Поклон пред нашата велика Войска. Помним жертвоготовността на храбрите български мъже

На 5 октомври 1912 г. в храма „Свето Успение Богородично” в Стара Загора Цар Фердинанд прочита прокламация-манифест за обявяване на войната. Старозагорският митрополит, Методи Кусевич, държи реч. Симеон Радев свидетелства, че вярата на присъстващите в победата е възторжена. Както казва един френски военен кореспондент – „Този народ чака да се бие, както се чака голям празник.”. Свещеник Иван Дочев с умиление пише в своя Дневник как трепва сърцето му, когато чува маршовата музика на 19 полк – така преминават планината нашите войници.

Пада Лозенград. Пада Одрин. При Чаталджа ни спират болестите и грешките на генерал Радко Димитриев. Пропада възможността за нова оперативна изненада на ген. Фичев като при Лозенград. По това време великият борец Ванче Михайлов е ученик в Солунската българска мъжка гимназия. В своите „Спомени” той припомня думите на почтения Бешир Ефенди, който след победата на българите при Люле-Бургас изрича знаменателни думи – „Топрак сайбисини булду” (Страната намери стопанина си.). През един дъждовен есенен ден Ванче Михайлов и съучениците му научават, че трябва да се готвят за посрещането на Седма българска дивизия. „Двете мъжки и девическата гимназия потеглихме и никаква власт не ни спираше.”, пише Ванче. И продължава – „Невероятно ми изглеждаше,че из помраченото от дъжд и мъгли солунско поле ще изплуват български войници.”.

Български войници и офицери топят изморени нозе във водите на Мраморно море при Епиватос. Народът мечтае за България на три морета. Фердинанд сънува, че влиза на бял кон в Цариград. Уви. Делбите са удавени в кръв. Българи, гърци и сърби не се разбират. Македония е разпарчетосана. Повече от милион българи в Македония лелеят да живеят в Царство България, присъединило земите на Пиринска Македония и Охрид. Уви. Националната кауза след Съединението е осъществена само частично. Дори по-тежки са загубите в Одринска Тракия. Над триста хиляди българи помръкват. Повечето стават бежанци. Стотици са изклани.

След величавата епопея при Сливница българската войска отново се покрива със слава. Превземането на Одрин се превръща в европейска сензация. След това настъпва кошмарът – братоубийството на православните християни. Посрещнатата от Ванче Седма дивизия е разбита при Брегалница. Симеон Радев описва с мъка как над София се е простряла сянката на народната гибел.

Големците сегашни, силните на деня в момента, както се е казвало през онези години, трябва да помнят победите, но да не забравят защо и как българските войни са губили битки, чии грешки са плащали с кръвта си. Цялата българска войска се бие храбро. Не можем да не си спомним с признателност жертвоготовността на нашите момчета от Осми приморски полк – ПОКЛОН. И днес, пети октомври 2012 г., ще четем имената им, след като си заминат големците, които ще полагат протоколно венци и цветя. Пети октомври е ден и на заслужил нашето уважение днешен боец. Дано такива като него и като Райо да не са последните наистина подготвени мъжествени български бойци.  Българската войска е исконно дело на държавнотворния ни Народ – да не го погубваме… Поклон пред нашата велика Войска. Без патос и протокол – с благодарна мъжка памет в сърцата.

Любомир Живков

http://www.bgsniper.com