Политическата полиция на Командира

Преди да ме изхвърлят от „24 часа” получих още един як ритник. Добрин Митев и кохортата му се готвеше за местните избори и пробойните трябваше да бъдат запушени. Няколко месеца преди това журналистът Любомир Живков ми се обади и ми предаде предложение от страна на телевизия МСАТ, която е собственост на ТИМ, за публицистично предаване, в което да участвам заедно с колежките от „Труд” Юлия Кунева и Невяна Троянска. Предаването трябваше да бъде седмично и да върви под заглавието „Спешно отделение”. Поставих моментално условия, че не може да има никаква цензура и някой да ни реди сценария, съгласиха се учудващо бързо и започнахме. Хонорарът ни бе по 25 лева на предаване и след като то пожъна невероятен успех, аз, която съм толкова смотана в пазаренето за себе си, успях да вдигна двойно хонорара, благодарение на това, че ставаше дума и за колежките ми.

Не знам дали някъде в България е имало телевизия, която да е дала такава свобода на едно предаване.

Никой от МСАТ нямаше и представа за какво ще говорим и какви разкрития ще правим всеки четвъртък от 20 часа. Изричното ми условие бе предаването да бъде на живо. Водеше го Петя Стефанова, която сега работи в bTV и освен всичко друго, опиянени от свободата, която ни бе дадена, истински се забавлявахме. В началото дори не знаехме помежду си какво ще говори другата. С времето обаче всичко си дойде на мястото и с Юлия, и Невяна направихме фурор. Вадехме в прав текст далавери и скандали, свързани с управлението на Варна, а по улиците ни поздравяваха и ни стискаха ръцете.

В едно от предаванията хвърлихме истинска бомба. Бяхме се сдобили с един специален апарат, чрез който можеше да проверяваме дали телефоните се подслушват. Първо направихме това в редакциите на „24 часа” и „Труд”. Оказа се, че чисти са единствено телефоните на отдел „Реклама”. Останалите – светнаха. Дамашните телефони на Юлия и Невяна бяха чисти, но моят – „звънтеше” отвсякъде. Последва невъобразим скандал. Още пишех за „24 часа”

и по нареждане на тогавашната заместник – главна редакторка Венелина Гочева трябваше да напиша „конфидециален” доклад как точно се е случило това със специалния уред,

кои телефони са проверени и ред други подробности. Докладът бил нужен за шефовете на ВАЦ. Никога по-късно не разбрах какво точно са направили с тази информация босовете на ВАЦ. В един момент обаче ВАЦ-овете газети сдъвкаха темата.

След като показахме уреда по телевизията, общественият елит на Варна, който и без това стенеше под пресата на Добрин Митев и сие, полудя. Всички ни викаха да проверяваме телефоните им. В интерес на истината, не всички индикараха подслушване. Кметове, съдии, прокурори, че даже и ченгета тихо шушукаха в слушалките – моля ти се, ела да видим дали съм закачен…

Оказа се, че в общината, в съда, в прокуратурата и телефони на неудобни за властта лица, са сложени под контрол. Скандалът се раздуха шумно и нямаше как МВР да не реагира.

Една вечер на телефона ми се обади тогавашният шеф на полицията Георги Живков и поиска веднага да отида пред РДВР – Варна, защото шефа му полк. Иван Стефанов ни чакал за среща. Същият номер бе приложен и на Юлия, и на Невяна. Изскочили на пожар, трите се събрахме пред дирекцията и зачакахме някой да ни покани вътре. Висяхме там поне 40 минути, но нямаше признак на никакъв живот вътре в сградата на полицията. В един момент с колата си пристигна Георги Живков и някак напълно несмаслено започна да се оправдава и извинява, че се объркал, и че искал да ни каже не 9 часа тази вечер, а 9 часа на другия ден сутринта. Дори любезно ни предложи с автомобила си да ни върне по домовете. Никога не разбрах защо трябваше да бъдем извадени на пожар от къщите си онази вечер. На следващия ден обаче ме порази една реплика на полк. Иван Стефанов на моето остро възражение за какво е бил този цирк предната вечер: „Ами като си пиеш вечер ракията сама вкъщи, така е…”. Не пиех ракия, но пък наистина живеех сама.

Не исках да изпадам в параноята, че някой може да е влизал в дома ми.

На следващата сутрин митичният полк. Стефанов ни прие в кабинета си. Невяна бе желязна, моментално извади един репортерски магнитофон и с жест на империатрица го сложи на масата. Ама сега ще се записваме ли, тънко усмихнат се обади шефа на контраразузнаването Орлин Станчев. Ще се записваме, уникално спокойна се впери в очите му Невяна. Бяхме подали жалби до РДВР – Варна, че сме подслушвани и само за ден, от там със скоростта на светлината, в официално писмо ни отговориха, че такова нещо като подслушване „след направена проверка” не установено. Само, дето не бяха написали, че сме луди. Но по всичко личеше, че са уплашени.

Полк. Иван Стефанов, облечен във винено червен костюм от турска пясъчна коприна втерщяващо си вдигна крака върху бюрото, нави крачола си и ни показа косматия си крак.

-Колкото ми е обръснат крака, толкова сте подслушвани! – разхили се той мазно.

Всъщност това беше шефът на РДВР – Варна, пратен от Костов и Богомил Бонев във Варна – един джандар с навит крачол на панталона върху бюрото, показващ гордо косматия си крак на журналистите.

Нагло. Високомерно. Просташки арогантно. Полк. Стефанов бе един селяшки тип софиянец, който се изживяваше като че ли оглавява Скотланд ярд. Викахме му Гаргамелов заради удивителния нос, който носеше. Държеше се нагло и хашлашки в стил ранен коньовичар.

След срещата, чиято основна цел бе всъщност как ченгетата да ни вземат апарата, по тяхно желание отидохме в редакцията на в. „Труд” заедно с един софиянец, екстрено пристигнал от столичното МВР за случая. Той се представи като „експерта Григор”. По-късно научихме, че това всъщност е шефа на ДОТИ Григор Григоров, който очевидно заради скандала, завихрен от нас, бе пратен да „успокои топката”.

„Експертът Григор” през цялото време искаше да му предоставим апарата, който имаме, за да го проверяли службите и цинично предложи ако искаме срещу заплащане на МВР, те можели да проверят дали редакционните ни телефони и помещенията ни са чисти от бръмбари.

Не дадохме апарата. Военна прокуратура се сви на кълбо и нищо не

направи по заведените от нас жалби.

Седмици преди да направим това журналистическо разследване, един служител на Регионалната служба за сигурност във Варна ме потърси по телефона.

Обаждането беше странно, тъй като ми говореше като на гадже и даже фриволно ми каза: ей сега, идвам… Наистина дойде, но не влезе в дома ми. Останахме на етажната площадка и тогава ме предупреди да се пазя, че има разработка за мен, откъде ми идва информацията и кои са ми източниците. Три месеца по-късно ченгето елегантно бе принудено да напусне органите на МВР.

Обръчът се затягаше страховито. Наближаваше края на 1998 година,

а кохортата на Добрин Митев се готвеше за местните избори за да ръкоположи за кмет на града любимото партийно чедо на Командира. Всички пробойни трябваше да бъдат затъкнати. В МСАТ изкарахме славно, но кратко време на пълна свобода на словото.

Един четвъртък пристигнахме преди ефир на живото предаване „Спешно отделение” в телевизията. Предаването започваше в 20 часа, но цареше подозрително мъртвило. На входа охраната ме уведоми, че не можел да ме пусне, защото доколкото знаел, нямало да има предаване. Главният редактор го нямаше. Директорът на МСАТ Ангел Киряков се беше покрил. „Няма ли някой, който да излезе и да ни каже, че спират предаването?”, се разярих аз. Момчето от охраната вдигаше безпомощно рамене. Телефоните на всички шефове на телевизията бяха изключени. Така безславно, като мръсни кучета тихомълком бяхме изгонени от телевизията и вместо да влезем в ефир, заседнахме в една квартална кръчма пред ледени чаши с бира.

Такъв миши страх цареше, че дори не ни погледнаха в очите и

съвсем по мъжки да ни кажат – дотук бяхме, благодарим, обаче повече не може.

Телевизията не даде никакво обяснение и на зрителите защо предаването изчезна внезапно от ефир. И без обяснение обаче на варненци им беше ясно какво точно се случва. Много по-късно разбрах, че

кръга на Добрин Митев е поставил до стената босовете на МСАТ – ТИМ и ги е заплашил, че ще бъде отнет лиценза на телевизията.

Имаше обаче и още нещо – тимаджии виртуазно си бяха осребрили интереса чрез ураганното ни предаване и бяха успели да получат някои хотелски „екстри” на Златни пясъци.

Една година бях зазидана между четири стени. Нито една медия не

само не пожела да пиша за нея, но и повечето ми колеги дори не ме поздравяваха и гледаха гузно да отвърнат очи, когато ме срещнат. Единственият човек от колегите ми, който ми помагаше и не се отказа от мен бе Юлия Кунева от „Труд”. Информацията към мен течеше и аз и връщах приятелския жест като и я давах, защото нямаше къде да я напиша. Повечето неща обаче нямаше как да минат. Живеех на ръба не само крадейки от джобовете на баща ми стотинки за цигари, но психически – бяха успели да ме залепят като досадна хлебарка за стената.

Другият ми „брат по оръжие” бе Антон Луков, който тогава бе пресаташе на варненския кмет Христо Кирчев. С Тони през годините имахме бурни и страстни отношения, белязващи всяко ярко приятелство. Минавали сме през яростни битки един с друг, острили сме перото си с такъв хъс един срещу друг, че ако ни анализираше някой психоаналитик, със сигурност щеше да установи, че между нас винаги е имало особена връзка – на силни барутлии, които са родени да водят битки, и които като хъшове никога не се даваха без бой. Никога не съм се сърдила истински на Антон, защото има откъси от време в едно приятелство, които белязват стойността му, каквото и да последва нататък.

А Антон бе един от онези, който не се уплаши и не си продаде задника на Добрин, Командира и сие.

Въпреки че беше син и можеше да се сниши докато отмине бурята. Антон бе и човекът, който по-късно ми предложи да пиша в електронното му издание „Днес плюс” по един материал седмично. Плащаше ми 50 лева на месец, но това нямаше значение. Благодарна му бях за ръката сред един град пълен със свирепи нокти, драпащи към гърлото ти.

В началото войната между сините кръгове в СДС – Варна беше

старателно укривана и лютата нетърпимост между Христо Кирчев и Добрин Митев не бе така афиширана. С времето обаче нещата станаха толкова нетърпими, че Варна се превърна буквално във фронт – от едната страна беше лагерът на Кирчев, който с времето се разширяваше, а от другата – кръга около Добрин Митев. Варненският ъндърграунд, превърнал се в мощен бизнес кръг, с онзи уличен инстинкт, който никога не лъже, надуши гладните вълчи апетити на Добриновото обкръжение и тотално се отдръпна. Въпреки че именно тези среди във всички избори досега във Варна щедро и направо ларж сипеха пари в предизборната каса на СДС – Варна.

Добрин Митев им обяви война, но не заради пясъка в очите, наречен битка с престъпността и мафията, а просто за да бъдат изместени от бизнеса. И защото отказаха да плащат рекет. За правилната синя централа.

Вживяването на Добрин Митев като военоначалник на малката си послушна армийка не само го направи в собствените му очи недосегаем, но и съвсем запуши ушите му, за да чуе предупрежденията, най-главното от които: не можеш единствено и само да отваряш фронтове за битки и войни, по-важното умение е от враговете си да съумееш да направиш съюзници.

Сивият кардинал на Добрин Митев се казваше Веселин Динков. Една злокобна фигура, която му дърпаше умело конците отзад. Още през 1991 година той е спряган за човек на Станка Райчева. Тогава Веселин Динков, въпреки че е безпартиен, странно присъства в Районната избирателна комисия – Варна като представител на БСП. Когато Динков успява да влезе под кожата на Добин Митев този документ изчезва дори от архивите на РИК – Варна. Както обикновено се случва обаче, подобни скрити документи винаги излизат на бял свят. И ние в предаването „Спешно отделение” го размахме тържествено заедно с доклад на тогавашния председател на СДС – Варна, който се жалва от действията на Веселин Динков против СДС. Оригиналът бе „дръпнат” от РИК – Варна, обаче динковистите не бяха се сетили да го изчистят от синята централа. Копието от документа ни бе предоставен от Антон Луков. Той също имаше своите брилянтни източници. Динков имаше джандарски нрав и се опитваше да прави свои служби под шапката на официалните. Точно Динков измисли една „пощенска кутия 300”, в която варненци можеха да пращат сигнали срещу корупцията, и която на практика бе параван за да може „софийската бригада” да мачка по поръчка неудобните за хората на Командира, най-вече гравитиращи около кръга на Христо Кирчев.

Веселина Томова

Из книгата и „Бандитска Варна”