Свалените водачи – живи, но охулени и бити

Дженкът с колажа е удар в десетката. Улучва най-сериозния проблем на червения водач – вътрешнопартийните крамоли и напъните да бъде отстранен от лидерското място. Ако напористите лобита в БСП сполучат, съдбата на Станишев изглежда решена – охулване, изолация, забрава.

Поне такава е дотук нерадостната съдба на слезлите от партийния връх. За последните 20 г. няма пример политическа сила да е запазила уважение към своя екс.

Как се действа с бившите показа първа БКП/БСП. На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков (1911-1998) бе изпратен с благодарности. Думи, които не зарадваха дългогодишния Първи, ако се вярва на слисаното му лице.

На онзи исторически пленум опитният Живков навярно бе единственият, който усети фалша. Не остана излъган. Първи го изоставиха червените, наричани от едни “герои на 10 ноември”, от други – превратаджии. Последваха безогледно оплюване, разследване, обвинения, ефективен и домашен арест.

Кадрите със задържания през януари 1990 г. Живков бяха първите, които свързаха МВР и културата, и се радваха на масов интерес… Години по-късно омразата към Живков се смеси с носталгия по социалната сигурност на соца. Ще минат и още, докато историята постигне равновесие в оценката си. След смъртта на Живков всички обвинения срещу него отпаднаха.

Седесарите не останаха по-назад в начините на разправа с бившите. Не минаха и две години от създаването на СДС, когато съюзът се отрече от своя основател. Д-р Желю Желевбе “отлюспен”, а сини лумпени палиха портретите му.

Но “който започва така, ще свърши така”. Цитатът е от мисли на Станишев. Казани като предупреждение към премиера Бойко Борисов, те имат универсален смисъл. Каква бе съдбата на тези, които отстраниха Живков и Желев? Същата.

Петър Младенов (1936-2000) бе застигнат от “танковата касета” и предаден от партията си. Филип Димитров бе свален от премиерския, по-късно и от лидерския пост в СДС. Превърна се в маргинал, член на тесен кинжалски кръг със спорно място в историята. Иронично наричан “българския Фил Кенеди”. През юли 2008 г. напусна политиката.

Забележете – при раздялата в парламента най-добри думи за него дойдоха от …червените редици. “Димитров остана напълно неизкушен от материалните облаги на властта – качество, което днес става все по-трудно защитимо от тези, които искат да се занимават с политика, без да стават подвластни на корпоративни интереси”, каза Янаки Стоилов.

Изключение донякъде е само Александър Лилов, наричан и досега Стратега. Обяснение за “помилването” има: всички в БСП са му благодарни за тезата да запазим партията единна. Но лобито на самия Лилов се стесняваше с годините и след Виденов негов човек не овладя повече партийния връх.

А какво да кажем за Жан Виденов?! Образец за политически отшелник, който живее в пловдивска панелка и се препитава като преподавател в местния Европейски колеж по икономика и управление. “В момента средна класа в България няма и за мен не е трагедия, че не съм в горните 1000 семейства, а сред останалите близо 7 млн. българи”, плесна Виденов властта преди месец, когато за първи път от 10 г. наруши мълчанието си. От 2000 г. бившият премиер не членува в БСП.

Наследникът му Георги Първанов не потвърждава правилото за вътрешнопартийния канибализъм само привидно. През 2001 г. той бе хвърлен в президентската битка, за да изгори в нея. Той пък взе, че спечели за ужас на враговете си в червената партия. Ще видим дали ще изиграе картата “нов ляв проект” като финал на двата си мандата.

В лидерски боричкания се самоизяде СДС. С най-остри езици удариха Иван Костов точно сини, които го ласкаеха като “новия Стефан Стамболов”, докато държеше властта. След Костов на “Раковски” 134 се изредиха Екатерина Михайлова, Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков…Бившите зорлем се събират заедно. Е, позират за семейна снимка по тържествени поводи.

НДСВ е изключение заради присъщото на партията двуличие. А и какво да кажат жълтите днес за “нашия лидер” (както угоднически наричаха Сакскобургготски)? Резултатът на изборите не е ли е достатъчно сурова присъда за представителя на Кобургите?

Как ще реагира ДПС на свален свой лидер не се знае. Ахмед Доган е несменяем, откакто партията съществува. Има симптоми, че ДПС ще избегне синдрома “охулване”. Един от тях е анонсът на Доган, че ще се оттегли. Сигурно старателно избира наследник.

ГЕРБ и “Атака” също нямат опит. Още трупат впечатления от политическите нрави.
За да ги задълбочат, да се вгледат в Станишев. Изявите му като екс са тъжни за гледане. Ходи от телевизия в телевизия, за да брани преминалото си управление в самотен пиар. Казва, че не бил депресиран от събитията, но звучи изкуствено бодряшки.

В същото време сайтът на Станишев, който работеше за изборите, е като спрял часовник. Като внезапно напусната къща. От 5 юли насам той не е драснал в сайта нито ред. Последното писание е от 6 юли и гласи: “Благодаря на всички, които гласуваха, независимо за кого.” Следва мълчание. Завеса. На нейния фон Румен Петков твърди, че “лидерът доубива БСП”. Че “Сергей ни трябва жив, но не като лидер”. Овчаров допълва: “Обратното броене за Станишев започна.”

Експремиерът вероятно няма да се задържи дълго на лидерския пост. При преизбирането му през есента той поиска едногодишен кредит на доверие.

Сега, след шума около Алексей Петров, съпартийци отново го подсещат, че е време да си ходи. Няма съмнение, че ако това се случи, “Позитано” 20 ще му обърне гръб. Както обикновено при раздяла с лидер. Като експремиер Станишев прилича на артикул с изтъркано лустро. Но поне не е лишен от трибуна.

Да бъдеш пенсионер в България не е приятно. Политически пенсионер – също. Затова вместо трезва преценка защо дойде неуспехът, Станишев пита като в транс: “А защо, след като БСП заедно с нашите партньори вкара България в ЕС, трябва да си тръгвам? Предишните 4 г. са най-успешни за икономиката за целия преход. Кой друг го е правил? Знаете ли колко работа е това? Защо след едно успешно управление трябва да си тръгвам?”

Дали Станишев знае отговорите…

Защо се повтаря разправата с бившите?
Веднъж заради лидероманията. Тя намери почва в бързо узрялата революционна ситуация след 1989 г., когато с изкуствен патос и бутане с лакти човек можеше да излезе напред. С повече късмет – и до самия връх.

Второ, заради архитектурата на партията. СДС се зарази от червения канибализъм, защото бе съюз от формации. Сбор от лидери, всеки от които се чувстваше равен на другия. Инфантилният спор “кой е по- по- най-” затри и земеделците. За сравнение – в ДПС и НДСВ има по различни порядки.

В ДПС всички знаят, че са политически продукт на Ахмед Доган. И жълтите са наясно, че царят проправи пътя им в политиката, парламента и висшите управленски кръгове. Груби думи, сравними с тези към Станишев, към Сакскобургготски не се чуха и от напусналите НДСВ.

Във възела от причини се откроява характерът на партиите. Постпреходните формации са параван на интереси в самата партия. Особено в БСП. Неслучайно Виденов открехна завесата за родовите, кастовите и наследствените интереси, които “Позитано” 20 брани на гърба на електората си.

Четвърто, да си измиеш ръцете с лидера е по-безопасно, отколкото да предизвикаш пречистване на цялата партия. Пето, разчистването на сметки се улеснява и от националната ни черта да не обичаме политиците си.

Сигурно има и още причини.
Но е ясно едно: тоталното отричане вреди.
Все почваме развитието от самото начало.
Докога така?

Таня Джоева
в.Труд