Смятах да разбия СИК на парченца!

В момента можех да осигуря преднина на всеки от големите, но не виждах никакъв смисъл.

Ако останеше Пехливанов, щеше да се самозабрави напълно. Просто така бе устроен.

Ако подарях окончателната победа на Маджо, нищо нямаше да приключи. Параноята щеше да го кара да си измисля нови и нови врагове.

Бях мислил и върху Големия Маргин. Простоват селски мъж, с когото трудно се комуникираше. Претендираше за справедливост, но всъщност не понасяше да има партньори. Определено искаше да покори върха и да остане сам там.

Безспорно най-гаден беше Димата. Не му беше чужд нито един мръсен номер. Поръчваше убийства само по необходимост или поне вярваше в това. Беше изключително амбициозен и предпочиташе да смаже враговете си, но да ги остави живи, за да се наслаждава на агонията им.

Жоро Илиев отдавна не пееше в хора. Въпреки всичките легенди, които сам развиваше за себе си, беше голям страхливец. От години знаеше, че Маджо и Бай Миле са убили брат му, но нямаше ни най-малко намерение да отмъщава и дори да се конфронтира с тях. Преди време на среща с Пехливанов му бе обяснил житейската си стратегия: „Не обръщай внимание на Лимо­ните, приятелю! – така Илиев наричаше сикаджиите. – Девета година се опитват да ме убият, но аз просто се пазя, без да им отговарям. Рано или късно те ще се унищожат сами!" Впоследствие наистина се оказа пророк. Когато предадох разговора им на Маджо, той не обърна внимание на последното изречение, а се хвана за Лимоните.

– Малкия Черешар – поклати злобно глава той, – е забравил, че лимонът е кисел плод!

Освен гузната съвест имах и други причини да унищожа СИК, защото именно в това се състоеше конкретния ми план. Смятах да я разбия на парченца.

Докато чакаше да разбере кой е убил Стоил, Маджо се бе опитал отново да привлече на своя страна останалите си живи съдружници. Поканил вкъщи Димата и Маргина, и им пуснал записите, които навремето бях направил на Поли, въпреки че ми се бе заклел в детето си, че ще са само за негово ползване.

Беше им обяснил, че като е отстранил Поли, е спасил и тях. Засега им беше спестил кой е правил тези записи, но ги бе уверил, че същият човек е внедрен при Пехливанов.

Димата, от своя страна, веднага след срещата изтичал при Пехливанов и го предупредил да се пази от къртица. Пехливанов на мига заподозря мен. Не че имаше кой друг да е. Предателството на Димата определено ме раздразни. Ако не се пазех внимателно заради доносничеството му, за кратко време щях да стана храна на рибите в язовира под имението на Пехливанов. Затова реших да започна от него.

Уредих си среща с Маджо и му преразказах, доколкото сметнах за нужно, разговора със Серафим. Когато чу репликата на Димата, че Стоил е изхвърчал с триста, и като разбра, че са го „слушали" месеци наред, Маджо се хвана за сърцето и приседна.

– Тоя Димчо, тоя Димчо… – замърмори той. – Не съм очаквал от него такова нещо!

Нямах милост към него и веднага го нападнах, задето е пуснал записите.

– Толкова ли си загубил позициите си, че смяташ да настройваш съдружниците си със стари записи. Не помисли ли, че ме поставяш под смъртна заплаха. А нали се кле в детето си?

– Ама аз… исках само да ги ориентирам. Мислех ги за заблудени – промърмори той, докато се държеше за сърцето. Беше пребледнял. — Мислех да ти дам едни други записи, но вече ти нямам доверие! – хванах се за слабото му място аз.

– Повярвай ми, никога повече няма да сбъркам! Какви са тия записи? Искам да ги чуя на всяка цена! Ще ги платя.

– Момчето, от което взех тази информация, е записал Димата.

– Колко пари иска за записите? – скочи като ударен от ток Младен и съвсем забрави, че само допреди минута сърцето го стягаше.

– Трийсет хиляди евро – казах на посоки аз. Докато чакахме да ги донесат, Маджо започва да разсъждава на глас.

– Чудя се кого ли са накарали да постави взрива в асансьора на Стоил. Пешо Щангата веднага би се навил, но не смятам, че са му се доверили. Той е много прост, винаги може да обърка нещата. Дааммм… – продължи да говори на себе си Маджо. – Няма начин да не е Баджо…Той познава много добре сградата и макар да не е професионалист, е верен до гроб на Маргина. Би се съгласил да го направи и без пари. Пък и то какво сложно има? Дават му да лепне машинката на асансьора, като спират преди това камерите… Само той ще да е бил – съвсем се нави Младен.

Замислих се, имаше известна логика в думите му. Благой Мишев, който всички наричаха Баджо, работеше около десетина години при Маргина. Бе започнал като обикновена охрана. Отскоро се возеше в брониран „Мерцедес Пура". С пилотна БМВ седмица, пълна с охрана. На всички бе ясно, че за тези екстри плаща Маргина. А Мар­гина не обичаше да си хвърля парите на вятъра. Явно и той като Пешо Щангата бе свършил нещо важно наскоро.

За разлика от Маджо запазих тези си разсъждения за мен. Прибрах тридесетте хиляди евро и преди да си тръгна, му споменах:

– Ще чуеш на записите как Димата казва, че не можеш да ебеш. Разказва, че отдавна си импотентен и си сложил протеза.

– И к’во точно каза? – заинтригува се Маджо.

– „Погледнете в панталоните на Маджо, стои му постоянно надървен. Което не е нормално. Със сигурност е от протезата!" Разказа също как си припаднал навремето, когато Поли ти е дал виагра да я пробваш.

– Ех, аз мисля, че ти разказах за този случай. Не съм припадал… Не ми понесе… А Димата какво толкова се интересува от моя сексуален живот? – изнерви се изведнъж той. – Скоро ще му покажа кой какво може! – закани се Младен, нещо нетипично за него.

Смятах, че съм го наковал достатъчно срещу Димата, и си тръгнах, като го оставих да се тормози, отдавайки се на параноята.

….

Маджо бе полудял от напрежение и любопитство и караше Крейзи да ми звъни и да ме пита за записите. Искаше час по-скоро да ги получи. Всичко стана спонтанно и сега нямах абсолютно никаква идея, откъде да му измисля тези записи. Чудех се дали да не накарам някои от моите хора да импровизират, но Маджо разполагаше със записи за кой ли не и не беше трудно да сравни гласовете. И за това бях помислил. Щях да му обясня, че Димата си е преправил гласа, когато говори за убийство, и почти бях сигурен, че номерът щеше да мине. Освен това залагах много на факта, че човек по-скоро вярва на лъжите, отколкото на истината. А при Маджо това не се случваше рядко. Бях му показвал снимки на съвсем невинни хора – съученици на Тупана от забутаните села в неговия край, с обяснението, че са вършачи на Женята. Надявах се да не се опита да ги търси и убие в пристъп на параноя. Едва се сдържах от смях, когато виждах сериозното му изражение и чувах думите му, че ги познава и ги е виждал как дебнат, след което прилежно заключваше снимките в сейфа си.

Една случка ми помогна да се измъкна временно от цялата история със записите. Крейзи ми звънна вечерта и ми каза, че следобяд отвлекли сина на Венци Стефанов. Маджо и Бай Миле ме чакали в ресторанта на Славчо, ако мога да отида спешно, „… ако не мога, пак! – така наредил Маджо".

Вечерният час на Маджо бе настъпил, но явно проблемът наистина бе сериозен, за да е толкова настоятелен.

Заварих ги в стаичката. Изненадващо за мен Бай Миле бе напълно трезвен, но похапваше разни мезета, докато Маджо вече се бе матирал. И въпреки това, като ме видя, ми предложи уиски. След като му отказах, сам доля чашата си до ръ­ба с кехлибарената течност.

– Нали разбра за какво те повикахме? – разлигави се той. – Можеш ли да ни помогнеш? -продължи, без да изчака отговора ми.

– Не виждам как.

– Е, тогава аз ще ти обясня. Сигурен съм, че това отново е по поръчка на Димата… Този човек иска да ме разруши. Това е типично в негов стил, да тормози близките ми, за да ме намразят… Иска да ме остави без приятели.

Изобщо не бе далеч от истината.

– Все още не разбирам каква ще е моята роля?

– Сигурен съм, че Кирчо Малкия и Пехливанов участват в партия с Димата. Ходи при тях… сега, веднага – разпеняви се Маджо, като пръскаше слюнки – … и им кажи да пуснат момчето… иначе ще ме принудят да подкарам техните близки.

– Чакай малко бе, Младене – изтръгна се от мълчанието си Бай Миле. – Как така ще го пращаш да им казва да го пуснат. Те щом веднъж са се навили да го вземат, значи са си преценили нещата. Само ще объркаш всичко още повече. Ще вземат да се ядосат и да убият сина на Венци.

– Мий, к’во да правим тогава? – разтърси главата си Маджо. – Нали на теб ти плащам да ме спасяваш от такива работи – нахвърли се сега върху Бай Миле.

На Милчо му стана неприятно.

– Добре де, ей го и Жоро е тук! Двамата ще измислим нещо…

– Нищо няма да измислите – ядоса се още повече Маджо. – Сигурен съм, че са го отвлекли от онази банда на Шаки. Куките ми докладваха, че бачкали за Киро Малкия. Така че вече всичко ми е ясно. Димата е пуснал поръчката, Киро я е организирал.

– Има логика – обади се Бай Миле. – Брежанеца е изгладнел в последно време.

– Жоро, ти нали познаваш тази бандичка? – вторачи се в мен Младен.

– Знам ги, но не съм ги виждал, откакто умря Поли. Преди му вършеха дребни услуги.

– Добре… след час тук ще пристигнат 500 хиляди лева. Ходи ги намери лично, така ще прескочим Киро Малкия. Дай им парите и доведи момчето. Какво се чудиш? – удари с юмрук по масата той. – Имат сметка да ги вземат. Ако успеят да измъкнат от Венци повече, ще трябва да ги делят с Брежанеца и Димата. А така ще кажат, че се е измъкнал сам. Аз няма да ги предам -съвсем се въодушеви той. – А тези 500 хиляди им ги давам не защото не мога да ги намеря и избия, а просто защото са имали дупе да го направят. Аз уважавам смелите хора. Знаят, че стоя зад Венци, и въпреки това са го направили.

– Нема да стане така – прекъсна го Бай Миле. – Аз съм сигурен, че Димата няма да им вземе нищо. Той просто иска да те нарани. А Киро най-много да им влезе на партия в печалбата. Разбери бе, Младене, не си в положение да налагаш условия.

Маджо запали цигара, облегна се назад и запуши мълчаливо. След няколко минути блъсна бутилката с уиски и чашата от масата, пребърка джобовете на сакото си, накрая изсипа в дланта си няколко хапчета и ги изпи. Стана, отвори вратата и поръча на охранителите да му донесат от кухнята някаква вечеря.

– Не ми се връзвайте – каза той, докато довършваше порцията агнешко? – Уморен съм… бесен… и алкохолът ме свали! Най-много ме притеснява в тази ситуация един човек, за когото досега не говорихме. А се познаваме с него от двайсет и пет години.

И двамата с Бай Миле го зяпнахме в очакване да чуем за този „познат".

– Маргина е! К’во ме зяпате? – ядоса се той. – Димата няма да посмее да направи такова нещо без него.

– Значи работата ще отиде много на зле – направи кисела физиономия Бай Миле. – Тоя, като се запъне, е като магаре на мост. Не можем да го пробием по никакъв начин.

– Наистина е много твърд – съгласи се Маджо. – Аз още утре мога да пратя да дръпнат Мария (съпругата на Маргина). Но той като нищо ще прежали и нея.

– Дай да вземем гадната курва, бе! – подсети го Бай Миле.

– Жени ли?

– Е, па нали я обича?

– Малко си поизостанал с информацията, Милчо. От доста време има нова любовница, а Жени я кара да правят тройки. Преди време ми обясни, че така искал да се излекува от любовта си към нея. Даже ще му направим услуга, ако я отвлечем.

Бай Миле повдигна рамене с безсилие, аз мълчах и следях разговора, а Маджо отново се отпусна назад. Намести цигарата си в любимото си цигаре и бавно, с наслада засмукваше и изпускаше дима, докато явно обмисляше какво решение да вземе.

– Досега говорихме само глупости – разцепи тишината накрая той. – Все пак това си е синът на Венци и той решава какво да направи. Ако допуснем някоя щуротия и убият момчето му, цял живот няма да ни прости. Ти го чу днес, Милчо – обърна се към дебелака. – Иска да си плати откупа, без значение какъв е. – Знаеш ли, че Венци няма една стотинка? – обърна се към мен Маджо.

– Не знам.

– И аз до днес не знаех – напъха втора цигара в цигарето. Разрева се и ми разказа, че имал в банковата си сметка само 22 хиляди евро. Така че парите за откупа ще му дам аз.

– Да бе, и аз много се учудих – намеси се Бай Миле. – Къде са му парите на Венци?

– Много нашироко живее и ще ти обясня точно къде са му – издуха дима Младен. – Само къщата му струва около 500 хиляди евро. Къщата на любовницата му е около 150-200 хиляди. Купи на жена си и дъщеря си от „Софийски имоти" през Тошко Добрев апартамент на „Патриарха" и някакви магазини. Направи и един голям склад на Околовръстното. Той върви добре, но вътре са загробени много пари. Ще му трябва доста време, за да ги избие.

– Аз едно не мога да разбера – продължи да упорства Бай Миле. – Що като няма нищо, е купил на сина си най-новия S1.

– Милчо, ти забрави ли, че тоя S1 струва З лева, бе? Както всичките му коли впрочем. Нали знаеш, че той и досега вкарва коли двойници от Европа.

– Д’еба и дебелака – изпсува по адрес на Венци Бай Миле, сякаш съвсем забрави проблема му. – Откога го моля да ме включи в бизнеса с тия коли, а той ми казва, че не се занимава вече.

– Престани с твоята алчност, Милчо! – скастри го Младен. – Стана късно – погледна часовника си той. – Трябва да се прибираме. Хайде да тръгваме и утре на обяд ще се срещнем тук отново и пак ще го мъдрим. Помисли все пак върху варианта да им занесеш лично 500 хиляди лева.

Успокоих се малко, че Маджо бе забравил въобще за записите сега, а и никак не ми се искаше да му давам обяснения. Кимнах и излязох.

На другия ден Крейзи ми звънна, за да ми предаде, че Маджо е отменил срещата. Потърси ме чак седмица по-късно. Този път се видяхме на стадион „Славия". Бай Миле отсъстваше.

– Венци снощи е хвърлил откупа от влака, но синът му още не се е прибрал. Как мислиш, дали ще го пуснат?

– Нямам идея.

– Аз мисля, че не – каза примирено той. – Вече ти казах, че ударът е срещу мен. За жалост, момчето ще умре заради това.

– Защо даде парите на Венци, а не се опита да заловиш онези?

– Не мога да му се бъркам. Става въпрос за неговия син. Ако беше за моето дете, знам как да постъпя. Всеки баща преценява сам за себе си. Още повече, Димата така е измислил нещата, че и в двата случая Венци да ме намрази. Не мога да не му призная на това гадно копеле, че е цар на мръсните номера. Не сме се виждали скоро, че да ти разкажа какво точно стана. Пратих Венци да целуне ръка на Маргина. Мислех, че ще го омилостиви. Само че той отговорил, че няма нищо общо с отвличането. Пратих го при Пехливанов – Венци се помолил и там, но и онзи отрекъл да има нещо общо. Аз бях извадил информация, че Бойко Борисов е пратил Цолов, КОС-аджията, при Пехливанов да му каже, че не го интересува колко пари ще вземе за сина на Венци, а просто после иска да залови някой виновен.

– Бойко не ти ли е вече приятел? – изненадах се аз.

– Не – изкриви лицето си в злобна гримаса. – Последния път, като идва у нас, моите хора ме възпряха да не го пребия. Нещо много си е повярвал напоследък… Въпреки това поддържаме някакви контакти заради общия ни бизнес. Но пращам Бай Миле да контактува с него. Въобще не искам да го виждам.

За миг се усети, че ми е казал повече, отколкото трябва, и отново по стар обичай рязко смени темата:

– Виж сега! Дай да се уговорим нещо конкретно. Вдигам офертата за Пехливанов на 300 хиляди евро. Ако успееш, ще си приспадна капарото, което съм ти дал, и ще ти изплатя останалото. Така че всичко е в твои ръце. Действай! Сигурен съм, че ако го отстраним, Маргина и Ди­мата ще спрат да се бунтуват. Но, аз няма никога да им простя… – процеди през зъби той. – А, а щях да забравя… – върна ме той от вратата. – Опаковай записите и ми ги прати тези дни по Сашко!

– Няма проблем! – побързах да се измъкна.

….

Притиснат от новата оферта за главата на Пехливанов, а и за записите, след кратък размисъл реших да отида при него. Разказах му в общи линии за офертата на Младен и замислихме план как да се скрие и да приберем парите му.

Срещнахме се с Димата, който с особена радост обеща да разгласи цялата история как Маджо по най-левашкия начин се е разделил с 300 хилядарки. Нямах намерение да сътруднича нито на Пехливанов, нито на Димата. Макар и притеснен от обстоятелствата, продължавах да следвам плана си по унищожаването на омразната ми организация. Мислех после да се покрия за известно време и злобата на Младен щеше да ескалира върху Димата и Пехливанов. Ако успееше да се справи с тях, вече щеше да мине на директен сблъсък с Маргина, който засега все още стоеше в сянка.

След като не успяхме да извъртим Маджо, Пехливанов, който същата вечер излезе от импровизираното си изгнание, ми направи среща в Текила бар.

– Трябва да се скриеш, но няма да е за дълго – направи се на загрижен той.

– Какво имаш предвид с това „няма да е за­ дълго"?

– Киро Малкия е взел оферта от Димата. Смята, че скоро ще успее да приключи с Бай Миле. Влязъл му е в дирите.

Пехливанов умираше да се прави на много осведомен и в стремежа си да се показва не успяваше да запази тайна. Смяташе, че ако не ме информира и Бай Миле умре, никой няма да му признае колко е бил навътре в нещата. Беше от онези, които ако изчукаха някоя пичка и не се похвалеха, не го брояха за чукане.

Киро Малкия наистина успя. Разстреляха Бай Миле и хората му като кучета. Най-странното беше, че бях ходил стотици пъти в „Славия", но така и не разбрах, че Бай Миле прекарва повече от времето си трийсетина метра по-надолу, в ресторанта, над който, между другото, се намираше част от администрацията на футболния клуб. Един-единствен път се бе изпуснал пред мен, когато ми натресе Радослав, човека, който после пропя, че съм му поръчвал убийства. Тогава ми бе казал: „Ела в ресторанта да те запозная с едно момче!" – но като го попитах в кой ресторант, явно се усети и поиска адреса на офиса ми, за да го прати директно.

Най-интересното в цялата история бе, че Бай Миле умря от собствения си план. Преди време бе обсъждал с Димата как смята да убие Пехливанов в имението му на язовира. Щял да използва хора, преоблечени като полицаи.

Димата се възползва от замисъла и месец по-късно го стовари с пълна сила върху нищо неподозиращия Бай Миле.

Седмица по-късно бях на рождения ден на Пехливанов в Текила бар. Празнуваше го за пръв път след смъртта на Поли. Смяташе, че след убийството на Милчо проблемите са му приключили. Беше решил, че Младен е вече беззъбо куче. Гордо се разхождаше с изрязана фланелка и показваше напомпаните бицепси пред гостите си. Мина покрай мен за „наздраве", намигна ми и ми прошепна:

– Голям майтап! В деня на убийството бях взел една от най-скъпите компаньонки на „Визаж". Ама ти, всъщност, я знаеш бе, тази, Ирен Онтева. За лош късмет, не можах да си намеря хотел, всички бяха заети. Накрая се изнервих и реших да я оставя. Точно се спускахме от Симео­ново и ни спряха маскирани полицаи с автомати. От тях разбрах, че е убит Бай Миле. Записаха данните на всички в колата – разхили се той. – Дори ми мина яда, че не успях да си намеря хотел, но поне си осигурих алиби. Иначе кой знае колко щяха да ме мотаят по разпити.

Продължи да се перчи при другите си гости. Само след минута към мен се приближи Наско Чолев, БОП-аджия и голям шпионин. С него се знаехме от спорта. От години бе близък на Пехливанов и често му осигуряваше полицейска информация. Направи опит да ме подпита за хора, които най-малко ме интересуваха. Не че и него го вълнуваха особено, но беше вече професионално изкривяване. Определено беше подпийнал, а знаех, че не носеше на алкохол.

– Ти какъв го играеш сега, там в БОП-а?

– Никакъв… въпреки че съм подполковник. Даже се пазят от мен. Като заговорят нещо сериозно, ме пращат за кафета. Мен Бойко ме мрази открай време и сега търси начин как да ми удари балтията… Д’еба и корумпираното му копеле! – изпусна се Чолев. Явно изобщо не се усети, защото направи признания, които никога не бях очаквал от него.

Разказа ми, че като отишли на огледа веднага след сигнала за убийството на Бай Миле, него го оставили малко настрана. Докато обикалял, видял група ученички пред ресторанта на входа. За да демонстрира дейност, ги заразпитвал дали не са видели нещо.

– Ние идваме често тук – отговорили му те. – И знаем кой е убитият.

– Че защо ще идвате тук? – попитал ги Чолев, който беше голям пуритан, и веднага решил, че Бай Миле налита на ученички.

– Опитваме се да вземем автограф от Бойко Борисов, който от време на време идва да обядва с този чичко.

Чолев се зарадвал на мига, че ще изкара компромат за Бойко. Но един от колегите му също чул разговора.

– Много сте малки! Нищо не сте видели! – отпратил ги той.

След близо час слушане на идиотските истории на Чолев се измъкнах незабелязано от рождения ден. Въпреки смъртта на Бай Миле Маджо си оставаше фактор и бях сигурен, че никога няма да ми прости. Щеше да ме преследва докрай. Знаех обаче слабото му място – нуждаеше се постоянно от актуална информация. Милчо беше основният му източник. Сега, колкото и да ме мразеше, щеше да се нуждае от мен.

Сигурен бях, че скоро щеше да ме потърси.

….

Три месеца по-късно Маджо наистина се обади.

В последно време много често се събирахме със стария ми приятел Митко Бретона, който наскоро се бе върнал от Унгария.

Бретона бе дошъл да търси процент от всичко, изкарано от петрола. Навремето му направиха постановка – обвиниха го в убийство, което не бе извършил, и го принудиха да емигрира в Унгария. Преди да напусне страната, управляваше петролната фирма, която Маджо наследи и превърна в „Интерпетролиум енд партнерс". Знаех, че Младен ще разбере за тези срещи, не че на тях си говорехме нещо особено. Бретона го наричаше „дамска курва" и казваше, че ако му попадне, ще го ебе. Публична тайна беше, че Маджо доста се страхуваше от него.

Затова не се учудих, като чух гласа му в слушалката:

– Разбрах, че си намерил нов приятел, Жоро!

– Да не би да ревнуваш?

Младен се разсмя пресилено.

– Искам да знам дали не ми подготвя нещо.

– Смята да прати руснаци в чужбина да те намерят – наплаших го аз. Бретона наистина всяка вечер разправяше подобни врели-некипели, но аз ги приемах по-скоро като пиянски брътвежи.

– А нещо друго? – подмина репликата ми Ма­джо, сякаш не му пукаше.

Знаех, че отново трябваше да стана ценен за него, за да не ме преследва, и затова реших да се целя в най-слабото му място.

– Маргините ми предлагат да свидетелствам, че си ми поръчвал убийства.

Това, разбира се, беше пълна измислица.

– Благодаря ти! Ще се обадя да се видим и да се реванширам, като се върна – затвори неочаквано той, без да ми даде възможност да кажа каквото и да е било.

Нямах си и на идея, че с това изречение наистина разруших организацията.

Година по-късно арестуваха Маргините точно със същата постановка. Не се съмнявах, че именно аз неволно я подсказах на Маджо.

Георги Стоев

Откъс от “BG Кръстникът” – Маргина, Бойко и другите