СЪЛЗА

… додея ми да вярвам, че от юг със птиците ще идвам всяка пролет,

аз, който се родих за полет тук, крилцата ми подрязваха пред полет,

до днешен ден – от детските лета – си остарях пред тежки бариери –

какво да ям, да пиша, да чета – един безмозъчен мутант – Валерий,

отвсякъде надеждно закопчан, в общинския тефтер прономерован,

с три нови дупки в тъпия колан ме плашат от „Канал едно” и NOVA,

от данъци и такси ми призля, а кърлежите на „Дондуков” смучат,

цял ден, Родино, в твоите поля! – Пожарникарят пипа си маркуча,

мълчи и ближе тъпият news room кръвта от ярето на Баба Дора,

гадняри, кой уби с един куршум надеждите на скъпите ми хора,

и – мисля си, когато реже лук, за нас ли плаче мамицата тяхна? –

и време ми е – с птиците на юг! – и аз от теб, Родино, да се махна.

Валери Станков