Р У К. ОЧЕНЦЕТО МУ И ПОГЛЕДА НИ

Всъщност, каква е гаранцията, че в крайна сметка не получавате един РУК /прочети обратно/ – когато слушате отстрани как се дърлят някакви хора в киното, примерно, за пари естествено? Не се ли случва това и където и да е другаде в т.нар. „култура” – която пък в 90% – деветдесет процента – си е чиста халтура. Отдавна няма гранична полиция, която да дежури между двете зони, няма и да има, понеже това вече никому не е нужно. И как го постигнахте това, скъпи идиоти, просто не е за вярване!

   Зоните са две: една огромна – РУК-империята, и нещичко, което наднична уплашено от една миниатюрна територийка и което всъщност е истинското изкуство.

    Тия дни някакъв си важно ни обясняваше по телевизията, че никой не можел да каже, къде е границата между кича и изкуството. И изглежда беше убедил и президента Плевнелиев в това, понеже онзи помъкна онова грамадно яйце към Ватикана.

   Време е в „Рекордите на Гинес” да открият специален раздел: „Български РУК- овщини”.

Преди около три години писах в „Приказки за телевизията” за въпросния РУК, който политиците непрекъснато ви навират в лицето, това е любимото им занимание.

    Сметнах, че за сходният израстък, с който пък ви тероризират от т.нар. „култура”, не си струва да си губим времето. Това е положението, и ние трябва да се примирим, а и нямаме избор. Не само се произвеждат преимуществено елементарни полуфабрикати,  твърде често и откровени боклуци, а отгоре на всичко и авторите им се хвалят непрестанно с тях. Или се разправят за пари.

    Най-нетърпима е рук-овщината в телевизиите. Оттам вече без никакви задръжки се хвалят, че след създаването, например, на „Бирен дом” телевизията като цяло вече не била същата, а нещо много по-възвишено.

    И понеже не са останали и петима читави художествени критици – те отнесоха първи Рук-а на Прехода– рук-стоката се продава единствено по отдавна изпитания начин – с безсрамни самохвалства.

    Печатните медии, които иначе около 24 май много се вълнуват за българската култура, в останалите 364 дни от годината са просто пощенски гълъби, разнасящи сплетните за новонапъпилите звездички от сериалите. Повечето от тях обаче заслужават внимание единствено заради все още неизследвания от науката факт за светкавичната им смъртност – от пъпки незабавно се превръщат в суха тор. Обаче в РУК-империята вниманието към тях е безпределно, човек не може да не се възхити, как медиите правят от нищо – нещо, с какво усърдие чоплят около съвършено безинтересни хорица, като при това винаги забравят да кажат и две думи за още по-безинтересната им работа. Стана ми жал за една театрална актриса, чиито цици бяха показвани безброй пъти – за жалост не бяха и нещо особено, леко бяха увиснали наляво – а нито една думица не беше казана, как си е изиграла въпросната роля, има ли някакъв талант и какво се случва с него – или просто се е превърнала в дисаги за цици.

   Самохвалствата на героите от РУК-културата преминават в откровена глупост, особено когато става въпрос за пари, тогава те губят всякакви задръжки.

   Елена Петрова го каза най-ясно – но това, че нещо е казано ясно, не означава, че не е глупаво. За разлика от мнозина от вас, аз харесвам тази актриса. Но не виждам какво особено спечели от приключенията си в „Бирен дом”, освен някакви мижави кинти. И привилегията вече да говори нелепици. Примерно, че Титовски е по-голям режисьор, понеже филмът му гледали повече хора, отколкото този на Георги Дюлгеров. Ето затова смятам, че да участваш в нещо като „Бирен дом” не е съвсем здравословно. 

    Елена, всъщност, е изтърсила нещо, което е идейния лозунг на чалгата:„Слушат ни повече, следователно сме по-добри!”

    Интересно, дали Елена би казала нещо подобно и през 2003 година, когато участваше във филма на Иван Ничев „Пътуване към Йерусалим” и изглеждаше щастлива, че е част от нещо смислено, а не се влачи от епизод в епизод в някакъв сериал – без да е ясно, докъде ще се докара по този начин. По някое време се заяждаха с Елена заради някакво нейно приключение с КАТ – обаче често, и то по волята на авторите, във въпросния сериал тя изглежда доста по-неуверена, отколкото на волана на собствения си автомобил.

    Добре известната ви курва Г-жа Рейтинг, с въртеливите си и направо лъжливи движения, всъщност накара и телевизиите да приемат безропотно друг основен лозунг на чалгата: „Много сме, диви сме!”. Телевизиите днес сънуват само един сън – да надхвърлят рейтинга на кретенския „Листопад” и други подобни имамбаялди.

   Лозунгът на чалгата е изписан и върху герба на РУК-империята.

 Докато великолепният художник Иван Вукадинов – вече напълно неизвестен в рук-пределите – самотно страда безкрайно дълго над поредната си картина, някакви нови „богомили” получават с кофи внимание заради това, че са оцветили „Паметника на Съветската армия”. На нито един гламав репортер и през ум няма да му мине поне да научи, че съществува художник като  Вукадинов, какво остава да се опита да надникне в ателието му. Много по-лесно е да се звериш в шегичката на ония анонимни бояджии,  а и да търсиш някакъв смисъл в нея. Тя бе важна и за рук-политиците ни, които не пропуснаха случая, за да го политизират – и с късна дата да се надпреварват, кой е по-голям антикомунист или русофоб. Тях ги разбирам – ако застанат пред една картина на Вукадинов, те незабавно ще получат апоплектичен удар, понеже ще осъзнаят какви кухи лейки са. „Паметникът на Съветската армия” е друго, а пък нашарен им е съвсем лесен.

    Онзи ден стана ясно, че доскоро анонимните му оцветители са показали на някаква изложба в галерията на „Шипка” 6 едно наистина проникновено платно – върху безупречен фон е изписана една дума, и тя е „КУР”.

    Тази дума е много на място – рук за вас, тъпанари, които толкова седмици наред се занимавахте с шегата ни с паметника. И изобщо – Рук, по всякакъв повод.

    Сега трябва да очакваме поредната дискусия около тази им творба, с участието на десните опозиционни партии. А пък Кунева със сигурност ще даде най-проникновеното тълкуване на въпросния рук – ще каже, че това е протеста на гражданското общество срещу Бойко. А също е и призив, че лично тя трябва да се заеме да оправи българския рук, понеже е натрупала значителен морален опит в това отношение.

    Де да я знам, какво още ще каже тя, а и ония, които вече отдавна не би трябвало да ни интересуват.

    По-добре да си гледаме онзи РУК от изложбата – насочен срещу нас, твърд като копие, оченцето му не изпуска погледа ни и ни приканва да се превърнем в гражданско общество. 

   Хубаво е да се оглеждаме в РУК-а, понеже нищо друго не заслужаваме, тъй или иначе. Поредният епизод от „Бирен дом” и РУК. И какво ще правим, когато свърши сериала – на кого ни оставяте, ужас.

   А пък авторите на въпросното РУК-платно заминавали за Тайланд – и това е разбираемо, тамошните масажистки със сигурност ще изстискат нови количества  вдъхновение от главите им.

    Да се върнем при нашата хубава Елена.

    Не съм пил бира, надявам се, че и тя не е, така че сигурно ще разбере, какво й казвам. „Не е редно – съобщи ни тези дни тя, – да дават държавна субсидия на режисьори, чиито филми се гледат от малко зрители”.

    По тази логика не бива да се издават и автори като Хорхе-Луис Борхес – книгата със седем негови интервюта, която наскоро преведоха у нас, едва ли е прочетена от повече от 100 души. Онзи Букай го четат десет пъти повече – и какво от това? На едно място великият Борхес спори със свой колега за едно определение на тангото – според него, това е начин да се изтанцува една тъжна мисъл. Ето такива фрази са ни нужни, за да отприщят фантазията ни, те могат да помогнат дори на един актьор. Затова без Борхес не може да мине нито един начеващ художник от която и да е област– като изключим поданиците от РУК-империята.

    Разправиите за пари в рук-киногилдията са абсолютно неприлични. А и нелогични. И ако продължават, по-добре държавата изобщо да спре да им дава пари – а с тях да направят гигантски монумент във формата на РУК – тъкмо ще е най-подходящият символ на РУК-империята. И да го сложат над Шумен/Плиска/Преслав – тъкмо за да ни напомня, докъде стигат, в крайна сметка, 1300 годишните държави.

    Дори това да сложи край на киноиндустрията ни, все едно – името на Георги Дюлгеров, примерно, има отдавна запазено място в нейната история. И понеже дъвчат и Светослав Овчаров да кажа две думи и за него. На предпоследния кинофестивал във Варна дадохме специалната награда, както и наградата за режисура, на неговия великолепен филм „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. Обаче „Златната роза” отиде, да си призная греха, при филма „Дзифт” – колкото да начешем егото на Явор Гърдев, което вече е голямо колкото онова яйце, с което Плевнелиев дари папата. Още ме е яд, че тогава се поддадох на общото настроение. Е, добре, „Дзифт” е гледан също от малко хора, но за него не говорят, а за филма на Дюлгеров, който е безспорен майстор. А пък Гърдев е в защитената от критики зона на рук-културата, където са и някои от авторите на телевизионни сериали. Желая им приятно съжителство.

    А пък вие вероятно се питате, кога най-сетне някой ще каже нещо професионално за работата на Гърдев – освен че самият той непрекъснато дава интервюта за себе си, сякаш ги вади от някакво гигантско яйце.

 Я, чакайте малко. Сега се сещам, че яйцето на Плевнелиев можеше да има някакъв смисъл, ако го бяха превърнали в хранилище за самохвалствата на българската рук-култура. Събират ги там и го носят на папата – за да го запокитят в най-дълбокото ватиканско подземие.

  Започва да става опасно. „Листопадите” настъпват, искат да превърнат всичко в супермаркет за имамбаялдъ – всичко, не само телевизията. Да наложат своите мерки – и да ни втълпят, че сериалите, а и телевизията изобщо не е вече това, което беше до вчера. У, бре, изиграйте и една ръченица.

    Докато тия от „Бирен дом” се хвалят сами, по телевизионните канали зрителят може да открие немалко сериали, които са все още непостижими за РУК-империята. А това, че са гледани от малко хора, изобщо не означава, че са по-лоши – например,  „Адвокатите” по AXN или „Разобличаване” с фантастичната Кира Седжуик по FOX Crime. И десет тарги с бира трябва да изпият актьорите от нашите сериали, за да схванат, какъв дълъг път ги дели от актьори като Дилан МакДърмът, Майкъл Бадалучо,

Стив Харис, Камрин Манхайм, Лара Флин Бойл, Кели Уилямс…

    Но тези филми се гледат от малцина, понеже се намират под похлупака на ефирните ни телевизии, които са си въобразили, че бълват само и единствено шедьоври – поне Би Ти Ви, а и нещастната БНТ си го мислят.

    И знаете ли какво се случва в крайна сметка?

Тази грандоманщина изгражда – внимавайте сега! – една нова Берлинска стена. Изграждаме я от доста време – не за една нощ като онази, реалната – наместваме се вътре на завет и се самовъзпроизвеждаме като нещо си.

Навремето истинската Стена, извън грубо прагматичните си цели, беше и символ на наложеното ни отстранение от чуждите ценности – и тъкмо заради това те ни се виждаха още по-ценни, жадувахме за тях и пр. Само че в същото време все успявахме да прочетем нещичко, все нещо се промъкваше през забраните. Ако сега някой издател полудее и пусне Фокнър или Т.Улф несъмнено ще ги обрече на бавна агония. РУК-империята вече наложи други правила: „Гледат те много, значи си добър!”

    Ако по-смислените български филми и изобщо културни продукти имат незначителна публика, това означава ли, че халтури като „Комиците” са по-стойностни неща, понеже им се кикотят повече хора? „Венецианският търговец” на Ал Пачино няма да събере зрители и колкото „Козелът” на Дюлгеров. Това означава ли, че миличкият Любо Нейков е по-големият актьор? Той може и да си го мисли, обаче и вие ли трябва да приемете това?

    Ами Елена вече е голяма „звезда” – така ли се казва? – заради „Бирен дом”, понеже сериалът имал висок рейтинг. Ако сега пуснат „Фрида” със Салма Хайек, той няма да събере и триста души публика. И какво – Вежди да прави паметник на Елена ли? Споменавам го, понеже тя настоява той да прави арбитраж за киносубсидиите. Да тръгне сега и да гледа български филми, само това му остава.

Това е новата берлинска стена – сега обаче сами се обграждаме, за да не допуснем да ни докосне крилото на истинския талант. Да не четем Борхес, да не гледаме Вукадинов, да не размишляваме.

   Изобщо – „Дай една бира, братче… абе тоя Касабов щели пак да го връщат… ебеш ли им мамата какво ще правят…”, и пр.

    Пак трябва да се почва наново.

    Отиваш на площад „Славейков” и питаш: „Коя книга върви най-много? Аха, остави я настрани. А коя най-малко? „Това” на Чеслав Милош? О, дай я насам, дай я!”

    После трябва да открият още едно- две филмотечни кина… да навият някой като Тодор Андрейков да просвещава аборигените…

    Сетне…

    После…

    Сетне…

 Докато се извадят една по една тухлите от новата Стена/Бирария.

 Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя”.

 А всеки вторник в „Стандарт” Кеворкян представя своите „Приказки за телевизията”.

Кеворк Кеворкян

В. Уикенд