Растежът, глупако

След въвеждането на борда в България се формира една конфигурация на икономическата политика, която наричам свещената троица на българската икономическа политика. Тази троица осигури на България едно десетилетие на стабилност и висок растеж. Но в резултат на икономическата криза тази троица се оказа неустойчива. Нейната конфигурация, включва три основни стълба:

Първо, отказване от самостоятелна парична политика в резултат на въвеждането на паричния съвет.

Фискален наркоман
Второ, отказване от самостоятелна фискална политика поради това, че бюджетната политика имаше една единствена задача – да осигурява буфер на борда във вид на голям и нарастващ бюджетен дефицит (това закотвяне на фиска бе равностойно на неформално въвеждане на втори борд – фискален). Паричният съвет, за да съществува, се нуждаеше от нарастващи фискални инжекции. Един вид бордът се превърна във фискален наркоман – за съществуването си се нуждаеше от все по-големи дози бюджетни излишъци. Въпросът беше докога ще издържи фискът да храни любимото дете, станало наркоман.

Трето, двата борда се крепяха на постигането на сравнително висок растеж. Но с настъпването на кризата тази троица престана да функционира поради изчезването на растежа. Възможно ли е съществуването на двата борда без наличието на растеж, близък до потенциала на икономиката? Категорично не! Двата борда се крепят на значителни ресурси във вид на валутен резерв и бюджетен излишък. Тези ресурси могат да се поддържат на необходимото равнище само при наличие на растеж, близък до потенциала на икономиката.

С изчезването на растежа бе подкопан вторият стълб на макроикономическата стабилност – фискалният борд. Страната изпадна в лека фискална криза, която предизвика паника в новия управляващ екип с опустошителни последици.

Фискалната криза бе симптом на болестта, а не самата болест. Но правителството се подведе по този симптом и с това допусна фатална грешка. Решаването на фискалния проблем стана център на икономическата политика. Но решаването на проблема с дефицита на бюджета бе подчинено не на овладяване на кризата, а на амбиции на един министър да влезем колкото се може по-бързо в ERM 2 (т. нар. чакалня за еврото). Този министър обяви, че това е мечтата на неговия живот.

На президента Хърбърт Хувър (1929-1933) му бе простено, че с погрешните си политически действия спомогна рецесията да се превърне във Велика депресия. Тогава той се водеше от манията за балансиран бюджет. Основната отправна точка на световния кризисен мениджмънт бе да не се допуснат грешките от 30-те години. Но не и на българския кризисен мениджмънт. Той не се ръководеше от историческия опит, а от една лична мечта.

Човешко е да се греши, но човешко е и да се коригира грешката. Но като че ли е права онази журналистка, която писа, че методът на г-н Дянков е проба – грешка… грешка… грешка. Повтарящата се грешка на нашия кризисен мениджмънт е манията да се върже бюджетът с помощта на груба фискална козметика – безогледно рязане на заплати и разходи. Бюджетният дефицит е симптом на болестта, а не самата болест. Бедата на правителството е в това, че не познава болестта, чиито симптоми лекува.

Не сме Гърция
У нас има опити причините за проблемите в икономиката да се сведат до причините за гръцката драма, а именно фискална безотговорност на предишните правителства. Това генерализиране на причината не е вярно даже за Гърция, където фискалната безотговорност е безспорна. Още по-малко вярно е за България. Напротив, правителствата след 2001 г. постигат драстично смъкване на бремето на външния дълг от 40% от БВП до под 14% сега. Следователно сегашното правителство наследява едно огромно фискално пространство за маневриране, ако се наложи финансиране на дефицита с емитиране на дълг.
Гръцката драма се основава на 130% дълг, а ние сме на 14%. Недопустима грешка е изявлението на премиера Борисов, че ако не подкрепите това, което правя – ще станем като Гърция, т.е. дифолт (отказ от плащане на външните дългове). Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглитц обяснява банкрута на Аржентина с подобно “самоосъществяващо се пророчество” – всеки вярваше, пише той, че страната ще стигне до дифолт, което водеше до повишаване на лихвите, а това в крайна сметка – до дифолт. Предполагам, че нашият премиер не иска това.

Фискалната козметика ни докара още един проблем – светът да не вярва на официалната бюджетна статистика. През 2009 г. обявихме дефицит от 1,9%, а след това скочи на 3,9%. През 2010 г. бюджетът от балансиран стана 3,8% само за няколко седмици, при положение че макроикономическият сценарий не се е променил. За страна с борд всяко сравнение с Гърция е лоша новина.

В международната преса се сочи, че България трябва да стои далеч от радарите на инвеститорите. При сегашната ситуация, когато пазарите са нащрек за следваща Гърция, пише един автор, политиците трябва да се откажат от установената практика да се обвинява предишното правителство за по-лошата от очакваната ситуация. Плашливите инвеститори не обичат скелети в гардероба.

България може да последва курса на Гърция само ако сведе проблемите си до бюджетния дефицит и кризисните си мерки до фискална козметика. Полезно е да се знае, че Гърция преживява две различни кризи. Едната е класическа криза от фискален характер, изразяваща се в загуба на доверие от страна на финансовите пазари и неустойчиво равнище на дълга. Другата криза се изразява в загуба на конкурентоспособност.

През последните пет години заплатите в Гърция нарастваха с 4,1% годишно, а производителността на труда само с 1,1%. В същото време конкурентите на Гърция в еврозоната през последните 5 години имат по-бавно увеличение на заплатите, отколкото производителността. За Гърция това означава 12 % загуба на производителност. За да се възстанови конкурентоспособността, този вид загуба трябва да бъде възстановена.

Аналогии
Проблемите на Испания също не са в резултат на устойчива фискална безотговорност, водеща до неизбежна криза. До кризата Испания бе по-отговорна фискално от Германия. Проблемът е в растящите разходи в условията на огромни притоци на капитал и липсата на лесен начин на приспособяване сега поради общата валута. В тези условия няма алтернатива на продължителната дефлация, за да постави Испания своите разходи на конкурентно равнище.

По пътя на аналогията можем да заключим следното за нашата икономика:

– Преживяваме двойствена криза – фискална и на загуба на конкурентоспособност.

– В основата на двойствената криза са растящите разходи още по време на бума и липсата на механизми за лесно приспособяване на тези разходи.

Задачата сега е как да се възстанови свещената троица, която бе в основата на просперитета през последните 10 години. Ако перифразираме един известен предизборен лозунг на Бил Клинтън, можем да кажем: “Растежът, глупако.” Именно растежът е лепилото, което крепи свещената троица на икономическата политика. Но г-н Дянков, напротив, смята, че растежът е зад ъгъла. И то не какъв да е растеж, а такъв, основан на износа. Тоест, за него конкурентоспособността въобще не е проблем.

Бог от машина
Получава се нещо като в древногръцката драма, наречено “бог от машина” (механизъм, чрез който бог се спуска на сцената). В Европа се води истинска война за износ, а у нас този проблем се решава по един театрален начин.

Драмата на тази война е в това, че тя се води със средствата на суровите фискални мерки за дефлиране (намаляване) на националните разходи и оттам – повишаване на конкурентоспособността.

Драмата на г-н Симеон Дянков ще настъпи тогава, когато осъзнае, че ще трябва да възстановява конкурентоспособността по същия начин, т.е. да каже на остриганите, че трябва да бъдат остригани още по-ниско.

Драмата на кризисния мениджмънт е в това, че двете болести (двойствената криза) трябва да се лекуват с един и същ инструмент – суровите фискални ограничения. Този инструмент е като змийската отрова – с него може да се убива и да се лекува. Но дали нещата у нас няма да се развият по формулата на Бисмарк: когато грешките станат очевидни, те вече не се поддават на лечение?

доц. д-р Димитър Стефанов
в.Труд