ПРИ БОГОРОДИЦА В ИСТАНБУЛ С ОЖАДНЯЛА ДУША

Босфора е като стара тетрадка, чиито страници се отварят наслука от рошавия вятър. И на която и да се спре сърцето ти, винаги знаеш, че си бил тук, хванат за ръка от душата ти. Истанбул е „saudade“, нищо че „saudade“ е сърцевината на дрезгавата фадо португалска музика. „Saudade“ е непреводимо състояние – смирена тъга по нещо или някого, когото си изгубил, но копнежа и спомена е толкова жив, че душата ти ликува.

Винаги се връщам в Истанбул като към магия.

Този път хващам Вярата за ръка с ожадняла душа и тя ме води при Богородица.

Манастирът Света Богородица Живоприемен източник в Истанбул се намира в сърцето му, в района Балъкли.

Преди векове тази местност е блатиста гора, в която сред храсти и дървета се намирал извор, чиито води изпълвали блатата наоколо и се разливали навън. Византийският войник Лъв Макел случайно попада в тази блатиста горичка и вижда стенещ слепец, който с тояжка търсел извора за да утоли жаждата си.

Страдалецът помолил Лъв Макел: ”Тук наблизо има извор. Потърси го и ми дай да пия”. Лъв навлязъл навътре сред гъстите храсти, загубил се из тях и чул глас: ”Водата е близо до тебе. Пий от нея и дай на страдалеца!” Войникът, като че воден свише, разбутал храстите и навлязъл навътре в гората и открил извора. И пак чул същия глас: ”Ти ще станеш цар благодетел. Покажи най-напред тук състрадание и милост! Вземи с ръцете си вода и дай на човека да пие! Вземи след това от тинята на мочурището и намажи очите му! Не след дълго ще узнаеш коя съм аз, която ти говоря, и с моя помощ ще издигнеш на това място храм. Които идват тук и с вяра се обърнат към мене, ще получат изпълнение на просбите си и изцеление на болестите си”.

Лъв намерил извора, взел вода и кал, напоил изтощения старец и намазал слепите му очи. Слепецът прогледнал и сам, без тояжката се запътил към града, славейки Божията Майка. Сбъдва се и втората част от пророчеството – обикновеният войник Лъв Макел става император Лъв І и въздига храм при извора в чест на св. Богородица – “Живоприемен източник”.

Болни от всякакви болести, пристигнали тук от всички краища, народности и изповедания, обливали се с вода от извора, получавали изцеление и прославяли “благословената между жените” – св. Дева Мария, която дарила верните с извора, чиято вода цери слепота, немота и глухота, безплодие, болни бъбреци и стомаси, всякакви болести.

Този чудотворен извор се намира пред крепостните стени на някогашен Цариград, срещу Мевлянската порта – някога портата Пиги (извор). Близо е и до зазиданата Златна порта на Константинопол. Турците наричат извора „Балъкли“, т.е. Рибния извор.

Тук са погребани и много от вселенските патриарси.

Влизам смирено в това свято място. Няма никой освен пазителят на Храма – възрастен мъж, който се оказва с български корени, но не знае български. Слизам надолу по стълбите към Живоприемния извор.

Сама съм. С ожадняла душа при Богородица.

Първо благодаря, после се моля за друг – мой приятел в нужда, чак накрая за себе си – да бъде Божията Воля.

Толкова е изумителна енергията, мистичната тишина тук, че се разплаквам тихо, като че Богородица вади и събира в шепи сълзите ми.

Наливам вода от Живоприемния извор, където златните рибки са точно седем на брой, после отпивам на глътки живоприемната Благодат. После влизам в Храма, където никой не стои на входа за да плащаш за свещи, където свещите не са като нашите, които е трудно да се определи от какво са направени, където никой не върви по теб за да смачква свещите още недогорели.

Толкова съм омаяна, че чак като се връщам в хотела с малките бутилчици с вода от Живоприемния извор, внезапно се сещам: „Боже Господи, ами аз не си дадох лептата!“.

На следващия ден се връщам обратно.

Пак се моля пред Богородица, пак благодаря и отвън вадя пари и ги давам на пазителя на Храма. Той рязко прави жест – не, не, не! Опитвам се да му обясня, че ги давам за манастира, той ме гледа смутено и ме води пак до Живоприемния извор. Посочва ми вляво дървена голяма каса с мъничък процеп и чак сега виждам, че тук може доброволно да дадеш лептата си за манастира. И точно тук пред погледа на Богородица пазителят на Храма ми връща парите и аз ги пъхам в процепа. Докато изкачвам стълбите нагоре еретично хвърчат мислите из главата ми – дали ще намеря български поп, който не би взел банкнотата?!

Питам пазителят на Храма идват ли българи тук, след като той разбира че съм от България. С жест ми отговаря – „чат – пат“. Но пък пред иконата на Света Богородица НЯКОЙ винаги слага живи цветя. И сега имаше. Червени рози.

„Поздрави на България!“, изпраща ме пазителят на Манастира на Живоприемния извор на Богородица.

А аз, благодарна, с пълна душа потеглям към Църквата Света Мария от Влахерна, която е съвсем наблизо до манастира.

Църквата Света Мария от Влахерна е известна като Църква Мерием Ана на турски език. Това е източноправославна църква в квартал Фатих в Истанбул. Това е една от най-старите църкви в Истанбул, тъй като се смята, че строителството й започва през 450 г. пр. н. е.

Сгушена в прекрасна градина, църквата е великолепие.

Не ми позволяват да снимам иконата на Богородица, затова ползвам чужд източник за да ви я покажа, но съприкосновението с нея е несравнимо!

Преданието приписва иконата на четката на светия апостол, евангелист, лекар и зограф Лука. Прославила се още от началото на съществуването си с много чудеса, иконата се намирала в Антиохия, а след това – в Йерусалим. Съпругата на византийския император Теодосий II (408-450) Евдокия, която през 436-437 година пътувала до Йерусалим, за да се поклони на светите места, придобила иконата и я изпратила в Константинопол в дар на сестрата на императора, света Пулхерия. Тя я положила в храма във Влахерна и от тогава светинята носи името Влахернска.

Многовековното пребиваване на Влахернската икона в Цариград е било съпровождано със забележителни чудеса. Като се явила веднъж на двама слепи, Богородица ги завела при Своя образ във Влахерна и им върнала зрението. Много други слепци също получавали изцеление, след като умивали очите си с вода от намиращото се при храма аязмо.

И това е вълшебния Истанбул, в който дъхаво, мистично, с четката на Всевишния, са преплетени религии, нрави и страсти, но с една златна нишка – Вярата.

Когато намерите пътя до Истанбул, намерете пътеката в сърцата си и към Богородица, която ви чака, за да напои ожаднелите ви души.

Други ще излезете от прегръдката и. Уж същите, но други. Може и хич даже да не забележите, но живоприемността вече ще е с вас. Такава обаче, каквато е Вярата ви.

Всекиму според Вярата му.

Веселина Томова