Скрий го

Б. Б. трябва да го скрие за известно време.

Имам предвид не друго, а финансовия му министър.

Той очевидно вече се очертава като главния му бушон. Все още не е време да изгори, пук.

Обаче и сега от време на време дава възможност на Б. Б. да се намеси, да коригира някоя небрежност, някоя изпусната фраза, някоя естествена глупост, която всички си позволяваме понякога.

Те са добър телевизионен дует. Министърът-тенор, който все още не може да смени обърканото си изражение с нещо по-подходящо – къде съм попаднал, по дяволите, какво става тук, някой ще ми каже ли най-сетне.

Прилича ми понякога на Христо Стоичков, решил, че ще направи от някакви африкански треви новата “Барселона”. Само че Стоичков е гений, поне на балканското упорство и жилавост. Министърът е нещо съвсем друго. Той напредва пред очите ни, сякаш из някакъв лабиринт – и ние се измъчваме заедно с него, никога досега един държавен бюджет не е бил по-голяма загадка, за него и за публиката. Той е дъвкан 4 месеца вече във всяко телевизионно предаване – еднакво убедително както от Станишев, така и от Б. Б. Дори Юлската концепция на БКП (1987 г.), изпълзяла без душа от онзи, другия лабиринт, непосредствено преди падането на Стената, не бе дъвкана толкова от ония медии.

Б. Б. досега безпогрешно приглушаваше фалцетните изхвърляния на министъра си – бу-бу. Неизбежните намеси на бащицата, на патрона, навреме доловил неуместните крайности на своя човек. Този арбитраж се харесва на публиката, както впрочем и всичко останало в Б. Б.

Сега обаче трябва да го скрие за известно време. Дори за безпределната българска търпимост има неща, които са извън нормата.

Например – фразата на Симеон Дянков, че българските учени са “феодални старци, които стоят в БАН, за да събират заплати”.

Макар да бе коментирана доста в различни медии, тя изплющя като удар с камшик във финала на филма на Стоян Георгиев в “Би Ти Ви Репортерите” (14 ноември).

Бойко се опита да омаловажи тази позорна фраза на пресконференцията след изборите за софийски кмет. За първи път не ми се видя достатъчно убедителен. Дори се изненадах, че не се извини от името на тенора. Изначалната му добронамереност, която му носи толкова успех, би трябвало да го подсети да го стори. Той няма нужда да демонстрира солидарност на всяка цена с екипа си. Това може да вгорчи живота му.

Веднъж писателите му се оплакаха, че са лишени от клуба си, те все са заети с погрешните неща – и той веднага уреди въпроса. Преди няколко дни с две думи накара и двама от най-опърничавите писатели да го гледат с нескрита симпатия (“Панорама”). Освен това край него е и Вежди, който иска да стане най-малко академик, засега е само “феодален старец” в зародиш, т. е. – член-кореспондент на БАН. Тъй че няма защо да слага панделки на думите на министъра си.

Стоян Георгиев беше конструирал, сякаш преднамерено, репортажа си пределно семпло. И това направи внушенията му много ефикасни. Особено след цялата врява около 10 ноември – това неясно нещо, това чудовище на неопределеността, което се храни единствено с мълвата. Фалшивият гроб на промяната. Разкопаеш го – и там няма нищо. Някой е отмъкнал всичко.

20 години сме живели с рахат локуми, тази любима сладост на трубадурите на неопределеността, на промяната – възможно е Стоян да не е преследвал тъкмо това внушение, но филмът му недвусмислено го наложи. Той струва 100 пъти повече от всякакви “инвентарни книги на социализма”, с които се препитават неколцина души.

Иронията е, че и те са в крайна сметка измежду копачите на онзи фалшив гроб.

Стоян не е някакъв апологет на миналото, толкова обругавано, та чак сладни. Любопитството му е съвсем естествено, той не е като кавалджиите на всяка нова власт.

Неизбежно е, като мнозина от вас, да познавам онова време, живял съм дори прекалено дълго в него, обаче някои факти от репортажа му ме поразиха.

Сравненията с 1989-а вече изглеждат срамни – днес България се е смъкнала от 25-о на 77-о място по брутен вътрешен продукт на глава от населението. И проклетият детски десерт “Зрънчо” – една от “легитимациите” на соца – изглежда е виновен за това.

Би Ти Ви се справи извънредно почтено с годишнината от падането на Стената, този репортаж бе последното доказателство за това. Затова харесвам Стоян, и друг път съм писал за него – защото не е екзалтиран насилник на фактите, в неговата работа няма приповдигнатостта, толкова отблъскваща при други негови колеги, това е неговото предимство, той е обективен разказвач, но не нечувствителен. Нищо не му пречеше, както биха сторили мнозина, да събере около суровите факти някои измежду дребните амбулантни търговци на подмяната, санчопансовците на новите истини. Но не го е направил.

Не преувеличавам значението на този репортаж. Но той прави впечатление, понеже днес има толкова много хора, готови да изнасилят дори Статуята на свободата, за да се харесат на този или онзи.

И накрая се появи Дянков с фразата, за която стана дума.

Не мога да проумея, кого иска да прелъсти той с тези думи. И как може те изобщо да бъдат оправдани. А и не съм в състояние да проникна във втория ум на българските политици – там, където вече изреченото се редактира. Във всеки случай обаче не ми е приятно, когато по този начин се нахълтва в миналото.

Това е все едно да посетиш известен световен музей, само за да отидеш в тоалетната му, нещо подобно.

Събеседници на Стоян в репортажа му бяха акад. Кирил Боянов, архитект Георги Стоилов и Нешка Робева. Хора като Дянков трябва много да внимават да не попаднат случайно в подобна компания, макар и само с една подхвърлена фраза. Това не е никак изгодно за тях.

Тия дни президентът Първанов се очерта като боксовата круша във всяка ситуация – и Дянков не пропусна възможността да го атакува, като “приятел на феодалните старци от БАН”.

Първанов даде пресконференция, вместо да направи телевизионно изявление. Така се остави на милостта на телевизиите – и всяка го редактира, както намери за уместно. На някои места тракането на ножиците заглуши част от по-важните му послания. Всъщност, ако човек гледаше последователно различните новинарски емисии, можеше да остане с впечатлението, че става дума за повече от една пресконференция.

Навремето Гьоринг беше изрекъл забележителните думи: “Аз решавам кой е евреин!” Сетих се за това, понеже президентът протестираше срещу това един човек да решава кой от всички останали е виновен.

***

Между другото.

Още на 18 август споделих следната хипотеза в една своя дописка: “Лустрацията на депутати от ръководствата на парламентарни комисии – противоконституционна засега, е само репетиция. Тя ще бъде последвана от лустрация на президента Първанов.”

***

Дори хора, опитни в нашия занаят, не могат да избягнат унизителното изкушение да иронизират падналия. Обаче един от законите на К. К. гласи:

“Не се прави на глупак със силния, а го иронизирай”.

В последната “Панорама”, в един безформен като желе разговор, Бойко Василев не пропусна да попита Станишев как е живял като дете на Политбюро, макар темата да бе съвсем друга – ако изобщо имаше някаква тема ръфането между бившия премиер и външния министър Желева.

И когато Станишев се опита да завърши “оптимистично” – на тия пък хора все някаква “Оптимистична трагедия” им се върти из ума – Бойко пак излишно се заяде: “Да не би да сте намерили червеното куфарче?”

Самият Станишев пък изобщо не се сеща, че е деградирал да спори вече с Желева – и то, представете си, за фамозния бюджет. Вълшебното килимче, на което са се изтегнали старата и новата власт, прелитат на главите над простолюдието и ръсят без неудобство взаимно изключващи се твърдения.

“Бюджетът” (да уточня – тазгодишният) е най-скъпата им приятелка, която разчекнаха от непрекъснати придърпвания ту насам, ту натам.

По същия начин разчекват и миналото.

Нито едно предаване днес не е в състояние да направи свястна полемика – например за червените куфарчета. Няма предаване, което да спечели доверието на бившия премиер Георги Атанасов и бившия главен идеолог Йордан Йотов, за да се съберат и да полемизират пред публиката. Или Любен Гоцев и Татяна Дончева, ако генералът надхвърли внезапно пределите на кавалерството си.

Вместо това миналото е оставено в ръцете на незрели кокетки, които охотно сплетничат. На мястото на онази Стена набързо бе изградена друга – от мълви, от тайни познания, които обаче са си чисто и просто недомислици, и пр.

Прав беше Кирил Маричков да се учудва в “Новините” на Би Ти Ви, че България беше единствената страна, в която не бе отбелязано с някаква държавна инициатива падането на Стената. Не е коректно да му припомня думите на Б. Б., че “преходът сега започва”, понеже той може и да се е пошегувал. Обяснението е друго. Както казваше един писател: “Защо да си губим времето в търсене на истината, когато е по-лесно да я измислим!”

Много силно впечатление ми направи “Малкият коментар” на 13 ноември. Въпросът бе “Кой е Живков?”

Този път бяха анкетирани юноши, а не обичайните невръстни клиенти на тази рубрика. Наясно съм как се правят подобни анкети, тук-там могат да се видят конците на по-несръчното съшиване на отговорите, дори подставените фрази и пр. Тъй или иначе, децата предложиха учудващо разнообразие от любопитни отговори.

А един младеж рече: “Живков е последният работодател на Бойко Борисов.”

Това вече е наистина извънредно остроумно.

Особено на общия фон от несигурност, с която бе отбелязана годишнината, несигурност, която – както би казал Джефри Дивър – спъва като кучешка каишка.

Той казва и друго: “На хората им се привиждат несъществуващи неща, а пропускат онова, което е пред очите им…”

Кеворк Кеворкян

В. „Труд”