Политиката не е театрално представление
Тревожно е и вербалното “замърсяване” на интернет форумите. Виртуалното пространство е натежало от простотия и цинизъм. Анонимността, гарантираща безнаказаност, стимулира безотговорността, разпалва долните страсти, разбужда дремещото у нас “животно”.
Скандал и процедури за импийчмънт на президента тези дни предизвиква публикувана стенограма от “държавнически” разговор, наивно въобразен като конфиденциален. От институция към институция пътуват остри изявления и нотариално заверени аудиозаписи.
Има ли и каква е връзката между описаните събития, натупания от Христо Стоичков папарак, опитал преди време да снима него и семейството му в интимно-битова ресторантска обстановка, и традиционните призиви към прозрачност и откритост на управлението и на всички съществени социални активности, поели от переструвката на Горбачовата гласност и усъвършенствани в конкретни механизми за обсъждане и вземане на решения?
При всички тях в края на краищата става дума за особени правила за функциониране на демокрацията. Правила, защитаващи неприкосновеността не само на частната собственост, но и на личния живот.
Правила, гарантиращи свободата на идеите на всеки гражданин и осигуряващи както възможността да ги сподели, така и участието му в определянето на стратегически цели на социалното развитие.
Правила, осигуряващи необходимата информация за управленските, икономическите и духовните проблеми в страната.
Анонимността като завоевание на демокрацията.
Анонимността в социалното общуване е завоевание на демокрацията, операционално подкрепено от съвременните технически и технологически постижения.
Подмолните подлости, клеветническото тържество на шушумигите, вулгарността на комплексарите.
Всичко това са страничните негативни последици от явление по принцип позволяващо на по-предпазливата, по-внимателната (по-страхливата, ако щете) масова почтеност все пак да изразява и да налага свободно своето мнение, своите убеждения.
От друга страна, публичните фигури (лицата от политическия, стопанския, културния и т. н. елит) трябва да се простят с претенциите за равноправна – с тази на останалите граждани – анонимност и абсолютно неприкосновен личен живот. Личният им живот остава неприкосновен дотолкова, доколкото негови компоненти не биха могли да влияят върху задължителната автономност на решенията и действията им.
С непрестанния “ексхибиционизъм” пред микрофоните и камерите, със съдбата да са вечно осветени от прожекторите тези фигури заплащат цената на славата, лукса, рейтинга и привилегиите, “осребряват” правото да ръководят държавата и различните професионални общности.
Британският бард от Стратфорд на Ейвън бил убеден, че светът е сцена, върху която всеки въплъщава в основна или третостепенна роля житейското си амплоа.
Двете страни на публичността.
Медийното популяризиране на стенограмите от заседанията на Министерския съвет обаче ни напомни за двете страни на монетата. Докато спокойствието и сигурността на разсъжденията и действията зад кулисите, при защитена анонимност и липса на критици или клакьори, осигуряват естественост и автентичност на “актьорите” (при всички случаи освободената от напрежение свобода е за предпочитане, пък дори и при оригинални, но не винаги удачни ходове),
то изявите върху сцената, пред очите на жадната (по правило за скандали) публика са деформирани от психологическия стрес от реакциите и оценките, сценичната треска, парадигмите на социалната желателност, очакването за сбъркани или забравени (и неподадени от суфльора) реплики, притеснението от изискванията на сценариста, петната от корупция по костюма, стичащия се демагогски грим и… какво ли още не.
Така вместо интригуващи пиеси зрителите наблюдават нафукани пауни, разперили пъстра опашка в неприкрит стремеж да се харесат и да получат желаните бурни аплодисменти, дочуват изкуствен патос, псевдодържавнически фалш, некадърни фъфления и популистки обещания.
Действащите лица, тоест не са такива, каквито са.
Управляващите трябва да са винаги осветени.
Да ни извини господин Шекспир, но политиката не бива да е театрално представление.
Парадоксът на демократичната уредба изисква политиците да са винаги осветени, но не на сцена, и да си гледат сериозно работата, без да се задъхват за овации, венци и ордени.
Всички ние, всички останали, ще си играем върху световната сцена – увличаща, съдбоносна, но неосветена.
проф. Николай Василев
в. Труд