Траурът като комфорт

България е страната с обявени най-много дни на национален траур в последните години. И с нито един наказан "отговорен фактор". Наказани са шафнери, шофьори и други жертви на системата.
Дават се глоби за загубени детски животи.
Някой опира пешкира от единия му край.
Стар автобус и технически преглед в Елхово. Това звучи като диагноза. Някой дава 20 лева, за да мине по-бързо на канала.
По документи всичко е наред. Но после следват тесен път и непроверени спирачки. Хората не умират, защото машините са стари. Хората умират от българската организация. И като че ли все на празник. Защото, както ни е животът, така са ни организирани и празниците.
Организацията на живота наоколо е като загубена битка. Пътят, храната, въздухът, хората – организацията на живота е така направена, че е по-добре да си стоим вкъщи. Направена е като филм на ужасите – на няколко от жертвите минали под мелачката на автобуса в Ямбол не могат още да определят пола. Ще кажат имената им по телевизията. Черней, народе.
И пак същите нелепости, същите думи. "Нещастия се случвали навсякъде". Като у нас ли? "Взимаме необходимите мерки". Като в нормална държава ли? "Разследваме причините за инцидента". Както разследвахте с години и другите инциденти ли? "Обявяваме национален траур". Като миналия път ли?!
Никой не казва кой е шефът на техническата база, направила техническия преглед. Кой им е дал разрешение. Кой е шефът на даващия разрешението. Кой кой е в този държавен гювеч, който седи и яде от ръката на обичайно умиращите данъкоплатци
Някой е платил заплатата на човека, на държавния служител, който е отговорен за стария автобус и скапаните спирачки. Този, който е платил заплатата, днес е в моргата.
Тих гняв, гневец някакъв се надига от време на време в гърлата на хората и минава като настинка. Организацията на живота е държавата. Направете държавата да работи – траурът няма да ни застига толкова често. Но това е поредният комфортен траур. Траур, изразяващ лекото неудобство на българската държава, която е длъжник на гражданите си дори когато става дума за един обикновен технически преглед. Обикновен празник. Обикновени стари хора. В необикновен автобус, падащ по необикновено тесен път в нормално нанадолнище.
След всеки траур вестниците пишат един и същи материал. Дайте ни главата на виновния. Дават ни шафнери и шофьори. Хвърлят ги на кучетата. Няколко години затвор. Убийство по непредпазливост. Утре пак.
Черната серия е пред очите ни, епизод 10. Или епизод 11-и?
Толкова търпелива нация е награда за всеки престъпник. За всеки политик. У нас живеят най-нещастните хора и най-щастливите държавни чиновници. Толкова търпелива нация, че да ти е драго да я газиш. Нация, която не знае какво да прави. Чезне, рони се, умира безславно, умира мърцина и не се ражда много. Честит ви пореден траур, загубих им бройката по време на прехода. Траурът е празник на омразата към живота у нас. Защото, ако го обичахме, щяхме да си го организираме много по-добре

Мартин Карбовски

В. „Стандарт”