подслушване при открити врати

В съдилищата у нас нищо не е толкова разочароващо за вярващите в справедливостта, че да не може да стане.  Години наред съдиите безапелационно затваряха вратите пред знаковите дела, т.е. пред делата срещу показно арестувани криминални авторитети, бизнесмени и политици, които хората искаха да видят и чуят.  Обратно на законоустановените норми досъдебните производства с именити обвиняеми се водеха показно: МВР публикуваше чрез доверени журналисти непроверени версии, имена и прякори на замесени в недоказани престъпления, разкази на анонимни свидетели.

А съдебните разследвания, вместо да са публични, оставаха невидими – пъдеха ресорните репортери от заседанията в съда под претекст, че събраната със Специални разузнавателни средства (СРС) информация задължително трябва да бъде запазена в тайна.

Напразно независими юристи обясняваха, че процесите трябва да са достъпни за всички, когато прилагането на СРС, т.е. следенето и подслушването на заподозрените е приключило. И че затварянето на съдебните зали се налага законосъобразно (при условията на член 263 от Наказателно-процесуалния кодекс) не винаги, а само при опасност със записаните разговори да се осветли защитен свидетел, да се издаде държавна тайна, да се накърни нравствеността.

Доскоро беше така. Но напоследък обичайната съдебна практика да се пуска резето, когато по делото има СРС-та, демонстративно се нарушава. Допускат се отделни, но неслучайни изключения от нея.

Определени подслушани разговори се разсекретяват със заповед на вътрешния министър и се пускат на всеослушание в храмовете на Темида, докато вървят делата „Наглите“ и „Килърите„. При това – забележете! – не само че не гонят медиите от залите, а им пращат дискретно специални покани.

Избраните разговори са различни. Но между тях има прилики, които бият на очи:
1). Те всички се водят между ченгета и отявлени бандити на груб уличен език, скандален за хора, които държат на приличието.

2). Повечето са записвани по кръчми, коли и бензиностанции, така че страничните шумове от автомобили и музика пречат на слушателя да долови думите.

3). Много от тях се свеждат само до звуци, подобни на тези от развален климатик. Затова (а може би не само затова) полицаи, присъстващи в съдебната зала, привикват подходящи телевизионери или пишещи братя, за да им обяснят какво е казал бандитът от записа или какво е искал да каже.

4.) Нищо от чутото, недочутото и подшушнатото на журналистите не може да послужи за доказателство срещу подсъдимите от групите на Наглите и Килърите. Или защото се отнася за съвсем други хора, които не фигурират в обвинителния акт, или защото се свежда само до празни приказки на маса.

Искате примери?

В шуменския съд в продължение на седем дни до 20 юни – от сутрин до вечер се слушаха разсекретени СРС. Общо 80 часа били.

„Безкрайни са, на 2 юли продължават – въздишат местни репортери. – Същинско наказание са и за присъстващите в съдебната зала, и за журналистите в съседната стая. Уредбата, която предава звука от СРС, шумоли, съска, чуват се спирачки, коли или чалга… дочуват се и гласове, но срички само… Подсъдимите негодуват, че се нарушава правото им на защита. Как да се защитят като не разбират какво се говори за тях?“
При това положение репортерите опразнили съда, за да не си губят времето. Но от кухнята на разследването ги призовали, за да чуят в шумотевицата следните фрази:
„…Петър викаше, че е много важно да сме в приятелски отношения с младите в БСП.“ И още: „…Васил Червеняков… депутата… Кирил Добрев…“

Антимафиот, командирован в шуменския съд от София, обяснил доверително на журналистите: Това е разговор между основния свидетел срещу Килърите Боян Джамалов и шефа на звено „Контратерор“ в ГДБОП Валентин Цоновски. В него Джамалов разказал, че бившият му шеф Петър Сумиста – главният подсъдим за поръчковите убийства, искал дружба с БСП. Той бил видял пред къщата на мафиота Сретен Йосич джипа на Червеняков (той е Младен, а не Васил, но карай да върви…). И „знаел за топла връзка с Червеняков, Кирил Добрев“… И според него „парите на младежкото БСП са на Сретен Йосич…“

И прочие. СРС-то е съдържателно, дума да няма.

Законът позволява използването на този изключителен способ, който влиза в личния живот на гражданите, но (!) само заедно с други доказателства. СРС подпомага намирането на доказателства – подсказва на дознателите за връзки, адреси, имена…
Само че намирането на доказателства в конкретния случай явно не се е състояло. Поради което откровенията на Джамалов не отиват по-далече от обикновеното клюкарстване. Впрочем отиват… но в друга посока. Невнятното бърборене на бандита пред топченгето, пуснато по високоговорителите в съда и тиражирано от медиите в цяла България, определено прилича на набеждаване (член 286 от НК). Още повече че споменатите в него политически лица не са поканени в залата, за да потвърдят или да отрекат казаното в някаква кръчма (или пък кола) за тях.

Друг пример.
Пак от „Килърите“.

По изключение записът е кристално чист. Защото е правен по телефон, а не в килия, ресторант или ОМV. Обвиняемият Георги Вълев говори с приятелката си:
– А при теб как е?
– Добре. Надявам се нямаш нищо против, че ходих на доктор.
– Ами какво?
– Правихме секс.
– …бременна…

И тъй нататък… Защо да слушаме това? В Европейската харта се говореше нещо за човешки права.

Откровено казано, имахме по-високо мнение за СРС и информацията, фиксирана с тях, докато беше крита постоянно зад охраняваните порти на съда.

Сега вече се питаме: Затова ли даваме за „бръмбари“ и 100 милиона годишно – за приказки, които могат да се чуят безплатно при комшийката или в хоремага на Големо Бучино?

Трети пример.

Звуков запис от 70 минути, в който шефът на ГДБОП Станимир Флоров и Цоновски разпитват Любо Гребеца – един от Наглите. Той се чува тук-там съвсем отчетливо. Но ако се чуваше по-зле, щеше сигурно по-добре да се отрази на реномето на елитната служба.
Въпросното СРС не разкрива факти по делото, а уговорки на ченгетата с Гребеца, при които те го кандърдисват, а той отказва да им каже онова, което искат.
Разговорът е пикантен – в смисъл, че е неподходящ за деца под 14 години. Антимафиотите лъжат и псуват едва ли не на всяка дума.
– К’во те притеснява, бе човек? Никъде не се записва тоя разговор… Що не кажеш?
– Нямам представа.
– Нямаш или не искаш да кажеш?
– Не искам да кажа.
– За к’во се притесняваш? Т’ва няма да излезе. Няма да казваме, че ти си ни казал. Дай тия хора да ги смачкаме, да им е… майката. Защо мислиш, че ние не се притесняваме, като ние сме хората, които е..ха майката на тая организация. Не знам дали четеш к’ви глупости пишат по вестниците.
– Там пише к’во съм ви казал …
– Журналистите си измислят. Що да не ти помогнем, бе човек? Нямаш ли ни доверие?!
Телефонът звъни. Отсреща се интересуват дали Флоров е пращал някъде хора. Той отрича и добавя със задоволство: „То преди всички се представяха, че са от ДАНС, а сега, че са от БОП“.

Пази боже. Пази авторитета на хилядите полицаи, следователи, дознатели и прокурори, които добросъвестно се трудят и искат наглите похитители и убийци да си получат заслуженото.

Бог знае чия е идеята съдът да се използва като мегафон за клюки от подземния свят – за СРС с безполезно за правосъдието съдържание.

Може тази идея да е политически целесъобразна. Но ако тя цели нещо около съдопроизводството, държим да отбележим, че засега се уцелва единствено доверието в него. А то и бездруго е достатъчно наранено.

Анна Заркова

В. Труд