Съединение или единение?
В това е въпросът. Защото Източна Румелия и Княжество България отдавна са съединени, но народното разединение продължава. Причините са няколко.
Първата е липсата на обединителна личност. Лична личност, която рязко да се откроява между останалите с безспорния си авторитет, народополезност и държавническо себераздаване. Нямаме извисена духовна личност, която да стане обединяващ център за себеподобни същества, чиито нравствени матрици да са проверени в един или два века назад.
Къде се дянаха внуците и правнуците на онези храбри момчета, млади мъжища, юначни български чеда, които се опълчиха и въстанаха, за да обединят разкъсаното Отечество. Няма ги. Хич ги няма. Може би, защото природата си почива? Може би, защото нацията ни е вече ялова? Може би, защото нямаме национален дух, който да оплоди майка България и тя, милата, да се сдобие с по-читави младенци?
А може би е редно да престанем да се вглеждаме единствено в безнадежното мъжествено многоточие от безволеви, но лакоми неудачници, които си избираме да ни управляват.
Отвращението от политиката е масово, на пръсти се броят онези, които са с чиста съвест, с чисти помисли и чисти сърца. След като, ние мъжете, не можем да съчетаем един отбор, в който да няма мухльовци или мижитурки, значи е ред на слабия пол да покаже силата си. Отблъсваща е липсата на автентични лидери, воеводи ако щете, от липсата на съзнание за необходимостта от такова воеводство, вместо това се нагледахме на мъжкарска самовлюбеност, суетност, надменно ежене и тесногръда дребнавост.
За малките ни политически мъже, повечето, от които са духовни пигмеи, държавата е голяма играчка, която може безнаказано да бъде употребена и потрошена. За тях обществения живот е част от игричката на стражари и апаши, които тарикатски си делят плячката за сметка на мнозинството от безгласни балами.
Ще речете, абе така е било винаги, така май е и на всякъде по света.
Не ме интересува къде как е, единствено ме интересува, че етносът ни линее, генофондът ни се топи, нацията ни е в духовна и икономическа безпътица, която кара част от нас да озверяват, да се точат като остриета и да искат мъст, ревизия, реванш.
Справедливият гняв на хиляди наши сънародници обаче днес е умело пренасочен не към малцинството, което лошо ни управлява, а към малцинствата, които са част от нашата нация. Затова аз задавам въпроса: как ще празнуваме Съединението, без да постигнали помежду си единението. Без да сме се издигнали от механичното спояване на териториите ни до духовните територии на взаимното вливане, до дифузното взаимопроникване на душевността ни!
Българинът днес живее не само бедно и трудно, но и невъзможно – на всички ни е по-лесно да се увълчим срещу бедните, а не срещу бедността, срещу следствието, а не срещу причината, срещу различния, а не срещу нашия, който често пъти е по-лош и по-некачествен от ненашия.
Липсата на пълна осъзнатост ни прави народ от лумпени. Ниско образование, ниска обща, “най-обща” култура, нисък праг на духовност, липса на духовна и физическа хигиенна, нехайно отношение към физическото и душевно тяло, презрителното отношение към животното Живот, тоталната ни цигания – ден да мине, друг да дойде, да почакаме смъртта. Невеселата психоатмосфера в страната, липсата на ясна визия за личния си, семеен и национален просперитет – всичко това и още поне дузина фактори и факти – гнетят и взривяват търпението на редовите ни сънародници, за които вече нямаме общи празници, свети общонационални дати. Те за мнозинството са просто дати, към които нямат никакво отношение. Камо ли за някакво озарение.
Ние много живеем, но малко мислим. Навикнали сме някой друг да мисли вместо нас. За подредбата на държавата, за политиката – външна и вътрешна, за правилата в обществото, за отношенията между нас…
Единението на нацията не е само хармония между управлявани и управляващи. Ние сами се държим като роби, а не като граждани. Какво означава като граждани ли? Означава да се самоуважаваме, да държим на достойнството си, да не допускаме да ни манипулират с кресливи националистически лозунги, да не вървим като стадо метиляви овце след всеки медиен герой. Да разпознаваме лъжата от полуистината, да имаме собствени проверени истини, по-различни от истината на тълпата.
Безразличието на околните към общото ни смалява като етнос. Обичаме народа си, но народът, който е бил вчера, онзи ден, но не и народа днес. Знам, че всеки от нас познава десетки иначе незнайните същества, които са пръсната из страната ни и извън нея, за които сте готови да се закълнете, че са стойностни българи и българки. Готови сте да целунете хляба и да се прекръстите за тях, ръката си в огъня да сложите. Тези български синове и щерки обаче са пръснати като златни мъниста из дълбоките силози на родната ни пшеница. И те ще минат под валяка на времето, на мелницата, наречена бит, и ще стигнат до нас не като съхранени стойности, а като размазани и безформени частици от някакъв уж благороден метал.
Ако тези златни същности не се припознаят, ако чистаците в тази страна не се Съединят, и не наченат общото духовно единение на нацията, нашият народ, братя и сестри, е обречен на самостопяване. А територията ни – на отдаване на пожизнен наема на съседни страни и народи.
Съобщаването на проблема, не решава същия проблем. Обратно – поражда нов: не се казва как да се реши проблема с циганите, нито с неграмотността на младите българчета, нито с бездействието на църквата, нито с хаоса в здравоопазването, образованието, нито със съживяването на съвременната ни култура.
Но това друга тема. За която, ако имате желание, някой друг път ще поговорим. Ако ни остане време, защото никой не знае, колко време му остава.
Не можем да си спрем личните часовници. Но сме длъжни да спрем часовника на България, ако часовете й са преброени. И да й дадем от своето животоспасяващо време.
Инак язък за ония луди българи, които изгоряха за род и родина, и без които нямаше как днес да се наричаме българи.
Стани Гьорги, кървав Гьорги
Конче бело в доба черна.
Врано конче в светла доба…
Кой не верва, да не верва.
Свети Гьорги, слезни в гроба.
Змей ни змеи сто години,
Светли Гьорги, младо момче,
слезни в мрака, изведи ни,
възседни си бело конче.
Празни пазви, черно жито,
в мрак жалеем, и линеем.
Дявол пали свещ в душите,
и се кръсти, исо пее.
Кой от нас се сам отказа,
кой от род се сам отрече…
Господ, брате, ни наказа,
чужди братя да сме вече.
Песни делим, делим царство,
охка Охрид, Солун пъшка.
Черна злоба и коварство,
плаче женско, плаче мъжко.
Стани Гьорги, слезни в гроба.
Черно вътре, вънка черно.
Ти от десно си на Бога,
в който никой тук не верва.
Дай ни сили, братко мили,
дай ни гроб на свое име.
Бегат голи самодиви,
смок виси на козе виме.
Ангел божи сълзи рони.
Булки бели, черни скитат.
Грешник греховете брои.
Змей се змеи и се киска…
Грабвай, Светли, дълго копие,
дай Вардара да преминем.
И от София до Скопие,
мъртвите деди да вдигнем.
Черни очи, мале черна,
черна вода те люлее.
Кой не верва, да не верва.
Брат со брат се не родее.
Род от род се разродява.
пуста орис, змей горянин,
кръв со кръв се разводнява,
Пирин бега от Балкана.
Черно вънка, вътре черно.
Стани Гьорги, кървав Гьорги,
Кой ти верва, да ти верва.
Черна змия да прогоним.
От кръвта й – вино църно.
От потта й – люта вода.
Вой да вие с цело гърло,
и да моли за свобода.
Жлъчката й да изпием.
Очите й да изсмучим.
И до крак да й избием
децата, додето ручат.
Леле мале, пей ни песни,
пей ни мале, плач те дави.
В бой се бием като бесни,
в мир мируваме от слабост.
Дай ни огън, светли Гьорги,
да засветим, дай ни огън.
Изведи ни ти от гроба,
път ни дай към твоя Бога.
Край на мъртвото ни време.
Дай ни огън в нас да съмне.
Дай ни тяга да умреме
и при Господ да се върнем.
ИЛИНДЕН
Песен за смъртта на Леонид войвода
Тръба тръби в Гевгелия,
Леонида чета сбира.
Гледа го свети Илия
и му дума два-три сбора.
Де си тръгнал Леониде,
де си тръгнал, капитане,
срещу тебе войски идат,
люта брана ке настане.
Първа войска Гевгелийска,
втора войска е Дойранска,
трета войска е Струмишка,
се аскери, баш душмански.
Сам ги води падишаха,
сам си, сине, с малка свита,
три илядо са с Аллаха,
а с Христос сте три комити…
Немаш ли си майка, татко,
немаш ли си две дечиня…
Та си тръгнал да си патиш
за народ и за Родина…
Сам отвръща Леонида,
сам си мръщи гъсти вежди:
Аз съм български комита,
и пред фес не се навеждам.
Тая глава що я имам,
дека още права стои,
ке я пратам, дар да сторим,
чак в султанските покои.
Мойта вера, стара вера,
мойта мъка – македонска.
Турците от страх треперят,
ке се бием с трите войски.
Мен такъв ми е оброка,
со читаци да се стрелям…
Мойто око – точно око.
Ястреб в полет го уцелвам.
Три илядо спроти трима…
Ме предаде гръцки шпионин…
Мойто сърце – динамит е.
Мойта душа – кървав огин.
Бой се бием, бой от пладне,
ей, бре, турци, черни гърци,
душа давам, в плен не падам.
жив не падам в чужди ръци,
Загинал е юнак Томе,
Таушанов на баира…
Бери китки, бела моме,
и душите им прибирай.
Слънце зайде, рано зайде,
месечина е огрела…
Що огрея толкоз рано,
черна ли дойде неделя…
Мойто либе – манлихера,
мойто ложе е дъбрава.
С два куршума в револвера
аз на турчин се не давам.
Ей, ти тебе, юзбашийо,
баш джандарин, гевгелийо,
ке ти кажам две-три думи –
имам само два куршума.
Ей, ти тебе, баш серсеме,
по един за теб, и мене.
Триста души съм споминал,
три илядо срещу трима.
Ела, вака, по-навака,
да ти велим два-три лафа.
Срам да му е на султанот,
срам за царство агарянско,
срам за царските джамии,
дето прати толкоз войска,
две момчета да убие…
Мойта песен – недопята,
два патрона в револвера…
Вардар варди ми децата.
А душата – стара вера.
Тръба тръби в Гевгелия,
лежи Леонид убиен…
Гледа го Свети Илия
и лице си в облак крие.
И лице си в облак крие,
ой, войводо, ти, юначе.
млад комита, харамия,
цела Гевгелия плаче,
плаче тейко, вие мама,
плаче мало и големо,
лежи кървав на мегдана,
лежи мъртъв, капитана,
плюят го мухи зелени,
глава му на кол набиват,
храчат го мангали черни,
и кълнат го баш серсеми.
Семка гнила, семка малка…
Семка наша, семка жалка.
Сбрала се е Гевгелия,
мъртъв лежи Леонида.
Пита го Свети Илия,
думи му отгоре идат,
що требва ти, Леониде,
бой да водиш со поганец,
бой да водиш, да загинеш
млад, напети, капитане…
Отговаря Леонида,
с мъртва си уста отвръща:
Пак готов съм да умирам,
ако в живите ме върнеш!
Нас у родната утроба
род на гибел ни орисва.
Нас заченват ни бунтовни,
Истанбул да го бастишем…
Те си бранят падишаха,
ние браним Македония.
Те загиват за Аллаха,
ние мреме за свобода…
Нас ни раждат и обричат
да умрем по своя воля.
Други ористта си сричат,
Ние пишеме история.
…Гроб му копат в Гевгелия,
гроб му копат, пеят песен…
Жив е харен харамия,
не е Леонид убиен…
Леонид не е убиен…
Румен Леонидов