ТЪЖНИЯТ КРАЙ НА АХМЕД ДОГАН. И ДЕЖУРНАТА ГРЕШКА НА ВСИЧКИ СПРЯМО ПЕЕВСКИ – ВИНАГИ ДА ГО ПОДЦЕНЯВАТ

Нямаше да пиша следващите редове, ако не ми беше попаднала една новина с вчерашните изказвания на Ахмед Доган. Бившият лидер на ДПС за втори път през тази кампания се прави, че не познава Йордан Цонев и останалите си бивши съпартийци, които повече от 10 години дундуркаше до себе си, а някои от тях даже лично ги е канил в ДПС едно време.

По принцип щях да напиша, че това е много грозна постъпка от уж интелигентен човек, която не му прави чест, но при толкова много лекари в рода ми съм научил, че алкохолът не прощава на никого и затова се опитвам да подхождам с разбиране към медицинската ситуация, в която Ахмед се намира. Другата причина явно е зловредното влияние от задкулисно му общуване с Бойко Борисов, за което и двамата се правят, че не съществува.

Доган започна да се отрича от вчерашните си първи лейтенанти и генерали в партията досущ като Бойко Борисов, който за малко да каже, че не познава дългогодишния си финансов министър и днешен водач на листата на ГЕРБ във Варна – Владислав Горанов, след като американците го вкараха в списъка „Магнитски“. Докато Борисов е пословичен с това, че бърза да „хвърли под автобуса“ ненужните му вече хора, на които до вчера се е правил на пръв приятел, а днес вече му тежат поради някаква си причина, то това не съм го очаквал от уж ерудирания философ.

Доган се вайка от това, че присъствието му в политиката има пряко значение за бъдещето и сигурността на „общността“. Не можел да си представи „нашата общност“, без представителство в парламента.

За чия общност си се притеснил бе, Бай Догане? За тази на Рамадан Аталай, Тимур Халилов и още няколко твои приятели от затвора, с които станахте мултимилионери на гърба на „етническия вот“ ли?

Или за техните деца, които дори един ден нормален трудов стаж не са имали през живота си, а са „бизнесмени по рождение“ – я с фотоволтаици, я с вецове, я просто с офшорки на тяхно име? Та точно теб, Догане, те зарязаха собствените ти младежи само година след раздялата в партията, задето им излъга очакванията, че ще построиш нова и чиста структура със свежи лица, необременени и неопетнени хора, а в крайна сметка отново трудоустрои същите стари кримки и твои авери от миналото. Щото младежите са си младежи, ама и касичките с парите са важни, нали така?

А я виж при Пеевски как е: той почти изцяло подмлади ръководното тяло на партията като успешно комбинира опитни политически играчи и млади кадри, които цял живот са чакали своя шанс „за нещо повече“ в ДПС. И това се вижда масово в структурите по страната, а не само в централното ръководство. Да, нормално е човек да разчита на лоялни и доказани бойци, но не е нормално да капсулираш една партия с толкова дълга история и традиции само около няколко приближени на теб фамилии.

Но докато Доган се е притеснил театрално за проблемите на „етноса“, всъщност го боли най-много собственото му его.

А ДПС при Пеевски продължи да се грижи за проблемите на регионите и даже да надгражда това, което е било постигнато преди – нещо, което се видя ясно през изминалите две години. Ахмед Доган приключва по възможно най-жалкия начин за човек, който бе почти евангелизиран сред поне 400 000 гласоподаватели, демонстрирайки пълна загуба на връзка с реалния свят, от който той се беше изолирал в лукса на частните си имения с басейни. Имения, апропо, изградени отново на гърба на партията и които логично партията си ги прибра обратно.

Опитът на Доган да констатира някакви свои грешки и да се самокритикува е похвален, но за жалост куртоазията, с която го прави, се вижда и от космоса. Да, действително, оттеглянето му от оперативната политика и активното ръководство на партията бе негова стратегическа грешка. И то на фона на многократните призиви от самите депесари, че е най-добре Доган да си бъде действащ председател, вместо да поставя сламени лидери, които да подменя през няколко години, просто защото му е писнало от тях или защото е пийнал малко повече предната вечер и „нещо са го издразнили“. Лицемерното му извинение за тази абдикация с желанието „да се даде път на младите“ със сигурност изглежда смешно в очите на редовите партийци. Не знам за вас, но аз не съм забелязал Местан, Карадайъ или Чакъров да са се подмладили особено много след поставянето им начело на ДПС, още по-малко пък Аталай или останалите от „вътрешния кръг“ на Доган в Централното оперативно бюро.

Тюхкайки се театрално обаче, Доган пропуска да спомене своята най-голяма стратегическа грешка, а именно – лична му вина за раздялата в ДПС.

И това го пиша като човек, който беше абсолютно убеден, че Доган ще отнесе Пеевски, ще го размаже и ще го изхвърли като „ненужно тяло“, като задържи партията си цяла. Разбира се, и аз като много други сгреших, защото за пореден път подцених Пеевски.

Не знам дали знаете, но дежурната грешка на всички спрямо Пеевски е тази – винаги го подценяват. Имаше обаче един неоспорим факт, който дори и на мен не ми убягна още в началото на конфликта – Пеевски се опитваше до последно да задържи ДПС цяло.

И това бе абсолютно безспорен факт, видим с просто око, включително от публичните изказвания на Пеевски, който всячески се опитваше да „подаде ръка“ към Доган и да му каже „аз съм ти верен, не слушай интригантите“. Но тези сигнали на Пеевски явно бяха грешно изтълкувани от Ахмед Доган и приближените му като проява на слабост. Всъщност, те бяха изтълкувани така от всички наблюдатели, в това число и от мен, и именно тогава беше „точката на пречупване“, след която вече нямаше връщане назад. А след нея стана това, което стана и сега се намираме там, където сме.

Тук е мястото да споменем няколко реда за Пеевски. Погрешно се смята, че Пеевски има за водеща цел да блокира Радев или да му пречи да вземе властта. Нищо подобно. Най-важната стратегическа цел на Пеевски в момента е само една – да остане „единственото ДПС“. И той е на крачка да я постигне. Всичко останало е вторично.

Нито Радев му е такава пречка, нито Пеевски ще бъде елиминиран след изборите, нито нищо подобно.

По-наблюдателните би трябвало да са научили вече, че в държава, която не посмя дори да проведе лустрация след промените 1989 година или да приключи БСП след 1997 година, е загърбила окончателно радикализма в политиката, който е бил характерен за първите десетилетия на третата българска държава. За това има и съответните вътрешни и най-вече външни причини, но фактите са категорични: нито един политически проект или лидер през Прехода у нас не е приключвал след реваншизъм или радикални действия от страна на опоненти, а винаги е било в резултат на естествена ерозия в доверието или просто следствие от нормалния ход на историята.

В случая на Пеевски, който „не приключи“ даже след 2013 година, е още по-забавно, защото той е „вършил работа“ на толкова много хора, партии и лидери през годините, че направо ще ви призлее.

Всъщност истинското лице на българската политика е толкова ужасно, че ако видите дори 1% от истината, направо ще си вържете един камък на врата и ще се метнете от някой мост. Достатъчно е само някой да ви светне, че Пеевски е спасил парите на ДСБ и Костов от КТБ или пък, че на моменти е помагал на „десните“ с пари за предизборни кампании и ще разберете, че българското политическо говорене е един голям балон. Това го казвам в случай, че общата промяна на Конституцията на ППДБ, ГЕРБ и ДПС или т.нар. „сглобка“ не ви е била достатъчна, за да проумеете някои фундаменти на политиката у нас.

Е, не е по-различно и при „копринките“ около Радев – не е като да не са контактували с хората на Пеевски, да са им висели на вратата или да не са си били „биз-бизе“ особено, когато е ставало въпрос за назначения в ключови ресори на държавата.

Но нека да не съм аз този, който да ви разваля настроението и да ви разколебава преди изборите в неделя, за да се насладите сами на „предизборните трикове“ в пълния им блясък след това.

Изказванията на Ахмед Доган в заключителната фаза на кампанията са показател за две неща. Първо, Доган разбира, че това е краят. И второ, нарцисът в него отказва да признае истината такава, каквато е.

Второто си личи особено силно от мнението на Доган, че имало някакъв огромен заговор срещу него, готвен едва ли не от години, при който – забележете – може даже и държавни органи (демек, службите) да са замесени.

Господи, какво падение!

Ахмед Доган, който години наред бе обвиняван, че самият той е проект на службите, сега вини същите служби, че са му взели партията. Запомнете го този момент и учете идните поколения чрез него – как изглежда нарцистичната травма нагледно.

Не мога да повярвам, че ще го напиша това, но никога не е късно да станеш за резил, дори да се казваш и Ахмед Доган.

Филип Антонов