Пърхот. Нашите ирландци

Най-напред искам да благодаря. На АНДРЕЙ МАЙСТОРОВ, АТАНАС БЪРНЕВ, БОБИ БОБЧЕВСКИ, boko bokov, БОРИС БОЙКОВ, БРИГАДИР ИСПЕРИХОВ, живко ЖИВКОВ, ИВО ИВАНОВ, ISTINATA, ivo petrovitc, МАЕСТРОТО, мистрията, МИШО ВЕНКОВ, МЛАДЕН МЛАДЕНОВ, панко ПАНКОВ, паралелепипед, ПЕТКАНИЧ, ПЕТКО ПЕТКОВ, ПИТАЩИЯТ, полковник ИВАНОВ, САША БЕЗУХАНОВА, СТЕФАН СТАНЧЕВСКИ, ЦАНКО ЦАНКОВ за БЕЛЕНЕ, ЦВЯТКО ЦВЯТКОВ, ЦЕКО СПИРИДОНОВ, ШИНКО ГОЧЕВ, ВИДАН ВИДАНОВ ВИДОВДЕНСКИ, КОКИЧЕ СТЕФАНОВА, КИКО ПАРНАВЕЛСКИ, ЧОНКО ПУТКАРОВ, ШАНКО ОТ ДРЪНДАР, КУЮ KYEV – ЛЕКО ПОДПИЧКВАНЕ… ЦВЕТАН АНДРЕЕВ, ЦВЕТАН АНДРЕЕВ… – и още, и още.

Десетки коментатори на дописките ми от сайта на “Труд”. С общо 240 коментара.

Понякога извънредно цинични. Но нали трябва да чуваме всеки глас. Може и в него да има някаква истина. Обелваш мръсотията като кора – и отдолу може да се покаже нещо смислено. Вятър и мъгла.

И после бях удивен.

Оказа се, че всички тези 240 коментара идват от едно и също място.

От един и същи човек.

Наистина разочароващо.

***

Наскоро мина едно съобщение, което би трябвало да стресне прекалено лековерните хора от нашия занаят. Едва ли обаче са му обърнали особено внимание.

Ирландски граждани, които инвестирали в недвижимо имущество в чужбина, и най-вече в България, се консултирали с адвокати в Дъблин по един наистина необичаен казус – как да осъдят ония журналисти, които с непремерените си или направо възторжени публикации са ги подтикнали към тази авантюра. Измамените “изпитвали гняв” към журналистите, които са ги подвели, и си търсели изкупителни жертви.

Тези хора може наистина да се чувстват нещастни в момента, но има вероятност и да се успокоят след време. В края на краищата не могат да печелят засега от имотите си, но все пак ги имат.

Изтръпнах, когато еврокомисарят Кристалина Георгиева спокойно заяви по Би Ти Ви – все едно че става дума за някоя светска проява: “София е конструирана така, че да може да издържи на земетресение от 8-9 степен по Рихтер.”

И това стана тъкмо в дните, когато градът бе гъделичкан от няколко последователни труса – златно време за всякакви гадатели, нашите хора все повече вярват на тях, а не на науката.

А и трусовете на Дянков бездруго скоро ще ни оставят и без всякаква наука.

Лековерието на еврокомисаря наистина е озадачаващо.

Аз пък съм чувал за царски Указ отпреди 9 септември 1944 година, според който в столицата може да се строят сгради с не повече от 6 етажа плюс тавански етаж.

Наистина Георгиева допълни още нещо. “Проблем е обаче, че в последните години голяма част от сградите се строят, без да се спазят всички изисквания” – рече тя.

И приключи с комплимент към министър Плевнелиев.

А в моята представа, надявам се да се съгласите с мен, еврокомисарят не би трябвало да се доверява сляпо нито на министъра, нито на чутото оттук-оттам. Колко голям е въпросният проблем за спекулативното във всяко отношение строителство, вече един Господ знае.

Нова София е като картонена кутия, луксозно опакована. Но все пак картонена кутия. Виждали сме уникални, направо чудовищни неща по телевизията – натискаш бутона за стълбищното осветление, а се запалват всички лампи в апартамент от третия етаж, показваха ни етажни плочи, направени предимно с пясък, и още, и още.

Нямаше никакъв сериозен контрол – това е вече факт от историята на спекулативното строителство. Трябва да убият някакъв нещастен човечец, дошъл от далечната провинция да изкара скромната прехрана на семейството си, за да се втренчат властите за ден-два в някакъв обект и веднага да го забравят. Хищниците спестяват от носещите конструкции на сградите – а те се правят на загрижени заради липсващите каски на строителите.

Онзи ден видях един безумен разговор по телевизията. Хванали на някакъв строеж десетина души, че са без каски. “Защо сте без каски?” – пита инспекторът. “Ами, долу са, сега сме в почивка” – отвръщат онези.

Къде долу, защо долу? – но този абсурден разговор вече е приключил. Край, точка.

И поначало къде в краищата на краищата е нашето българско “долу”?

Да не мислите, че близките на избитите и осакатените по строежите са получили някакво възмездие. И колко точно са те, знае ли се, някой репортер ще си направи ли труда да провери. Да не се окаже, че са колкото избитите по пътищата. Катастрофата с чилийските миньори обаче ни е по-интересна от драмите на българските строители.

Нашите ирландци пък от срам не смеят да споделят публично как са се подлъгали по луксозната картонена кутия. Специално трябва да се изследва миграцията на хиляди хора от “Младост” примерно към “Манастирски ливади” – преследвайки една мечта за престижност (въображаема) и за промяна, което само по себе си никак не е лошо. Виталността на американците се дължи, между всичко останало, и на факта, че са подвижно население.

От “Младост” към “Манастирски ливади”, където уж има всичко – кафенета, магазини за порцелан и чаршафи “Версаче”, все празни – обаче няма истински улици и скоро няма да има.

В ХХI век, в столицата на една държава, хората отиват до трамвайната спирка с вехти обувки, за да изгазят калта, а на спирката се преобуват. Превръщат се в градски хора – там, на спирката. И носят със себе си цял ден калните калеври. Този ритуал е стряскащ, той показва, че всъщност ние сме се превърнали в хора, които оценяват по-скоро външното, а не практичното. Точно обратното на онова, което сме представлявали.

Всеки по пътя си – онази жена с калеврите обратно към привидно луксозния си дом, а пък Кристалина – към Брюксел. Но думите й, че София е сигурен град, остават завинаги тук.

Не виждам кой би могъл да направи ревизия на строителната афера. Тя ще предизвика най-голямото сътресение в държавата за последните десетилетия. Ще се превърне в новата афера “Жан-Шарл” (за негодно оръжие от началото на миналия век), но този път в строителството. 45 000 жилища са продадени без енергийни паспорти – абсолютно незаконно, представяте ли си, и това е най-малкият проблем. На нас ни е нужен един нов българин от типа на софийския кмет Иван Иванов, който да направи пълна ревизия на строителството. Няма да свърши добре. Но поне ще кръстят някоя улица на името му.

Ами метрото? Търсели жилища край метрото, натискали се за тях – а пък сега бягат, уплашени и посрамени. Нашите ирландци тихомълком гледат да си пробутат апартаментите с “чудесна транспортна локация”. Вибрациите са ги подгонили – и сега трябва да търсят ония адвокати от Дъблин, за да им помогнат.

Ами “Витошка”, софийската “Шан-з-Елизе” – бре, бре, нали все сме по преувеличенията. Дали тя няма да се превърне в един гигантски вибратор с пускането на метролинията?

Кой ще отговаря тогава? Някой мисли ли изобщо за тия неща? Едва ли, ние не поглеждаме по-далеч от носа си.

Имах възможност през последните двайсетина години да гледам как изтърбушват приземните етажи на бъдещия вибратор – днес магазин за кебап, утре – на същото място, за часовници Raimond Weil.

Но алчността вече постепенно прераства в страх.

Навремето “Всяка неделя” разкара с няколко предавания трамвайната линия по “Иван-Асен” и през Ректората, понеже създаваше значителни проблеми и народът тихомълком се бунтуваше. Сега само няколко възрастни дами се опитаха да протестират в един скръбен репортаж по телевизията, когато провряха трамвайна линия току под прозорците им в началото на “Скобелев”. Нямаха никакви шансове да ги чуят и те се отказаха.

Веднъж читател от сайта – свет 01:16 Сряда 15 септември 2010 – коментира така една моя дописка: “Не е работа на репортера да коригира изказа на събеседника си – или приканвате всички да стана Слави-Трифоновци, та чак преводачките си да поправят! Добрият журналист трябва да пита и да слуша!”

И тогава ще сложи на плещите си ентусиазма на някой еврокомисар.

След катастрофата в съветската ядрена централа в Чернобил тукашните власти се опитаха да замажат истината. По телевизията бяха интервюирани вицепремиерът Стоичков и проф. Шиндаров – и те надълго и вероятно без да го вярват, отрекоха да има някаква опасност за нашето население. Двамата нямаше какво друго да направят, освен да се подчинят, това бяха безкръвните екзекуции на онази власт. Не беше за завиждане и журналистът, който трябваше да хвърли димната бомба, тоест – да направи интервютата. Такива са понякога правилата на играта.

Не си мислите, нали, че все още знаем всичко за войната за Ирак, макар там да беше фрашкано с американски репортери, но и те си мълчаха, и все още си мълчат за големите злини, родени тогава.

Издевателствата в затвора Абу Гариб влязоха вече дори в криминални романи, например и в един от последните на Джеймс Патерсън, но засега само като страничен фон/шум. Вече има цяла наука, посветена на “иракския синдром”. Той е узрявал под носа на репортерите, но в това време те са гледали към Генералното командване.

Да протестираш никак не е лесно, наистина.

Когато някои се репчат какво са искали да направят или какво са искали да си помислят в онези години – винаги имам една готова реплика: “Кой ти пречеше да дойдеш в предаването ми, то беше на живо, никой нямаше да ти сложи лепенка на устата – и да кажеш “Долу Живков, долу Тиранина!”

Репортерът наистина не е нещо като килиен учител – да поправя за всяка неразумна дума събеседника си. Обаче не е само и стойка за микрофон. Поправяй го, поправяй го – не ставай причина за транслиране на глупости. Когато приемаш малките глупости – ще приемаш и големите лъжи.

В “Байландо” (21 септември) се случи нещо удивително. Всъщност Иво Инджев каза нещо странно. Той беше силно притеснен от необичайната си роля в шоуто и когато го питаха защо – нали е бил толкова време пред камера, отговори: “Едно е пред камерата, друго е за кауза!”

Инджев е един от малцината, които не можеш да упрекнеш, че не притежават кауза – крива или права, но тя е факт.

Казаното от него със сигурност е плод на притеснение. Обаче колко от днешните репортери приемат работата си като кауза? Можеш да търчиш по дребни поводи и това да ти се струва унизително и безсмислено – но никога не се знае какво се крие зад тях. И най-често то никак не е дребно: убит бедняк заради алчността на строителен бос, наконтена като гювендия сграда върху глинени крака, с един временен “лукс” – сякаш децата, като ги преместиш от “Люлин” в центъра, няма да трошат все по същия начин, понеже друго им липсва, и пр., и пр.

Ти си мислиш, че си по следите на незначителното, досадното и сънуваш големия си удар. А той току-що ти се е изплъзнал.

И досега от време на време забелязвам, че нещо не е наред в телевизионния гост. Някои водещи или репортери изобщо не си правят труда да го огледат – дали няма люспа пърхот – Head end Shoulders не е всесилен, или пудра върху ревера на сакото му. Те това не забелязват, че ще усетят фалша в думите му. Когато не ти прави впечатление, че възелът на вратовръзката му е дразнещо накриво, никога няма да обърнеш внимание на нещо криво в главата му.

Кеворк Кеворкян

В. Труд