Суетниците „елитни“ събуват ботушите и влизат с гардове в Храма
Денят за траур отваря сърцата, паметта. Смирението е дълг на съвестта. Добротворството – позив на душата. Работата в „Аспарухово“ продължава. Търсят се две деца. Едва ли някой вярва, че ще бъде потърсена отговорност. Години наред безхаберие, години наред безотговорност. Работили сме като журналисти на този терен през 2010 г. и 2011 г. Писахме, алармирахме, призовавахме. Нищо. Ама съвсем. В неделя червен общински съветник припомни, че последното голямо прочистване на деретата в „Аспарухово“ е било правено през 1996 г. След две години – същото…
Потресаващо безхаберие. Години и години. Безотговорност. Години кражби и далавери. Как да се смирим, как да не бъдем гневни, след като през последните години виждахме как катастрофата е неминуема. Дума по дума написахме преди три години – „Катастрофата е неизбежна.“. Всъщност тя можеше да бъде много по-голяма. И ще бъде, ако, не дай Боже, не се вземат неотложни мерки за евакуиране на живеещите в застрашените къщи. Преди няколко години снимахме падналите къщи в прословутото „Западно дере“. Съседите се евакуираха още тогава – в Германия.
Които останаха, пострадаха. Нека попитаме – „Какво се случи с „Варна – най-добрия град за живеене“?“. Коктейли. Празненства. Табели. Какво стана? „Варна – най-перспективен град за живеене“ – последната перверзна измишльотина. Каква „перспектива“ – да доживеем да гледаме как във Варна потоци носят удавени беззащитни съграждани. Деца. След Потопа нищо нямало да бъде същото. Може. Ако има памет, упоритост и храброст. Трудно е да се повярва – нима не изтля протеста от миналата зима?
Работата в „Аспарухово“ продължава. Затъналите в кал доброволци ще пропуснат поредната суета на „големците“ в Храма. Смирените християни ще си
спомнят Молитвата на оптинските старци – за наставление и подкрепа. Суетниците „елитни“ събуват ботушите и влизат с гардове в Храма. Архимандрит Емилиан казва: „Така че, когато влизаме в църквата, ние изминаваме разстоянието от земята до небето.“. Храмът е събрание на човеци, не на „елитни“ празнословци. Днес Храмът е под небето на добротворците в „Аспарухово“. Храмът не е сграда, а съграждане на отзивчива душа. Като на „обикновените“ българи, дошли от страната да помогнат в бедата.