София в техерански лабиринт

По ирония на съдбата – само две години след щастливата развръзка с българските медицински сестри в Либия – отново наш сънародник е заплашен със смърт. Този път в Иран. Този път заради пренасяне на доста сериозно количество наркотици. Конюнктурните анализатори, чиято цел е най-напред да поддържат комфорта на властта, побързаха да направят извод, че между двата случая нямало нищо общо.

Медицинските ни сестри били невинни и затова с общите усилия на международната общност бяха спасени. За злощастния шофьор нещата не стоели точно така и едва ли не нямало да е чак такава загуба, ако бъде обесен един наркотрафикант. Публикации с подобни разсъждения показват по-скоро една подготвяна абдикация на българската държава от неудобната отговорност да се пребори за живота на свой гражданин, който наистина може и да е виновен.

Иранският казус може да се окаже далеч по-сложен от либийския в морално и в политическо отношение. Обществената енергия, която бе мобилизирана зад каузата на сестрите, няма как да бъде събрана за шофьора в Иран. Първо – до развръзката на случая няма толкова много време. Второ – ако в единия случай обществото защитава невинност, то сега би следвало да защитава нещо твърде сложно – адекватност на наказанието според собствените ни правни стандарти.

Ако според иранското ислямско законодателство за пренос на наркотици се предвижда смърт чрез обесване, то според българския наказателен кодекс за такова обвинение се полагат години лишаване от свобода, тъй като смъртното наказание е изцяло отменено в съответствие с европейското наказателно право. С други думи – юридическата битка сега е за принципи на санкцията, а не за морален образ.

В историята на цивилизационния юридически сблъсък между европейско и неевропейско наказателно законодателство като един от най-ярките примери ще остане случаят с лидера на Кюрдската работническа партия (ПКК) Абдуллах Йоджалан. След близо трийсет години терористична дейност в Турция, а като неин резултат – хиляди жертви, Йоджалан бе заплашен от смъртна присъда според турския наказателен кодекс.

Италия, макар и натовски съюзник на Турция, отказа да предаде на Анкара пребиваващия на нейна територия кюрдски лидер с аргумента, че според италианските закони няма смъртно наказание. По-късно, след като беше заловен от МИТ – турските специални служби, и доведен от Кения, Йоджалан стана един от основните поводи Турция да се откаже от смъртното наказание като наказателна санкция като жест за истинските си намерения да се присъедини към ЕС.

Така Анкара използва съдбата на един от най-големите си врагове, за да прави голяма европейска политика. Комплексите и ниското самочувствие на българската държава, въпреки че вече от две години е пълноправен член на Европейския съюз, трудно ще й позволят да обмисли и приложи нестандартен сценарий по иранския случай. Повече от сигурно е, че софийската бюрокрация сега умира от срам какво ще си помисли Брюксел, когато се разчуе за още един правен проблем с обвинен българин в ислямска страна.

Поведението на София ще бъде да премълчава колкото се може повече случая в Иран, за да не подклажда нови емоции и около либийския случай. Фактът, че публикациите в българската преса спряха като по сигнал, означава, че някой пак панически се е хванал за „тихата дипломация” на гузното оцеляване и на принципа „ако стане – стане, ако не стане – няма какво да се съжалява за един и без друго неизвестен наркотрафикант”.

Ако обаче България би имала ресурс да прави творческа дипломация, основана на нестандартни подходи и най-вече на разбирането, че не е важно дали една държава е малка, а дали излъчва силни идеи – тогава иранският случай би получил съвсем друга интерпретация. „Тихата дипломация” би могла да изработи от личната трагедия на българския шофьор платформа за цивилизационен диалог от съвсем друго качество.

В момента и Иран, а и Западът начело със САЩ търсят формули за подобряване на отношенията си. Иран има два ключови повода. В момента вървят чествания, с които се отбелязват трийсет години от победата на ислямската революция на аятолах Хомейни. Стремежът на режима в Техеран е да покаже благоприятен облик пред света, както и да укрепи позициите си на фактор за правене на дипломация в онази сложна част на азиатския регион.

Вашингтон и новият американски президент Барак Обама вече обявиха нова политика към ислямския свят. Намерението на Обама да изтегли американските войски от Ирак означава, че сигурността там ще трябва да се крепи с дипломация. А това предполага специфично партньорство с Иран. От гледна точка на идеята за алтернативна енергетика Иран е ключова страна по проекта „Набуко”.

Техеран не би имал интерес – каквито и твърди политически сигнали да излъчва – да започва новата страница в отношенията си с ЕС и САЩ със смъртта на европейски гражданин. Но за да реализира позитивен символ около българския шофьор, Техеран трябва да получи подкрепа. Усилията на София следва да бъдат насочени към това да се помогне на Иран да използва и този драматичен случай като аргумент за цивилизационен диалог със света, а не като механично прилагане на ислямските закони – и то в обстановка на предизборна президентска година.

В крайна сметка нали тъкмо Иран лансира през 2001 г. идеята за „диалог на цивилизациите” в рамките на ООН. Тогавашният ирански президент Хатами отново възнамерява да се кандидатира за поста. Но и Ахмадинеджад, който ще се бори за втори пореден мандат, вече има в своята политическа биография пример за благоприятна развръзка със задържани и обвинени за шпионаж в Иран американски граждани.

Впрочем – за успеха на онази мисия своя роля изигра и Соломон Паси. Кой знае защо сегашното правителство в София не се сеща да го покани нито по иранския случай, нито пък гледа сериозно на възможността той да стане кандидат за генерален секретар на НАТО. Това обаче може би е друга тема – само за комплексите и късата памет на българските политици

Георги Коритаров

В. “Новинар”