С Плевнелиев няма да се излагаме пред чужденците. Ще ги забавляваме

Българският президент злепоставя България зад граница повече и от премиера Борисов, защото говори чужди езици и го разбират. На президента Росен Плевнелиев не са му нужни 100 дни търпимост, за да проличи какво може на новия си пост. От завръщането на Наполеон I на власт през 1815 г. всеки държавник има право на сто дни, преди да бъде критикуван. Само че Плевнелиев се отправи към политическо Ватерлоо не след три, а след два месеца от встъпването си в длъжност.

Щом си отвори устата пред чужденци, слушателите му се споглеждат какво му става. Обзема го логорея от възторжени празнодумства, неуместни клишета, смехотворни фрази, деформирани чуждици и лапсуси, които ни връщат към времената на Добри Войников и неговата криворазбрана цивилизация.

„Много амбициозен човек съм и ще ви изненадам като президент“,

обеща той в интервю на 19 януари, три дни преди встъпването си в длъжност. Удържа думата си, защото резултатът е смайващ. Уж е живял зад граница, уж знае как да се държи прилично, уж владее чужди езици – но предизвиква комичен ефект. Един от най-добрите анализатори на комичното – покойният естет Исак Паси – сочи в книгата си „Смешното“ три задължителни елемента на смехотворството: претенцията, подобието и изненадващото несъответствие. И трите ги има у Плевнелиев.
Амбицията му да покаже какво може го отведе още на третия ден като президент в столицата на ЕС Брюксел. Станалото ритуално поклонение в европейските институции на новоизбраните висши държавни ръководители на България този път излезе от обичайните си протоколни рамки с претенцията, че Плевнелиев е много по-широко скроен от скования си предшественик Георги Първанов. Новият държавен глава заложи на импровизаторския си усет и внесе художествен живец в образа на държавата, която представлява. За два дни (25-26 януари) се срещна с председателя на Европейската комисия Жозе Барозу, на когото му бе пламнала главата около предстоящото подписване на Фискалния пакт, поставящ го встрани от жизненоважна за ЕС реформа, разговаря с председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой, играещ ролята на помирител във финансовите крамоли, и се видя с генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, чудещ се как да извади алианса от Афганистан, като запази образа му на победител.

Ето какво им каза:

1) На Барозу – „Президентът и България ще имат активна и ясна позиция за повече интеграция и за Европа, която в тежки моменти взема адекватни решения“. Любезната мъгла от българска страна по болезнения за Барозу въпрос дали кризата не става повод да бъде маргинализиран получи също толкова любезно мъгляв отговор от него по болезнения за България въпрос за приемането й в Шенгенската зона: „Убедени сме, че България трябва да бъде оценена обективно и честно по въпроса за Шенген“.

2) На Ромпой – „България е активна и отговорна, страната ни споделя оценката, че следващата фаза на интеграция и стабилизация е важна и очаквана за ЕС. Нашата страна е символ на трудни реформи и фискална стабилност, които не се постигат даром. Гордеем се с нашите резултати, макар да не сме съвършени“. Скромността на Плевнелиев навярно е направила силно впечатление на кроткия президент на ЕС, който отвърнал кое според него пречи на държавата ни да бъде съвършена: „За България е много важно да постигне напредък в областта на корупцията и организираната престъпност, в укрепването на правосъдната система и върховенството на закона“.

3) На Расмусен – „Искам да повиша нивото на комфорт и разбиране в централата на алианса в Брюксел, че България е активен, солидарен, добър партньор, готов да поема отговорности и да бъде чут по теми от наш национален интерес… България е достоен член на атлантическото семейство, гордее се с участието си в мисиите, но искаме и можем да бъдем по-активни и по-интегрирани“. Расмусен заяви, че е благодарил на президента за приноса на България в мисията в Афганистан и не е поискал допълнително участие, защото страната ни вече е направила достатъчно.

Като „амбициозен човек“ обаче Плевнелиев реши да се покаже  по-голям католик от папата

и месец по-късно (на 29 февруари) се метна на самолет, уреден му от американския посланик Джеймс Уорлик, и отиде в Афганистан, за да настоява, че България може да направи още повече в размирната държава въпреки отклонената му оферта от генералния секретар на НАТО. „България може да строи болница в столицата на Афганистан – Кабул, а афганистанската страна има готовност да предостави мястото за нея“, съобщи прессекретариатът на президента. Той е посочил пред афганистанския си колега Хамид Карзай, че има „повишен интерес в последните месеци от страна на български фирми за развитие на бизнес контактите и търговско-икономическите отношения с Афганистан, и е изразил готовност да съдейства за насърчаване на българските компании да работят по-активно с азиатската държава“. Не е ясно как държава, която не е в състояние да плати превоза на президента си до Афганистан, ще плати изграждането на болница там. Пълна мъгла е и как ще изпълни този проект, когато силите на НАТО вече планират изтеглянето си и няма да има кой да охранява строителите – може би само нашият контингент ще остане да си дослужи. Възможно е афганистанците да ни поискат само парите, а сами да си изградят болницата. Дава ли си сметка Плевнелиев, че когато заявява нещо като президент, може да бъде прието насериозно, особено когато свидетел е бил американският посланик? Но за човек, за когото африканци и афроамериканци са едно и също, какво значение може да имат такива подробности? Превъзбудата от пътуването му се изля в интервю по Нова телевизия на 4 март, което съдържаше следните бисери: „Българските войници говорят езици, българските войници управляват безпилотни самолети, българските войници се интегрират в разузнаването, българските войници са локално силни, защото познават по-добре афганистанците дори от американците, и това е изключително ценна информация. Българските войници са толкова смели, че когато една кола, натоварена с взрив, удари тяхното КПП и се взриви, те се държаха блестящо“.

Макар и да се е въртял по паркинЗи (изразът е на Р.Пл.) в Германия и други страни в зората на българската демокрация, Плевнелиев показва, че е твърде бос във външната политика.

Първото гостуване при него на чужд държавен глава се запомни предимно с гафове. Можеше да се очаква, че новият президент ще се подготви сериозно за посещението на 28 март на чешкия си колега Вацлав Клаус, но посрещането му на „Дондуков“ 2 започна със следното приветствие: „Уважаеми господин президент, уважаеми дами и господа от Полша…“ Щом се усети, че е сбъркал, побърза да се поправи: „Дами и господа от Чехословакия…, от Чехия. Извинявайте, извинявайте, още веднъж извинявайте“. Така от третия път президентът позна от коя държава пристига гостът му и тройното извинение само подчерта на какви нелепи гафове е способен. Гостът и придружаващите го показаха добри обноски и приеха лапсуса с усмивка, а срещата продължи по протокол.
Впрочем точно протоколът е едно от очевидно слабите места на новата президентска администрация. Не бива да се забравя, че по конституция държавният глава на България има предимно протоколни функции и някой трябва да дава вразумяващи ориентири на президентските импровизации. Ден след излагацията пред чешкия президент Плевнелиев покани на закуска посланиците на държавите от ЕС. Нормално е да се очаква, че пратениците на едни от най-богатите държави в света са сити хора и ги е интересувало не толкова сутрешното меню на президента, а какво мисли за проблемите на ЕС и мястото на България в съюза. Журналисти не бяха допуснати и затова самият Плевнелиев направи изявление след срещата: „С тези срещи България заявява, че иска да комуникира активно, да решава активно, да има ясни и категорични позиции по въпроси на европейската агенда и нашите приятели в Европейската общност могат да бъдат сигурни, че това ще бъде практика“. Журналистите вероятно са се досетили, че под „агенда“ президентът разбира „дневен ред“, а под „Европейска общност“ – „Европейски съюз“ (трансформацията от „общност“ в „съюз“ стана с Договора от Маастрихт през 1992 г., когато Плевнелиев е бил в Германия).

Въпросът е, като „иска да комуникира активно“, има ли нещо смислено да казва, или смята, че чуждите дипломати са доволни и от словесна попара, сервирана в президентството.

Решил, че вече плува успешно в международни води, Плевнелиев се отправи на другия ден, 29 март, на посещение в Италия. Там благодари на президента Джорджо Наполитано „за изключително важните, тежки и силни реформи, които е предприело италианското правителство. Те отекнаха в България, в Европа, в света, възстановиха доверие, помагат и на нас, и на Европа да се справи по-леко с предизвикателствата, които все още стоят пред нас.“ Отдъхнахме си, защото и Италия ни беше голямо гайле… „Отношенията между България и Италия са отлични. Те са отлични, защото се базират на хилядолетна традиция“, продължил да ръси любезности Плевнелиев, без да се спира от историческия факт, че държавата Италия съществува едва от 150 години.
Президентът Плевнелиев вече дава заявка,че може да бъде по-вреден за българската външна политика дори от дипломатически непохватния Борисов. Премиерът със своята недодяланост е като Бай Ганьо, когото европейците не разбират, защото не им владее нито маниерите, нито езиците. Като по-образован Плевнелиев създава проблем тъкмо защото умее да се изразява на чужд език, колкото да разберат чужденците неговия дефицит на държавническа мисъл. Ако трябва да бъде оприличен на литературен герой, той наподобява по-скоро добрия войник Швейк, с когото европейците чудесно се забавляват, защото с цялата си абсурдност се вписва в средата, която познават.

Светослав Терзиев

В. Сега

Колаж: Владимир Дойчинов