Страната на сесилките. Вой с празно сърце

Ние сме страната на сесилките. И те са навсякъде. Говоренето им – безпардонно, цинично и на ангро – отдавна се е превърнало в мярка за публичното общуване. Тия дни чух, че съм щял да правя нещо в една телевизията – замислих се, и реших, че може би няма да имам особени шансове. Аз искам да говоря с хора като покойния мъдрец Борхес, обаче публиката отдавна е в краката на сесилките, свикнала е с врякането им, със сълзите и сополите им, и с всичките им останали екскременти. Това вече е публика на фъшкиите, поне немалка част от нея.

Възрастните, а те все още за щастие преобладават у нас, отдавна нямат думата, макар че са извън селенията на торфеното блато – Мрежата, която е главната сесилка. Обаче изпаренията от блатото се стелят вече над всичко останало. Гласът на сесилките – и пушеците на торфеното блато, това е новото шоу, това е новото „Шарено котле“ – известното източногерманско музикално предаване, постното лакомство, допуснато навремето от Хонекер. И сега е същото, без да съществува никаква Стена – само дето вместо гедерейския канкан се чуват ариите на сесилките.
За чест на повечето телевизии, те не дадоха вяра на онази Сесил-а, може и да са им свили сармите, понеже иначе са доста щедри към нейните посестрими от политиката, примерно. Те пък са винаги добре дошли, тяхното каканижене е балсам за прегладнелите водещи, винаги алчни за скверното или измишльотината.

Така е в днешните телевизии – който първи се докопа до екрана, той първи си сваля гащите.

А има един прост лек за тъй наречените водещи – обаче те никога няма да посегнат към него. На няколко пъти се каних, а сетне го предлагах и на други: да се направи проучване за книгите, които четат днешните ни политици. Това обаче тъй и не се случи. Ами ако някой направи проучване какво четат телевизионните журналисти? Резултатите направо ще ви отведат към един телевизионен Освиенцим. Те са готови да иронизират някой, че любимият му герой е Оцеола – ами кои са техните герои, кои са техните книги, кои са техните любими автори, кои са писателите, обсебили ги за цял живот? Няма такива, няма и да има. Ще си останат с вестниците, които набързо прелистват заран. Затова са толкова лесни пленници на сесилките.
И заради това не знаят, че думите трябва най-напред да ги озадачават, всяка дума поотделно, не знаят, че понякога трябва да търсят и думи, които да ги въодушевяват. А най-малко да чуват скверни думи. В повечето случаи казаното от сесилките няма нищо общо с истината. Тя е трайно екстрадирана от публичното ни говорене, там преобладават екстазът и глупавите възторзи.
В някакво интервю покойният Иван Славков се бил обидил, че съм изкарал навремето Живков неграмотник – показал съм празната му библиотека в резиденцията в Банкя. Нищо подобно. Луканов, който видимо беше обсебен от идеята да очерни до крайност своя довчерашен господар, ми осигури първи достъп до тази резиденция веднага след 10 ноември. И аз наистина показах въпросната библиотека, но тя пращеше от книги – а аз ги разлиствах, за да видя как са му ги надписвали авторите им. Е, най-слагаческият наслов беше този на генерал Славчо Трънски – и в това нямаше нищо изненадващо, като изключим факта, че веднага след преврата през 1989 година Трънски от трибуната на парламента се изкара първи поборник срещу „узурпатора“. Припомням това заради друго: Живков да беше чел само автографите на писателите – а той със сигурност ги е чел – щеше да е по-грамотен от днешните сесилки в политиката.
Да се върнем в шоуто на сесилките. Съжалявам, че Карбовски е в отпуск – само той от сегашните телевизионни състезатели би могъл да направи свястно интервю с въпросната особа. От останалите не виждам кой би се справил. Мартин ми каза, че Милен Цветков бил правил нещо с бащата – мъжката сесилка – и то било коректно. Сигурно е било така, особено ако сесил е признал, че не е никакъв мъж, а просто един путьо, който е готов да подлага дъщеря си
докато има аванта, а след това да започне да се дере. Ако е имало подобен резултат, добре, но дали е било така?
Ясна е работата – тия хора бранят поминъка си, без да си дават сметка, че го правят по най-калташкия начин. Но да оставим редовата сесилка на късните й терзания.
Не е нормално обаче политик (Т. Дончева), който доскоро искаше да минава за сериозен, да твърди – без нито едно доказателство – че Висшият съдебен съвет гласувал за уволнението на съдия Тодорова, понеже вътрешният министър имал компромати за членовете му. За всички членове ли, и какви по-точно? Пак сесилско говорене. Типичен пример. Никога не се споменават конкретни факти, конкретното е убийствено за сесилките.
Или пък правозащитник да твърди пред влиятелна телевизия следното: „Имало сериозно основание да се предполага, че уволнението на Тодорова е поръчка на вътрешния министър“. Въпросният сесил дава ли си сметка, какво е казал? И кое е това основание? Обаче няма кой да те пита, няма кой да те вкара в съдебната зала, там да се обясняваш, и там да се видиш колко си врътлив, без дори да го подозираш.

Не може да има сериозна публична реч с подобни гламавщини. Като имаш основания – кажи ги, не усуквай.

Тази фраза е типична и за начина, по който подобни хора разговарят с европейските бухали-чиновници – те са безподобни невежи, които ги хранят единствено с такива глупости.
Дали някой ще се сети да пита правозащитника Кънев кое е въпросното „основание“? Това е като онази глупост, която беше изтърсил фамозният германски лъжец Юрген Рот: „Формулировките ми са поднесени по-скоро като предположения, които почиват на сериозни подозрения“!!!
Тази негова фраза трябва да бъде изписана в централата на лъжците, нещо като онзи надпис във фоайето на ЦРУ – „Истината ще ни направи свободни“, но тук тя трябва да бъде: „Предположенията ще ни направят свободни, а пък лъжата ще ни извиси до самия Бог!“.
Имало основание за предположения! Това е най-ясната сесилска пръдня, нищо повече.
И така си говорят от години. Нека си говорят, докато се възнасят към Господа на предполагаемите основания, сладурите ниедни.
Обаче в същото време, докато сесилките се мятат насам- натам, никой и досега не се заинтересува от Анчови – хората, които навремето са били ограбени, а малолетните им деца изнасилени пред очите им. Това е делото, заради което Тодорова беше наказана – за забавяне на мотивите с четири години, докато изтече давностният срок за изнасилвачите. Ами тия хора, които са извън породата и партията на сесилките – с тях какво се е случило?
Това е истинският български филм, нищо друго – ако той бъде показан в Брюксел, тогава и най-безпросветната тамошна зелка ще разбере какво всъщност се случва в българското правосъдие, какво се случва и със самата България.
Това е българският филм. Той ще има зашеметяващ успех. Наскоро бе забелязана документална лента за нашенската „Бърза помощ“, която сякаш работи за преизподнята. А представяте ли си, какъв ураганен ефект ще има филм за Анчови! Но никой не иска да се занимава с тази история. Нито една телевизия, нито едно предаване, там от сесилки не им остава време и място – и това е нормално, понеже са свикнали с техните сладости, не им се сменя менюто, това иска проверка на слъзните жлези, а те вероятно са окончателно пресъхнали от терора на сесилките. Не е преувеличено – когато непрекъснато пред очите ти дефилират сесилки, когато непрекъснато разговаряш с тях, няма как душата ти да остане същата. А интервюто се прави и със сърцето, не само с ума – а пък второто е и доста по-дефицитно в днешната телевизионна практика. Никаква истина за българското правосъдие няма да стане известна, докато не намерят ония Анчови, особено дъщерите им, и докато не разговарят с тях. Така се започва – по малко, с дребни стъпки, и то обезателно към жертвите, а не към палачите.
Галеви, които ще са екзекуторите на България в очаквания утре евродоклад, не са интересни колкото техните жертви, за които вече пишат, че бягали от Дупница. В случая правосъдието уж си свърши работата – ами защо няма особен ефект? Защото и там малкият човек не бе забелязан както трябва, не бе поставен на онзи пиедестал, който заслужава.

Винаги сме били безразлични към жертвата, дори и към покойника – а телевизиите ми изглеждат като традиционните български оплаквачки.

Бил съм свидетел на едно оплакване веднъж, и това ми разкъса сърцето: бабите си говорят за кокошките, и само чакат да мярнат някой новодошъл, за да извисят глас до небето, за да запищят уж сърцераздирателно за покойника. Това е най-неестественият вой, който може да се чуе, вой със студено и празно сърце.
Какво ги слушате сесилките – чуйте истинските жертви, чуйте семейство Анчови. Ако някой иска да прави истинско кино, там да се завре. Това ще е истинската българска история за пред света. Този филм ще бъде голяма радост и за онези правозащитници, които се препитават основно като цигански адвокати – понеже насилваните Анчови са цигани, а пък поръчката за тази нова версия на „Козият рог“ идвала от циганския барон Папата. Но, от друга страна, дали заради въпросната „папа“ адвокатите никога не са се занимавали с тази драма? Пък и колко по-лесно е да си остриш моливчето върху главите на расистите българи…
Но няма да го направят този филм – защото ще се усетят, че досега са ни хвърляли прах в очите с някакви „мисии“ за не знам къде си.
И да ви кажа – тази история е и истинският „Биг Брадър“, дори „ВИП Брадър“ – а не оттам пак да се лезят някакви сесилки. Въобразете си само един „ВИП Брадър“ със семейство Анчови и с двете им изнасилени деца, със съдийката Тодорова, с някой напорист правозащитник, с озлочестената сесил – „Ох, не магу!“ – както биха казали сантименталните рускини, и с няколко журналисти, които да играят ролята на камериери край тях. Ще бъде възхитително. И ще остане в историята.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма „Всяка неделя“.

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт