Тича след влака

Нещо ме глождеше, докато гледах поредния репортаж на Кристина Баксанова (Би Ти Ви) за 20-годишнината от падането на Берлинската стена.

Кристина направи впечатляваща поредица, най-ценното качество на която бе премерената дистанцираност. Промяната не може да бъде схваната от екзалтирани умове. Не е нужно да имаме чак късния ум на Горби, разбира се, да не изпадаме дотам. Но голямата промяна, в крайна сметка, ни навреди/повреди със своята неопределеност. Тя и досега ни притиска, погледът ни е зареян надолу, в калта, а не нагоре, към небесата.

Ако Господ беше неопределеността щяхме ли да сме му привърженици – питаше един писател. Отговорът е – не, разбира се.

В петък Кристина ни срещна с пастора на църквата “Свети Николай” в Лайпциг. И тогава аз се сетих за Ленин.

Бях с екипа си във Варшава – за поредното чуждестранно издание на “Всяка неделя”. Анджей Вайда снимаше тъкмо там новия си филм със знаменития френски актьор Мишел Пиколи. Но категорично отказа да участва в предаването. “Никога не бих сътрудничил на полската телевизия” – каза той. Напразно го увещавахме, че става дума за българска програма – не, и не. (По-късно, вече след промените, той на два пъти ми гостува.) Накрая скърпихме програмата и без него, не се получи никак лошо.

Докато снимахме из града, посетихме църквата, където е служил Йежи Попелюшко, свещеникът, когото полски офицери от сигурността зверски бяха убили за това, че бе едно от лицата на “Солидарност”. Пространството около църквата бе буквално застлано с цветя в памет на Попелюшко.

Направихме и един репортаж от църквата “Светият кръст” – там, в една от колоните й, е взидано сърцето на Шопен.

Докато екипът се моташе, разсеяно запрелиствах една тетрадка за впечатления, поставена под барелефа.

“Ленин е все още жив!” – беше написал някакъв руснак.

“Ленин с х.. в ръка тича след влака на историята!” – беше надраскал друг отдолу.

Беше 17 май 1987 година – 2 години и половина преди падането на Стената.

Искам да кажа, че очите на истината не бяха избодени навсякъде и по един и същи начин.

Както и да е.

Тази емисия “Новини” на Би Ти Ви беше забележителна и с други няколко сюжета.

Някакъв скулптор беше направил в Париж миниатюрно копие на Стената – със съответните графити, целуващите се Брежнев и Хонекер и всичко останало.

Стена от шоколад!

Невероятна метафора. Изяждаш я и всичко приключва, всичко вече е наред. Нали. Хитрият французин ни дава възможност да си поиграем с въображението си.

***

А президентът Първанов, докато награждаваше БНТ за 50-годишния й юбилей, каза – пак в същата емисия: “Всички помним, че имаше и спрени предавания…” Зарадвах се искрено. Хубаво е да помним от време на време спрените предавания. Само дето президентът не уточни кога са били спирани – преди падането на Стената или и след това. Или и преди, и след.

А после каза и още нещо: “Помним и фразата на един от героите на нашето време, че телевизията върви след победителите…”

Първанов очевидно не харесва това твърдение.

И аз много пъти съм писал за тази глупост, която може да е плод само на вроден идиотизъм. Но напоследък ме обзема студен скептицизъм, като гледам какво пълзене пада, какво ослюнчване и как това се поощрява и възнаграждава. Трябва да се създадат някакви SOS-селища за млади журналисти, в които да ги ваксинират срещу блюдолизничене може би Първанов разполага с подобна ваксина. И това няма да помогне, понеже въздържанието пред силните вече никак не се цени, свенливостта е демоде и как да се самообуздаеш, когато виждаш кариерата на някои млади негодници.

“Да” и “Осанна” са любимите думи на повечето медии и как тогава телевизиите няма да се влачат като пияни след сляп господар, както сме казвали и друг път.

“Не го правете!” – рече Първанов и сякаш се пошегува заради юбилея.

И как по-точно да не го правят?

“Уведоми управителя на заведението, ако тоалетната не е чиста” – гласеше едно от правилата на стария Хорас. Президентът знае, че всъщност цялото заведение отдавна не е чисто. Доста случайни хора – от главата до петите, както казваше Пруст, се навъртат там. Някой млад човек само да направи една крачка встрани и ще го ударят по главата с молитвеника.

***

Като оставим настрани разсъбличанията на Берлускони, не се сещам за други фриволности във висшата политика.

Танцувалните експерименти на външния ни министър Желева могат да й изиграят лоша шега около изборите за еврокомисари.

А извън това Желева каза и нещо наистина озадачаващо: “Танците били алтернативата на насилието”?!

В онази френетична вечер на дансинга може и така да e изглежда. Но все пак, понеже и на нея й предстои доста четене преди изборите в Брюксел, истинската алтернатива е книгата, четенето, образоваността. Ако беше казала това, финалната й целувка щеше да бъде запомнена.

***

Гледах Бойко в “Панорама”.

И царя във Врана.

Той, изглежда, вече не смее да си подаде носа извън “двореца”. Смята, че когато се завре с някой водещ в някакъв килер във Врана, това ще го направи по-значим.

А през 1998 (последната неделя на декември) и първата на 1999 година на два пъти дойде в студио 4 на БНТ. Но тогава не го питахме за горите, а – например – за НАТО. И той каза, че трябва да бъдем предпазливи, понеже това е едно скъпо удоволствие.

Росен Петров има забележително чувство за хумор и можеше да си сложи една камериерска ливрея. Въпросите му бяха такива сякаш за първи път вижда човека срещу себе си, не е наясно какво да очаква от него и затова го опипваше оттук-оттам, дори го пита как да се обръща към него, с Ваше Величество ли, много оригинално, опитваше се с памук да му извади думите. Беше повече от ясно, че няма да получи никакъв конкретен отговор.

“Просто се губи много време, ако се търсят сложни интерпретации” – за около 30 секунди царят успя да състави това изречение и очерта терена на нищоговоренето, на който бе благоволил да допусне Росен.

Врана е особено място изглежда, като влязат там журналистите сякаш ги зомбират нещо ги кара да бъдат прекалено милозливи, а и недалновидни към историята. Ако все още приемаме, че царят държи по някакъв начин на историята.

В по-голямата си част интервюто нямаше никаква стойност, като изключим “имотните” теми. Два милиона души имали претенции и права като неговите, рече царят, и дори го повтори два пъти, за да провери дали Росен е буден.

И видимо се оживи, когато го питаха за Тосканската плащеница и с нескрито задоволство отбеляза, че половината от плащеницата само на книга е дарена на Ватикана, а иначе “си е при нас”.

Веднъж Росен ме ядоса и веднъж постигна наистина отличен успех.

Ядоса ме, когато отвори дума за ордените, които царят ценял най-много, и изобщо не го пита за ордените на Фердинанд, които през 1998 година Симеон продаде на търг в Сотбис, Лондон.

Един почти случаен въпрос на Росен обаче получи много важен отговор, който ще направи силно впечатление. Царят е бил в Съветския съюз (Ленинград) през 1975 година. Мисля, че малцина знаят за това.

Иначе чаепитието във Врана почти нямаше друга стойност – видяхме един възпитан, както винаги, човек, който не особено разбираемо, както винаги, отклонява всеки по-интересен въпрос, и който не желае дори да “персонализира себе си”, както той обича да се изразява за други. Все едно, че този човек не е бил шеф на партия с участие в два мандата, премиер, о, да, и Негово Величество.

Всъщност, през цялото време царят работеше усърдно за Бойко, който предишната вечер имаше интервю в “Панорама”. Собствената му скритост и по-скоро несигурност беше пуцингът за бюста на Бойко. Тази несигурност и дори страх го караше вероятно да преглъща и подхвърляния, които биха били унизителни дори за горските стражари, кръстосващи безкрайните му гори.

“Няма да се занимавам с царя, докато се е снишил” – го похвали по някое време Бойко. Каква милост, а?

Възможно е зад историйките за плащеници и круизидо Ленинград да се крие един основателен страх.

Но този човек не усеща ли ръката на историята на рамото си?

Или всичко е погребано под савана на меркантилността и интересите?

“Нокаутираш го и го пращаш да се къпе!” – рече по някое време Бойко, имаше предвид политическото простолюдие.

Но на следващата вечер Симеон не направи нищо, за да се отличи от това простолюдие.

И за какво му беше това интервю?

За да покаже, че тича след влака на историята – с, да речем, нотариален акт в ръка.

***

Б.Б. бе в обичайната си форма.

Но и Бойко Василев свърши добра работа – с настойчивост, без да се дразни, версифицирайки изобретателно въпросите си.

Пропусна само една възможност – другите му двама гости, поетът сатирик Марко Ганчев и литературоведът Михаил Неделчев, да коментират участието на Б.Б.

Кеворк Кеворкян

В. „Труд”