Соломон пас?
Абсолютно вярно е, че няма друга кандидатура за нов шеф на НАТО, достатъчно представителна за нашия случай, като тази на Соломон Паси ( при положение, че изобщо се налага България да участва в обреченото на неуспех състезание).
Така е. Сред слепците в тъмното утро на българската парламентарна демокрация едноокият г-н Паси прогледна пръв. Именно той посочи атлантическия лъч като изход от безизходицата на геостратегическото отчаяние на българите, осъдени от векове да бъдат част от недоразвитата половина на цивилизацията, определяна от историците като юдеохристиянска ( т.е. западната цивилизация, от която обаче православието се разграничава и самоопределя по–скоро като елемент от източната, да не кажа ориенталската традиция, в центъра на която стои интересът на „царщината”).
Защо да е „едноок” именно Паси, който прогледна пръв?
Не искам да извадя ничии очи, вместо да ги изпиша, понеже наистина бих се радвал България да излъчи генерален секретар на НАТО ( а Соломон Паси няма алтернатива сред всинца ни, това е очевадно). И все пак, да го кажа без грим, пък каквото ще да става.
Свидетел съм на раждането на Атлантическия клуб. Бях и член на ръководството в момент, когато бяхме шепа хора. Доста по-късно стана модно да си съпричастен. До такава степен, че се присламчиха всякакви, включително не какви да е, а другарите от „Мултигруп”, начело с Илия Павлов, който започна да плаща за почерпките на удобната ракета-носител с надпис „Атлантически клуб”. В нея „Илийката” , най-скандалният и приближен до кукловода на социалистическия капитализъм Луканов олигарх, се настани като в собствено возило.
Бях човекът, който свърза г-н Паси с президента Желев. Сега наблюдавам, как Желю Желев „промотира” кандидатурата му за най-високия пост в НАТО с аргумента, че Соломон има чувство за хумор.
Аз явно нямам. И да съм го имал, загубих го в момента, в който видях и чух, как Румен Петков се изявява като рекламно лице на „Мони” ( както наричат Паси неговите близки).
Няма да занимавам публиката с конкретните причини, поради които тихо напуснах Атлантическия клуб още в далечната 1992-ра. Бях сред неколцината в ръководството ( дълго след това, години дори, името ми стоеше върху бланките, върху които се отпечатваха поканите на клуба) . Направих го без шум, защото не исках да вредя на каузата, която смятах и смятам за страхотно ценна за България ( много преди да бъде възседната от такива като Г. Първанов, Илия Павлов и Румен Петков).
Реакцията на световни агенции като АФП обаче, които съобщават за учудването на западни дипломати по повод неадекватността на обречената кандидатура на Соломон Паси, издигната от българското правителство без обичайните за традицията сондажи със съюзниците, не могат да останат без коментар.
А той е: целта не оправдава средствата!
Що за средство е Румен Петков, например?!
И не заради йезуитите и аналогията с техните методи (да не подбират средствата по пътя към целта). Едно е да имаш чувство за хумор, друго е да станеш за смях „от името” на една държава и един народ.
С това шега не бива.
Иво Инджев