Пътят към храма
Пътищата към храма са много. Широки и тесни, кални и сухи, стръмни и равни, те събират посоките на света там, където се случват картините, където се пеят песните; където се говори с вяра и приятелство, с надежда, че хората могат да се срещнат – макар и за малко – колкото да се влюбят; където се поклащат восъчните пламъчета на покаянието и смирението.
Пътищата към храма са няколко. Те са толкова на брой, колкото пъти човек се е влюбвал истински. Колкото пъти е тръгвал нанякъде сам, навеждал се е да вдигне перо от птица и се е изправял, за да види до себе си приятел. Колкото пъти е надничал над пропасти, колкото пъти се е препъвал в цвете, колкото пъти се е вглеждал в мократа извивка на реката. Колкото са книгите, които е запомнил, колкото са букетите, които е занесъл на учителката си по български, колкото са неизвинените му отсъствия от часовете по математика, колкото са училищата, в които е учил.
Пътищата са достатъчно и точно толкова, колкото да стигнеш до храма! Да събереш достатъчно завистници, да си отгледаш врагове, да познаеш най-храбрия сред тях и да му обърнеш гръб, за да може по-лесно да извърши своето.
Те са достатъчни, за да преминеш пеш по тях с децата си. Достатъчно дълги, за да видиш как те вече са пораснали и тръгват по своите си пътища, и достатъчно кратки, за да ти се струва, че всичко сякаш е било вчера. Че до гробовете на родителите ти се стига най-лесно по трудните пътеки на огорченията и обидите, които си им нанесъл. Че има нещо хубаво в това да вземеш четен брой цветя, клонче чимшир и да поемеш към особената тишина на последното свиждане.
Те са достатъчно и точно толкова, колкото да разбереш, че ти не си това, за което си се смятал. Че не си нито толкова висок, нито толкова силен, колкото си се виждал в собствените си очи, че не си толкова хубав, толкова честен, толкова добър, толкова талантлив, толкова единствен.
Пътят към Храма, всъщност е един. Това е пътят на пътищата, които сме минали, за да стигнем дотам, където е нужно не само да седиш, но и да присъстваш. И да си тръгнеш толкова почтено, че да се почувства твоето отсъствие.
Велизар Велчев