Пред кривото огледало на правосъдието ни
Освен вашето лично мнение, свързано с опита ви и с практиката на ваши познати, какво знаете като оценка за многострадалното българско правосъдие?
Не питам специалистите, а гражданите. Вие, също като мен, се информирате от медиите. От тях знаем, че една от основните причини за недоверието към България в чужбина е правосъдната система. Така е с чуждите инвеститори, които не вярват, че могат да разчитат на безпристрастна намеса при спор за собственост.
България, пак според медийни съобщения, е европейски шампион по загубени дела в Страсбург, заведени от български граждани срещу решения на българското правосъдие. И като правило родното правосъдие губи правната битка на европейско ниво.
Многократно съм интервюирал български министри на правосъдието, висши магистрати и техни колеги от чужбина, гостуващи в България. Каквито и да са били нюансите в техните мнения, общото винаги е била критиката ( или самокритиката) към състоянието на българското правосъдие.
Връх на всичко в това отношение е репликата на бившия ни премиер Сергей Станишев, на която май никой не обърна внимание, по отношение на българския съд. В телевизионно интервю през тази седмица той обясни, че се е замислял да съди клеветници, но се отказал защото знаел как работи ( или не работи, май) правораздаването у нас.
И ето, че след това единодушие в точно тази оценка към нея косвено се присъедини британската кралица, която помилва осъдения в България на 10 години затвор Майкъл Шийлдс с аргумента, че по данни на британското министерство на правосъдието той е …невинен. И изведнъж – взрив на възмущение у нас.
В нашите медии, които бичуват от години правосъдната ни система, изригна възмущение. Как смеят да отменят решение на българския съд!
Най-влиятелната частна телевизия командирова един от най-добрите си репортери във Великобритания и обещава сериал от репортажи с предпоставената теза, че футболният хулиган Шийлдс е освободен неправило просто защото българският съд е взел правилното решение. В първата серия от обещания сериал вече научихме, че тамошните власти няма да дават интервюта по темата ( от което се подразбира някак, че са гузни, особено след казуса с освобождаването на либийския терорист Меграхи).
Пиша това не защото взимам страната на чужденеца и неговата държава – пострадалият от зверското деяние наш сънародник, ударен безмилостно с камък от пияни британски хулигани и травмиран с опасност за живота си, ми е много по-симпатичен от Шийлдс с неговия стъклен поглед. Но с риск да бъда заклеймен като предател се питам все пак: как така изведнъж се намериха толкова много фенове на българското правосъдие, което иначе е обект на обществено недоверие от тревожен за здравето на една правова държава мащаб?
Като питам това, чувам интересен отговор от министъра на правосъдието Маргарита Попова. След свикания от нея на 10 септември Висш съдебен съвет (ВСС) тя буквално заплаши пред медиите ( същите медии, споменати по-горе) тази недосегаема досега институция на третата власт с разпускане, ако не се реформира радикално и не заработи по правилата на ЕС: прозрачност, отчетност…
Очевидци на събитието казват, че за първи път присъстващите магистрати слушали с наведени глави подобен род „приказки”.
Те ли не знаят, че в момента обществото е толкова наелектризирано в очакване на някаква справедливост, че новите управляващи като нищо могат да прибягнат до законодателна промяна и да прекратят 5 годишния мандат на т.н. „правителство на съдебната система”, назначено като отражение на политическото лобиране през 2007 година?
Знаят и изглежда са притеснени. Което обаче не важи за средствата за масова пропаганда. Те не само не съзират противоречие между (уви) масовото недоверие в българското правосъдие сред самите българи и проявата на нещо подобно в Лондон, но и се възползват от случая да печелят евтини дивиденти с разпалването на криво разбрани патриотични страсти.
Темата тук изобщо не е самият Шийлдс. Няма как да претендирам да преценявам степента на вината му или пък претенциите му за невинност. Говорим за недоверието в българското правосъдие сред самите нас и за лекотата, с която скачаме в другата крайност, водени от усещането, че онези надменните англичани не ни зачитат , след което мигом забравяме от какво се жалваме.
Това ли е точно патриотизмът? Или подобна реакция има нещо общо с комплексите ни на хора, които никак не се харесват в огледалото, но недай си Боже някой да надникне през рамото ни и да ни посъветва да се изкъпем, евентуално. Ако ли не е прав – да му се присмеем и да запазим достойнство. Но стиска ли ни? Гневим се, че са ни разпознали такива, каквито сме.
Иво Инджев